Посланието на Чапа: Да запомнят, че не съм бил тъжен човек

За Георги Чапкънов като център на една вселена разказва Елена Кръстева в книгата „И Чапа създаде света“. Авторката описва първите му впечатления от света, божествената искра, заложена от предците му, отклонява се с кратки истории за личности, оставили щрихи като кемтрейлс в неговото небе, пресъздава природата на скулптора с цялото великолепие от творчески бликове, противоречия и съмнения.

Красивият език на Кръстева развежда читателя из живота на Чапкънов като в изложба. Някои от „експонатите“ са като притчи, други като анекдоти, и най-ценното е, че са събрани свидетелства от живота на скулптора, разказани от самия него – пред журналист, дословно верен на фактите.

„Животът се търкаля между дланите на Чапа ту като восъчно топче, ту като буца глина – започва сладкодумно разказа си Кръстева. – После пораства до земна или небесна твар; до мъж или до жена. Георги Чапкънов познава Сътворението във всичките му фази, защото всеки ден оставя отпечатъци от пръстите си по някое изваяние. Зверове, музи, сатѝри, пеперуди, породисти кучета, котки, минотаври и бикове, крави, магарета, коне, всякакви птици, риби, жаби… Даже и змии, които ласкаво нарича „змиички”.

Смъртен, с дар да обезсмъртява, Чапа е завещал на Времето десетки портрети и символи от своето време. Търсил е съвършенството, откривал е божественото, споделял го е с другите.“

Чапкънов твърди, че никога не е правил нещо, което не му харесва:

„Да не кажа, че съм може би единственият, който не си е подложил задника. Изтърпях години лишения, тъй или иначе не бях официален художник. Големите поръчки по онова време ги получаваха други хора, то се знае кои са. Съответно те имаха и пари. Аз съм правил илюстрации на някой разказ в „Литературен фронт”, за „Стършел”, заглавки съм писал във вестници, какво ли не – за някой лев“.

Това, разбира се, се случва в първите му години като художник. По-нататък животът започва да му показва повече от хубавите си страни и така до наши дни, когато момчето от Вълчи дол вече е осеяло страната ни със своята бронзова митология, а неговата Света София се извисява на натоварено с хилядолетен смисъл място в столицата. Впрочем, в тази книга Чапкънов разкрива по чий модел създава красивото ѝ лице – на тв водещата Радина Червенова.

„Веднъж го попитах защо скулпторите са по-малко от всички останали визуални артисти – пише Кръстева. – Отговори така: „Защото е по-трудно. Да ме извинява Леонардо да Винчи, който твърди, че живописта е върхът, но не смятам, че скулптурата е по-малко велико и достойно изкуство. Просто физически е по-сложно. Освен това работим с още едно измерение, което допълнително затруднява“.“

В книгата Чапа говори с възхита за творци като Майстора, който живеел зад бившето кино „Левски“ и маршрутът му всеки ден минавал край Докторската градина и Художествената гимназия, където учел бъдещият скулптор.

„Появеше ли се, всичко живо излизаше вънка. Чудо беше всяко негово появяване. С нас – децата, така добре се държеше, галеше ни по тиквичките – разказва Чапкънов. – После мина време, правехме малки изложбички в гимназията, той винаги идваше и питаше това кой го е направил, онова на кого е. Вика ученика при себе си. Говори му. Ама все едно с Господ разговарям.“

За свои учители Чапа признава единствено античните и ренесансовите художници, а за преподавателя си  по скулптура в гимназията Петър Рамаданов, говори с обожание.

„Аз знам, че моите учители – античните и ренесансовите художници, са недостижими – казва Чапкънов. – След като стигнеш до този извод, нещата стават малко по-лесни. Не е нужно да блъскаш като идиот, за да ги надминаваш, а достойно да се наредиш до тях – колкото по-наблизо, толкова по-добре. Всеки от тия мои учители е с неподражаем стил, възможности и реализации и това, което мога да направя, е лекичко да се опитвам да ги следвам, без да се опитвам да се намесвам в тяхното върховенство. Това ми дава спокойствие да гледам всеки без притеснение в очите: „Аз съм това, толкова мога, гледайте си работата“.

Рамаданов е една от най-важните личности в развитие на Чапкънов, затова и Кръстева отделя място да разкаже и неговата история. По негов разказ е и един много забавен случай за напрежението между двама професори в Академията, големи като личности и творци – Николай Райнов и Андрей Николов. Двамата били очаквани от тълпи развълнувани студенти, които враждували помежду си като футболни агитки. Който от професорите дойдел пръв, бил посрещан с радостни възгласи. Един ден, когато Николов бил приветстван с овации, Райнов се задава след него и от отсрещния тротоар се провиква:

„Стар съм бил! Стар съм бил! Ха, стар съм бил. Стар съм, стар съм, ама и**“.

