Поппандов, който никога няма да остарее

От първата си мечта да стане шофьор до онази, която го прави актьор, разказва Павел Поппандов в автобиографичната си книга „Значи съм живял“ (изд. „Милениум“). Любим на зрителите с редица роли в емблематични филми, на театралната публика – с Трендафил Акациев, останал в спомените с героите си от комедийното шоу „Клуб НЛО“, Павел Поппандов разказва как е живял като популярна личност и като обикновен човек.

За мото на своята изповед авторът е избрал мисълта на Федерико Фелини:

„Ако човек върши през целия си живот това, за което е роден, никога няма да остарее“.

Мнозина комедийни актьори са скучни в реалността, но не и Поппандов – животът му е като филм на „Монти Пайтън“, но започва като произведение на италианския неореализъм. Разказва лаконично, епизодите са готови да бъдат произнесени от сцената – детството си в бедния столичен квартал „Гевгелийски“ в къща с тоалетна на двора, за щастието си да има баня в новото жилище на семейството му, за скептичния към бъдещето му баща, за сестрите си, на една от които комунистическата власт отнела „поп“ от Поппандова, за първите си стъпки на театралната сцена и вируса на актьорството, който никога не го напуска… Научаваме истории от снимачната площадка на „Оркестър без име”, „Васко да Гама от село Рупча”, „13-ата годеница на принца” и други прекрасни филми, от театрални спектакли с мнозина прочути имена.

Немалко от моментите, описани в биографичната книга, са илюстрирани със снимки от личния архив на Павел Поппандов и показват него, колегите и приятелите му в естествената им светлина, извън сцената и прожекторите.

„Вярвам в прераждането. Дал съм живот, построил съм дом и съм засадил дърво. Значи съм живял“, гласи равносметката на актьора на финала.

Поппандов ще представи книгата си на 30 май от 16 ч. в Мраморното фоайе на НДК, събитието е част от Пролетния базар на книгата.

Представяме Ви откъс от „Значи съм живял“.

Мои приятели настояваха да разкажа всичко това. Изпитвах колебания, защото не считам, че моят живот или това, което ми се е случило, е с нещо по-особено или с нещо би било любопитно на хората, които ще го прочетат. Това, което надделя и ми даде смелост да направя този опит, са хората, за които разказвам в книгата. Онези стойностни български жени и мъже – актьори, актриси, режисьори и сценаристи, драматурзи, художници, композитори, оператори. Хора, които наистина са били ярки таланти, творци със свой собствен четлив почерк, а сетне лека-полека потъват в забрава. Много от тях си отидоха неразбрани и унизени, смачкани от тая нова наша псевдодемокрация.

И реших, че си струва за тези хора да бъде разказано. Защото всъщност другите и публиката – тези две неща, те правят актьор, правят те Аз. И определят големината на буквите ти.

Гевгелийският квартал

Роден съм на 18 септември 1946 година в София. Ранното ми детство мина в Гевгелийския квартал, македонския квартал до Западния парк. Изключително беден квартал. Това са бежанци, които напускат Гевгели, Дойран, изоставят родната си земя, имотите си през 1913 година, когато започва Междусъюзническата война. От разказите, които съм чувал, било е страшно. Идват и им казват, че гърците настъпват и колят всички, които имат българско самосъзнание. Нашите хора тръгват буквално само с дрехите на гърба си. По пътя се губят деца. Баща ми Кирил ми е разказвал, че нашата армия ги е прибирала. Събирали са ги в училището на Кюстендил. Там родители са ходили да ги търсят. Включително на баща ми първи братовчед се е загубил и е бил открит там. На една година, 1947 г.

Идиотизмът да доказваш, че си брат на сестра си

Имам две сестри – Маргарита и Виргиния, лекарки. Едната почина. Виргиния, която си отиде, беше Пандова. Голямата ми сестра е Поппандова, както и аз, защото дядо ни е свещеник. Народната власт каза обаче: „Няма поп!“. И на сестра ми ѝ махнаха това „поп“ отпред. Така си остана и до края. Голям идиотизъм беше, когато починаха майка ми и баща ми и трябваше да се вадят удостоверения за наследници. Трябваше да доказваме, че сме брат и сестра. Виргиния носи символично моето име по заглавието на новелата на Бернарден дьо Сен-Пиер „Павел и Виргиния“.

