Последната голяма Дама на операта

Днес най-ярката звезда на българското и световно оперно изкуство – Райна Кабаиванска – навършва 88 години. Възрастта за тази оперна прима всъщност няма значение. Безграничният талант и артистичното ѝ излъчване са ѝ осигурили безвремие още приживе.

По повод рождения ѝ ден и заради неизмеримия ѝ принос към българската и световната култура, публикуваме със съкращения главата, посветена на Райна Кабаиванска от книгата на проф. Боянка Арнаудова „Златният век на българската опера”.

Последната голяма дама на операта, Райна Кабаиванска

Ние не можем да живеем без играта на фантазията, без свободата на въображението, не можем да бъдем затворници на реалността.

Има певци, които са популярни, докато са на сцената. Но има и певци, които остават в съзнанието и в историята завинаги – с големия си талант, с индивидуалността и с постиженията си. Райна Кабаиванска принадлежи към втория вид – прочута и обичана и докато пееше, и днес, макар да е приключила отдавна кариерата си. (…)

Кабаиванска завещава образци на самобитна интерпретация на образи като Тоска, Адриана Лекуврьор и Мадам Бътерфлай, Леонора от „Трубадур“, Франческа да Римини, Дездемона, Мадалена де Коани и Манон Леско. Вървейки по билото на забележителната ѝ кариера, ще отбележа още много творчески върхове, като започна с Мими от „Бохеми“, Манон от едноименната опера на Масне, Неда от „Палячи“, Елизабет от „Дон Карлос“, ще премина през Лиза от „Дама Пика“, Таис от едноименната опера на Масне, Елена от „Сицилиански вечерни“, Мис Форд от „Фалстаф“, за да стигна до Ана Главари от „Веселата вдовица“, Елизабет I – в „Роберто Деверьо“, Костелничка в „Йенуфа“, Емилия Марти в „Делото Макропулос“ и Гувернантката от операта на Бритън „Въртенето на винта“. Това са няколко десетки централни партии в опери от италиански, френски, немски, чешки и руски композитори – творби (с някои изключения като „Армида“ на Глук) на композитори само от XIX и XX век, сред които преобладават Верди и Пучини. В тях Райна Кабаиванска е безспорна и обожавана от публиката в Европа и САЩ. Репертоар, в който българката успява да се утвърди, макар че по времето, в което се развива кариерата ѝ, тя трябваше да се пребори с кралици на големите оперни сцени – сопраните Мария Калас, Рената Тебалди, Биргит Нилсън, Джоан Съдърланд, Монсерат Кабайе, Леонтин Прайс… Нещо повече – още в ранните (60-те години на XX век) години на славата си Райна Кабаиванска получава признание като великолепна интерпретаторка на Мими от „Бохеми“, Дездемона от „Отело“, а нейната Тоска е поставяна редом с постижението на Калас. За повечето певици това би било предостатъчно. Не и за Кабаиванска, която в следващите над пет десетилетия продължи да се развива, да вдига летвата, да раздава щедро радост и вълнения на своята публика. И това е необикновеното у нея – освен голям талант, дар от природата, още музикалност, амбиция, неуморимо любопитство и много силен характер, които винаги са я тласкали напред. И предпазвали от самозабрава и себевъзвеличаване.

Казва, че няма много спомени от най-ранно детство. Родена е в Бургас, 1934 година. Веднага след края на Втората световна война семейството ѝ се преселва в София и тя всъщност израства в столицата. (…) Майка ѝ е учителка по физика и вероятно от нея Райна е наследила ценни качества като логическо мислене (сама признава, че е много добра математичка), умение да анализира, да прави трезва самооценка. Баща ѝ – Ячо Кабаивански, е ветеринарен лекар и човек с широк светоглед. Определят го като много колоритна, интересна личност; бил изкушен от поезия, изкуство. (…) Такъв е запомнен през обърканото време на първите тежки следвоенни години, когато е бил комисар по продоволствието в София. По-късно става директор на „Балкантурист“.

В Mузикалната академия Райна Кабаиванска е приета с пиано и пеене. Първоначално проф. Людмила Прокопова определя гласа ѝ като мецосопран. Но след пенсионирането ѝ Райна е прехвърлена в класа на младия тогава педагог Илия Йосифов, който разширява високия ѝ регистър и я обръща в сопран. През годините неведнъж съм чела нейни изказвания, изпълнени с признателност и към професор Йосифов, и към големия режисьор Драган Кърджиев, с когото учи актьорско майсторство.