Книгата описва много вдъхновяващи моменти от историята на Георги Чапкънов, но показва и унищожителната тъга, която го обзема след смъртта на съпругата му Снежана. Посланието му обаче е да бъде запомнен другояче:

„Искам внуците ми да знаят, че дядо и не е бил тъжен човек“.

В изданието са поместени много илюстрации с произведения на Чапкънов, както и редки снимки. Сред тях са кадри от срещата между Чапа и Фелини, когато българинът му прави портрет. А великолепните фотопортрети на самия Чапкънов в книгата са на журналиста Иван Бакалов. Цялостното оформление на изданието е на художника Дамян Дамянов.

Предлагаме Ви откъс от „И Чапа създаде света“, предоставен от издателство „Кръг“.

Татко ми. Първите чапкъни. През чумавото

„Ето го татко ми с племенника ми и средния ми син Тодор. Татко беше художник, ама преди туй е авиатор. Участвал е във Втората световна.“

Чапа държи поомачкана и поизбеляла черно-бяла снимка, от която тръгват нишките на още много биографични сюжети. Баща му Тодор е от Вълчи дол, но в Ямбол, където служел, се запознал с най-хубавото момиче.

„Веса, майка ми. И от града я води в Добруджа. Тя, разбира се, не е имала нищо против. Там, във Вълчи дол се раждаме аз и сестричката ми Сияна.“

Миг по-късно скулпторът ще отсече:

„Баща ми беше загубен! Той си знаеше качествата страхотно, обаче в такова свинско време е живял и е бил млад. И хоп, станал комунист. Идеалист! Преди 9 септември лежи два месеца в затвора и след 1944-та би могъл да се пише активен борец. Но нищо подобно не прави! Добре че е оцелял в тая пуста война, щото са водили едно сражение над Кавала с англичаните. И то нощно“.

По спомените, които авиаторът Тодор Чапкънов разказва години по-късно на сина си Георги, англичаните пуснали някакви парашутчета с активен газ и цялото небе се осветило.

„Всичко наше, което е могло да хвърчи, е било във въздуха. И татко също. Германците обаче веднага са отцепили българите – не се намесвайте, личи си кои сте. Дали са много жертви, но са извоювали победа. Пирова победа. Сред тях имаше някаква невероятна етика. Мъжество, достойнство. Сега – топки!“.

По стара традиция скулпторът носи името на дядо си Георги, бащата на майка му Василка.

„Едва го помня, беше ветеран от Балканската война, куцаше с единия крак, миличкият. И както едва ходеше, така все ме носеше на ръце. Измъчвал се е сигурно човекът, но много хубаво му беше, пък на мене още повече. На него съм кръстен, изключително добър човек беше“, навлажняват се очите на ваятеля.

Миг по-късно в погледа му се появява весела искрица, когато обяснява фамилията на бащиния си род:

„Чапкъни са наричали разбойниците. И на хайдутите са викали така, във всеки случай чапкъните са хора непокорни, по-специални. Но истинския превод на чапкънин е развратник. Така че нищо лошо не виждам във фамилията си“.

Нишката на тази история тръгва отдалеч, на югозапад от Вълчи дол, много надалеч. Нейде из земите около Кавала. Първият чапкънин в рода е прапрадядо му.

„Бил много богат човек, имал е добро приятелство с турците, идвали са му на гости. Гощавал ги е и напивал както трябва. Религията не им позволява да пият, но при него се отпускат. Кеф им е било. Веднъж отиват там няколко турци, приятели на прапрадядо ми, но него го няма заедно със синовете. Но жените са там, те знаят кои идват, гощават ги страхотно, дават им да пият. И става – турците се напили и посегнали на снахите. После заспали пияни. Някъде посред нощ мъжете се прибират – дядо ми с двамата си синове, и вижда какво е станало. Както спят – цък, цък, цък, – заколват ги! Край на достлука. От тук нататък те нямат място там, след малко ще дойдат на разсъмване да ги заколят пък тях. И прапрадядо ми със синовете си тръгва на север. Оттогава стават чапкъни.“

Разказът обаче не приключва тук. Когато стигнали Балкана – бащата и синовете се разделили.

„Единият тръгва на запад, другият на изток, а прадядо ми, който е един от синовете – на север. И прадядо ми стига чак до Кайнарджа. Бил е съвсем млад и се хваща там на работа при чорбаджия с огромно стопанство. Научава се на земеделие и на всичко, щото на юг няма такова нещо. И става много добър. Но се залюбва с щерката на чорбаджията и пак се налага да бяга. Взема най-хубавите коне, най-хубавата каруца, най-хубавото момиче, която става моя прабаба, и айде на юг. Тъка-тъка-тъка. Бягат. Привечер стигат до Вълчи дол. Било е гагаузко село, напуснато село. Впрочем моята баба е гагаузка. Виждат запустяло място с къщи и питат първия срещнат:

„Можем ли да останем тук? – А, оставайте, отговорил им. – Е добре де, а къде? – Където искате“. Къщичките запуснати, прадядо ми взема една, да не ти опиша каква къща! Голяма, хубава! Но напусната. Можеш ли да си представиш какви драматични неща са се случили в историята на тая шибана държава! Никога няма да ги узнаем. А и не трябва.