Най-сложната ключалка – райберът

Спомням си паянтовата ни къща в квартала. Всички бяха строени еднотипно, с обща помощ – стая, кухня и антре. Единична тухла и дограма. Чешмата и тоалетната – на двора. Но пък през пролетта, лятото и есента беше прекрасно, защото е до парка. Всички бяха изключително задружни и честни хора. Нямаше брави и ключове. Най-сложната ключалка беше обикновеният райбер – колкото вратата да не се отвори от вятъра.

Столичанин с парно и баня

През 1958 година се преместихме в центъра – на ъгъла на „Екзарх Йосиф“ и „Веслец“. Баща ми работеше във водния транспорт и му дадоха ведомствено жилище. За първи път видяхме какво значи парно отопление, баня. Право да си кажа, идваха роднини по списък да използват банята. Обществени къпални бяха Централната баня и една в „Овча купел“. След една година баба ми почина, защото не издържа затворена. Липсваше ѝ дворът. Две години по-късно ракът изяде майка ми. Останахме трите деца и татко. Баща ми направи едно много кратко събиране и каза така:

„Деца, в този живот човек има една майка. Друга жена няма да дойде в тази къща. Правете си сметката“.

По това време голямата ми сестра завършваше медицина. И 1961 година замина по разпределение в град Гоце Делчев. Другата, като завърши гимназия, и тя започна да следва медицина. Аз бях ученик в прогимназията. През 1962 година вече бях в девети клас в Първо училище на улица „Стара планина“. Изключително посредствен ученик. Страшно ме мързеше. Седях на последния чин. На редицата откъм прозорците. Учебната стая беше на партера, нищо на улицата не изпусках от поглед. Само от време на време поглеждах към дъската. Имах обаче два предмета, които наистина много обичах – история и физика. Физиката ми беше интересна, защото се учеше в кабинети, в които се правеха опити и демонстрации. А аз изпитвам такова влечение и към електротехниката, и към машини.

Мечтата шофьор

Мечтата ми е била да стана шофьор. Първите ми опити са от 1958 година. Долу, под нас, на „Екзарх Йосиф“, имаше помещение на „Печатни произведения“. Разнасяха книги с един камион. Бяха трима души. На шофьора му казвахме бате Сашо. Разкошен, интелигентен човек, погнат от Народната власт, защото бил поручик, царски офицер. Знаеше два чужди езика, обаче работеше това. С него ходеха двама души работници. Единият седеше в кабината на молотовката. Другият се возеше отзад. Аз тръгнах с тях и много ги облекчавах, защото те носеха пакетите с книги на гръб. Сваляше се единият капак и аз им редях купчинките.

Бате Сашо усети, че имам голям мерак да шофирам, и взе да ме учи. Уроците бяха за кратко в двора на полиграфическия комбинат „Николай Ракитин“, докато не се пуснах сам.

Тетрадката от сто листа

1962 година ходех на училище с празна чанта и с една тетрадка от сто листа. Тази тетрадка много бързо намаляваше, защото като имитирах, че нещо пиша, всеки час късах листовете с драсканиците и започвах на чисто. По този начин не можех да бъда проверяван. Един час учителката по математика се приближи към мен и каза:

„Дай да ти видя домашното и какво си написал“.

„Много се извинявам, другарко, започвам на нова тетрадка“, казах ѝ аз.

Тя ме погледна косо и рече:

„Дай да видя тогава какво си написал сега, за урока“.

Нищо не бях написал, разбира се. Тя дръпна тетрадката. Аз я дръпнах обратно. И на нея ѝ се счупи един от ноктите на маникюра. Това вероятно е било много болезнено.

Изгони ме и каза след часа да съм при директора. Аз само подминах директорския кабинет, като вече вътрешно бях убеден, че го виждам за последен път. Като ученик в Първо СПУ.

Момчето си отива

И си отидох вкъщи. Баща ми, естествено, е бил уведомен за случката по телефона. Вечерта, като се прибра от работа, започна една страшна разправия, която завърши с думите:

„Шофьор, шофьор, шофьор. Ще си останеш прост шофьор“.

Това, за шофьорството, за мен беше страшна обида. И му изръсих:

„Да, обаче професорът, като заболее, търси помощ от шофьора на линейка“.

Това втрещи баща ми, който ми каза:

„Чувал съм, че има дървени философи, но за първи път виждам такъв на живо“.

И ми добави:

„Щом не желаеш да учиш, ще започнеш да работиш. Нямаш паспорт обаче. Докато си извадиш паспорт, безплатно в този дом ще ти бъдат храната и спането. Точка по въпроса“.

Много по-късно си дадох сметка колко му е бил труден животът след смъртта на майка ми с три деца – две студентки и ученик. С това поведение за капак. И до ден-днешен изпитвам угризения, че е можело да му спестя много неща.