През 1957 година се дипломира и я приемат в Софийската опера за… хористка. Казват, защото липсвал свободен щат. Но само след няколко месеца Райна Кабаиванска успява да си издейства стипендия за специализация в чужбина. По това време предпочитаната дестинация е Москва – в Болшой театър, където вече са изпращани не един и двама наши певци, но тя стига до министър-председателя Вълко Червенков, за да ѝ се разреши да замине за Италия – става дума само за шест месеца специализация, но с държавна стипендия. И първото чудо се случва. Младата амбицирана певица продължава обучението си в Лицея „Виоти“ във Верчели при Зита Фумагали-Рива, прочута в началото на века певица, майстор на белкантото.

(…)

Месеците бързо се изтъркулват и за да пробие в Италия, Райна Кабаиванска започва да се явява на различни конкурси – печели Първа награда във Верчели, после и в Реджо Емилия, приемат я в „Пикола Скала“. През 1959 г. идва и първата ѝ роля – Жулиета от „Мантията“ на Пучини, при това с партньор вече изявения баритон Пиеро Капучили, която поставя началото на дългия ѝ, над 50-годишен път в голямото изкуство. Младата певица удивително бързо успява, защото само за има-няма година вече притежава сертификати от няколко конкурса, подготвила е Мими от „Бохеми“ и Неда от „Палячи“, които пее в различни малки италиански театри. Малцина могат да го постигнат – при това без някаква солидна или специална подкрепа, без ментор или импресарио.

През 1961 година Райна Кабаиванска вече е в „Пикола Скала“ и участва в постановката на операта „Нощна разходка“ от големия италиански композитор Джан Франческо Малипиеро. Впрочем печели и конкурс на Студията на миланската „Скала“. Очевидно навсякъде – и винаги – се представя отлично, защото е впечатляващо как само за три години, и то в Италия, успява да стигне до най-мечтаната от певците сцена: в 1961-ва дебютира в миланската „Скала“, в операта „Беатриче ди Тенда“ на Белини. В едно интервю певицата споменава, че вратите на Скала-та ѝ отваря големият диригент Антонио Вото. Същата година вече е солистка на „Ла Скала“. Веднага след това е назначена и в Софийската опера, в която до края на творческия си живот е направила десетки незабравими празници. (…)

И ако в началото няма право на избор и трябва да приема ролите, които ѝ предлагат, то много скоро, понеже има шанса да бъде желана на сцени като „Метрополитън“, „Ковънт Гардън“, Виенската Щатсопера, Парижката „Гранд опера“ и т.н., тя вече ги подбира, съобразявайки се винаги с гласа си и особеностите му, със собствената си нагласа и убедеността, че ще реализира пълноценно образа. Естествено, всичко постига с много труд, с репетиране, обмисляне, търсене на подходящия цвят, звук и динамика. И не на последно място – с дисциплина, грижа за физическото и душевното си здраве, за да е винаги във форма. Мисля, че всичко това, както и фактът, че никога не е проявявала завист, лошотия, че не е в характера ѝ да си създава врагове или да се терзае от постоянно сравнение с други големи певици, т.е. не е пропилявала безценна енергия, за да участва в злобни сплетни за някой и друг бонус, не е била жадна за почести и награди (те сами и съвсем закономерно идваха при нея), обуславя толкова дългия ѝ и успешен творчески живот.

Никога не съм била близка с Райна Кабаиванска, едно кафе дори не съм изпила с нея, но от всичко, което лично съм наблюдавала, от мимолетните разменени реплики и главно от това, което мои приятели, близки с нея, са ми разказвали, и от интервютата ѝ, знам, че тя е човек, зареден с жизнерадост, светлина, благородна жена, стремяща се към истинските човешки идеали, добродетелна и изцяло посветена на музиката, на операта. Вярно, погледната отстрани, тя е истинска примадона, изглежда труднодостъпна, величествена, неизменно обградена с почитатели или с колеги, с администратори и прочие придружители. Но винаги е внимателна с всеки, който потърси контакт с нея; знам на колко млади хора е помогнала, колко я обичат и тачат, колко много ѝ вярват.