Та, влиза прадядо ми и там започват да живеят. На другия ден пак попитал: „Гледам такива хубави земи, мога ли да ползвам?”. Отговорът бил: „Абе вземай каквото искаш!“. Той взема най-хубавите места. „Ми тая гора? – Ако искаш, вземай я.“

Става голям земевладелец. Ама да си земевладелец, е едно, а да го обработиш –нещо съвсем друго. Ма той е свикнал! И с прабаба ми като гламави работят и правят деца! Щото няма на кого да го оставят. Дванайсет деца! Хранят ги, всичко, те чакат на тях да почнат да помагат. И всичко това Йовков го е описал – как идва чумата в Добруджа в „През чумавото”. Погребвали са по две-три деца на ден. Загубили ги всички за една седмица. Каква драма е било, не мога да си представя. Не мога! Не мога!

И какво става, мила? От тук нататък – огромно стопанство, с гори, с всичко! Почват наново да правят деца. Ама те стари, бе! Та едно момиче, второ момиче, трето момиче и дядо ми! Кръстили го Желязко, за да е здрав и силен. Такъв и го помня – по цял ден косеше трева. Ако някой окоси декар, той го надскача с два, ако окоси два, дядо Желязко прави четири.“

Освен тази история най-първият чапкънин оставя на поколенията във Вълчи дол и едно училище, като отстъпва мястото за него. Там до четвърти клас учи и Чапа, а после семейството се мести в Провадия.

По онова време не му минава през ум да вае глината или да дялка фигури от дърво. Само рисувал.

„И разбира се, най-добре съм рисувал от всичките си връстници. От съвсем невръстен знаех, че друго няма да стане от мен освен художник. Баща ми е художник. Самоук. Беше иконописец, но и майка ми много добре рисуваше, така че не е странно хич, че съм се отдал на тая работа.“

Дебютът на Георги е върху прясно варосаните зидове във Вълчи дол и околните села още в предучилищна възраст. През 50-те години в България върви усилен процес на колективизация – земята се отнема от нейните собственици и се предава на контролираните от държавата трудови кооперативни земеделски стопанства.

„Започнаха да правят ТКЗС-тата, уж доброволно, ама който не е съгласен, хоп – обявяват го за кулак и враг на народа. Хоп! И този човек отива в затвора! Комшията ни беше кулак и дядо ми беше кулак, ама се обърна по едно време. Хоп! Появиха се и комбайни по примера на Съветския съюз. И като започна една агитация!

То бяха лозунги, то бяха портрети на вождовете на пролетариата. Божичко! Баща ми, който правеше първо църковна живопис и иконки, после изписа купища лозунги: „Да живее Сталин!”, „Слава на КПСС!”, „Слава на БКП!”. Помагах му. Не знаех какво точно означават буквите, но ги гледах от него и копирах. Лозунги пишехме едва ли не денонощно. И в същото време портрети на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. Малко по-късно и на Димитров и Червенков. Още мога да ги нарисувам. Та, тогава освен лозунгите и портретите, правехме т.нар. „нагледна агитация“. Един по-голям дувар се измазва хубаво с вар. Бял става и върху него се рисува. Най-напред с баща ми от горе до долу рисувахме небето, след това планини, комини, фабрики и след това хоп – долу в полето – комбайни. Животни няма. Пише се „Слава на КПСС!“, „Слава на БКП!“. После, хоп, на следващия дувар, в другото село и тъй нататък. Това ни беше работата, долу-горе така преживявахме. Слава богу, освен тия дувари не съм направил едно нещо, което да ме опозори.“

В следващите години Чапкънов-старши работи и като сценограф. Силистренският театър го събира с народния артист Константин Кисимов.

„Татко правеше турнетата, бай Косьо играеше във „Волпоне”, подхваща Чапа.

В спомените му великият актьор отивал в театъра много рано сутринта – „преди чистачки, преди актьори”. Като народен артист получавал командировъчни за разлика от останалите.

„А той самият нито ядеше, нито пиеше. Не аскет. Мумия! И отива в един от театрите на Добруджа една сутрин, и заварва първата прислужница да мете отпред. И той с един глас: „Ааабе, пииле, какво правиш толкоз рааано тук? Ама то ясно, това е храм! Някой трябва да го почисти!“. Пита я: „Абе колко пари ти дават на тебе?”, тя му казва. И той си дава всичките пари!

Добре, ама Кисимов има син, жена. Съпругата му го знае какъв е и обикновено му взема всичките пари. Един ден татко вижда това и я пита: „Какво правиш? Остави го човека!“. А тя: „Чапкъне, не ми се бъркай в работата! Ти разбираш ли, че ние не можем да си гледаме фамилията! Недей така, той е луд, той не е на себе си. Раздава всичко“. Та така, такъв беше Косьо Кисимов.“