Животът на безделника

Така започна животът на безделника. Не ходиш на училище. Няма какво да правиш. Взех да ходя при моите приятели – тези с камиона долу. От време на време карах. Даваха ми понякога по някой лев, защото и техните заплати бяха мизерни. Пък и откъде накъде ще ми се чувстват задължени? В ятак се превърна малката ми сестра. Тя държеше средствата за пазаруване, переше, готвеше, а и беше отлична студентка същевременно. От нея взимах по някоя стотинка. По онова време започнах малко да пуша. Малката „Арда“ без филтър – с осем цигари, беше седем стотинки. Както продавачите, започнах да удрям в грамажа. Пратят ме да купя два килограма домати примерно, а аз нося кило и половина. Парата от половинката я прибирам. Пращат ме за десет яйца, купувам осем. Връщах бутилки, буркани. Прибирах на дребно. Но страст ми беше киното. И не пропусках филми. Те бяха страст и на сестра ми. Тя събираше фотоси на киноактьори, на певци. Издаваха ги тогава на едни картички. От два до четири часа ходех в салона на „Цанко Церковски“, а от четири до шест – в „Отдих и култура“, или обратно. Гледах и двата филма. Не пропусках лента.

Таралежите с бодли

Долу на двора играехме футбол на малки вратички. Тясно беше. Имаше един комшия, който много се дразнеше. Циментирахме си камъните от двете страни на голлинията, но той ги изтръгваше. Трябваше да му отмъстим. В коридора са два срещулежащи апартамента. С тел връзвахме бравите, като оставяхме малко луфт и забивахме по една карфица в звънците. Те пропищяваха. Започва единият да дърпа, другият също дърпа. И се започват реплики: „Пусни, бе! Отвори!“. Не им се получава, а звънците не спират.

Ние се заливаме от кикот, гледаме сеира и ги оставяме. Най-тежкото и жестоко наказание за този неприятник беше подпален вестник върху дъска с наковани пирони, оставени пред входната врата, на която някой е позвънил. Излизаше човекът и инстинктивно се опитваше с крак да угаси пламъците. Разбира се, че се набиваше на пироните.

Книгите

Колкото и странно да е, покрай безделието започнах да чета книги. Сам. Сестра ми и без това си даваше всичките пари за книги. Пълно беше вкъщи. Посегнах към „Карик и Валя“, „Стас и Нели“ – популярна приключенска романтика. Много обичах Жул Верн. Една вечер баща ми се връща и ме заварва да чета „Петнайсетгодишният капитан“. Влиза и казва:

„Не мога да повярвам. Как няма фотограф да те снима. Ти наваксваш това, което си пропуснал в училището. Я да видя какво четеш!“.

Взе книгата, погледна я и каза:

„Виждаш ли го, на петнайсет години става капитан и управлява кораб, а от теб и шофьор не става“.

Отново ми нанесе тежък удар. И добави още:

„Има една по-хубава книга. Там пише за един такъв като теб. Нея да прочетеш – „Тарас Булба“.

Запали ми любопитството. Викам си – каква пък ще е тази книга, дето пише за такъв като мен?! Това ще е интересно. Прочетох книгата, не ми хареса. Но пък, честно казано, отключих фантазията си. Особено с романите на Жул Верн. Всъщност, на петнайсет години баща ми ми подари книгата „Руско-турската освободителна война“. Надписана е:

„На Павел да помни и знае защо е българин!“.

Години по-късно, когато попаднах във филма „Пътят към София“, изпитах страхотна радост и имах чувството, че правя нещо, което ми е познато.

Слаботоковият завод и снимките на мъже

Така дойде 8 октомври 1962 година. Трябваше да започна работа в Слаботоковия завод. Баща ми ме назначи с
връзки и ме изпроводи. Каза, че безделници и нетрудови елементи няма да търпи. Там ме пое началникът на цеха – Гигов. Заводът произвеждаше телевизори и радиоапарати. Това, което трябваше да работя, беше шлосер матричар – ученик. Заплатата ми беше 37,50 лева месечно. Вече бяха сменили парите в началото на годината.

Цехът беше огромен – над триста души. Пълно с машини – стругове, фрези, шепинги, шлайфмашини, хебели. Едните произвеждаха матрици, другите правеха щанци. Прикрепиха ме към съответния майстор. Стоя аз, край мен всеки нещо чука, пили – все несвойствен шум за мен. След половин час може би казвам: „Майсторе, къде е тоалетната?“. Обясни ми той къде е. Отидох, закачих си престилката на един пирон и се прибрах вкъщи. Не исках да я работя тази работа. А баща ми пита: „Е, как беше?“. И почвам: „Ами как. Машини, едно, друго…“. На другата сутрин той ме буди рано. И аз „отивам на работа“. Ходеше се с трамвай – тройката. Ама абсурд, къде ще ходя в тоя завод!? И къде, къде – две места имаше. Едното беше една закусвалня на „Екзарх Йосиф“, точно до халите, отваряха я в шест часа. Другото беше чакалнята на Градската баня. Там отваряха даже още по-рано. И седиш там, чакаш да мине време. И после, евентуално, кино, нещо такова, да мине работният ден. Прибирам се от „работа“ втория ден и баща ми пак пита как е било. И отново – същите лъжи.

Третата сутрин ме буди. Повтарям упражнението. Отивам в чакалнята на банята. Там – на едно табло окачени снимки на хомосексуалисти с надпис: „Внимание, опасни мъже!“. Не знам защо, много се ядосах на себе си. И добре че не се появи някой от тези „опасни мъже“ да го разпозная, че щеше да стане нещо.

Подозирам, че баща ми е знаел, само не знам докога е щяло да трае търпението му. Така или иначе, на третата сутрин се качих в трамвая и отидох в завода. По-добре, отколкото да зяпам ония снимки. Нямам обаче престилка. Новата, която ми бяха дали, веднага са я прибрали. Казах на майстора. И как ме е присвил стомахът му казах, и за престилката му казах. А той вика: „Разбрах, разбрах“. Извади едни дрехи, пробити от киселина, стари. Даде ми ги, каза да ги облека.

„Обаче, ако пак те свие коремът, ги остави тук“, каза.

Началото, драматичният състав

В завода имаше самодеен състав, както в повечето големи предприятия и читалища. Имаше немалък салон с добра сцена. Единият от работниците, Ангел се казваше, беше наистина много интелигентен, артистичен. Така и му викаха – Геле Артиста. Той водеше този състав. Не знам как стана, но човекът ме покани. Държах приемен изпит, така да се каже. Геле ме накара да имитирам разни актьори. Допаднах им, защото имитирах едни идиотщини, които правеше Лео Конфорти в някакво сатирично предаване по радиото. Така станах член на състава. Изведнъж се оказа, че Лео Конфорти и Димитър Бочев са написали пиеса – „Предаване по девети канал“. Тази пиеса щяха да я поставят в завода с нашия самодеен състав и тя щеше бъде излъчена по националната телевизия, защото нашият завод произвеждаше телевизори. Това беше страхотен стимул и рогата лъжа (разбра се по-късно).

Пиесата, с две думи, бе следната: велик мъдрец го е налегнала тежка меланхолия. Обявяват, че който донесе „селемет“ – спасение за душата на мъдреца, средство да го разведри, ще получи голяма награда от самия него. Това го обявява везирът. И аз получих първата си роля: художник модернист. Излизах с триножник, с рамка, върху която беше опънато платно. Заставах пред мъдреца и казвах да ми се донесе леген с топла вода, пет литра олио, двайсет яйца, косми от свинска опашка. Везирът се обаждаше и казваше:

– Сакън, Коранът не разрешава.

А аз се обръщах към мъдреца и му казвах:

– Нека везирът се подчинява, ако искате да получите селемет.

А той тъжно казваше:

– Донесете.

И всичкото това се донасяше. Чупех яйцата, изсипвах олиото в легена, разбърквах го и след това казвах на мъдреца:

– Ха сега, велики мъдрецо, седнете в легена.

Това беше потрес.

И той отказва. Но аз казвам на везира:

– Кажете му да се подчинява, ако иска да получи селемет.

Сяда в легена, после оставя блажен отпечатък върху платното, аз изправям картината на триножника и казвам:

– Това е най-великото платно, което ще нарека „Мъдрецът в профил и изотзад“.

И си отивах. Следваха аплодисменти. Това си беше жива халтура, тая дума по-късно я научих. Години след това се запознах официално с Бочката в един италиански филм и му припомних този случай. А той се усмихна и каза: „Павка, много добре платиха“. 

И точно в този самодеен състав се роди желанието ми да стана актьор. Една вечер играхме „Трендафил Акациев“ и гледам на първия ред Геле Артиста! Моят първи учител по актьорско майсторство. След края на представлението помолих публиката за тишина и казах:

„Уважаема публика, позволете ми да поканя на сцената моя първи учител по актьорско майсторство“.

Посрещнаха го бурни аплодисменти! Ангел се просълзи! Беше трогателно!