В Италия, люлката на европейската музикална култура, Райна Кабаиванска се формира и като певец, и като личност. Там овладява белкантото и култивира музикален вкус, ерудиция и познание за стил, изгражда се като забележителна интерпретаторка на италианската опера от XIX век. Тя е и рядък пример за певица, която успява сама, без импресарио, да влезе в най-големите оперни театри. И то във време, когато в тях дефилират едни от най великите певици на XX век. С дебюта в миланската „Ла Скала“ започва цяла една половинвековна епоха Кабаиванска. Години наред – многократно – е канена не само в „Метрополитън“, „Ковънт Гардън“ и в Парижката опера, но и в „Театро дел Лисео“ – Барселона, „Театро Реал“ – в Мадрид, във всички италиански оперни театри, Виенската и Берлинската Щатсопера, в Болшой театър, в САЩ (в Чикаго и във Вашингтон я обожават), пее и в „Театро Колон“ – Буенос Айрес, в Токио… Сред партньорите ѝ са няколко поколения велики тенори – Франко Корели, Марио дел Монако, Джон Викерс, Пласидо Доминго, с когото дълго време са забележителен тандем, Хосе Карерас, Лучано Павароти, Хосе Кура, Джузепе Сабатини. В своята 55-годишна кариера изиграва партии от разнообразен репертоар, като само над 400 са спектаклите ѝ в ролята на Тоска и още толкова като Мадам Бътерфлай, с която прави фурор в „Арена ди Верона“. Всичко това не е резултат от случайна среща на Фортуна и таланта ѝ.

(…)

Спомените от нейните спектакли са незабравими, образите – неизличими, тъй като са заредени с емоция и завладяваща страст, изваяни в детайли, динамични, изпълнени с контрасти, нюанси, разнообразни динамики и темпа. Еманация на женствеността, чувствителността, любовното страдание и извисяване. Именно затова световната критика заслужено признава Райна Кабаиванска за велика интерпретаторка на Пучини и Верди. Кабаиванска създаде свой стил и реализира ярко индивидуални интерпретации – редица нейни изпълнения са регистрирани в записи и филми. Името ѝ е символ на най-високо изпълнителско качество, вярност към стила на творбата, честност в разчитане на образа ѝ, което е особеното, умението да се слее с героините си. Тази отдаденост, постоянно поддържане на вокалната форма, несекващият стремеж към усъвършенстване обусловиха и певческото дълголетие на Райна Кабаиванска. И в години, когато сопраните се оттеглят от сцената, тя продължи да пее, дори и нови роли като Емилия Марти – екстравагантната 300-годишна певица от „Делото Макропулос“ на Яначек.

(…)

Райна Кабаиванска не просто пее и играе – тя винаги живее на сцената. За да постигне истинност, човечност у персонажа си и да изрази обективно чувството, тя е готова да жертва някой красив тон или фраза. Защото нейната цел е крайният резултат, възхитата на публиката и изживяването на неповторими емоции. И до днес името Кабаиванска, колкото и да е сложно за чужденците, се помни и произнася с респект, то изважда от съзнанието спомените за тези и много други нейни изпълнения. Винаги белязани с музикалност и дълбочина на израза, със стил и вкус, усет за мярка – качество, което невинаги големи певци притежават. И още – с Божията дарба да се превъплъщава силно и въздействено – не само гласово, но и актьорски. Райна Кабаиванска изпя и изигра най-различни жени – аристократки и беднячки, всевластни кралици, примадони и болнави градски момичета, съвсем млади и много зрели личности от италиански, френски, английски, руски произход, жени с най-различни характери и съдби, силни и слаби, нежни и непоколебими – и винаги влюбени. Във всяка от тях тя е вложила душа и мисъл, на всяка е посветила много безсънни нощи. А всред всичките си петдесет героини най-прекрасна е самата тя. Защото частици от тях са проникнали в душата ѝ, когато на сцената е преминавала по тесните пътеки на любовните тайнства и възторзи, изживявала е стотици пъти техните радости, страдания и смърт.

(…)

Следата, която Райна Кабаиванска оставя, безспорно е резултат и от нейните дългогодишни майсторски класове в Академия „Киджана“, Сиена, Италия, в Музикалната академия „Веки-Тонели“ в Модена, Италия, и вече двайсет години в Нов български университет в София. Имах като преподавателка една много щедра жена – Дзита Фумагали – казва Кабаиванска – и искам да направя за младите това, което тя направи за мен – да върна част от тази добрина. През 2001 г. оперната прима учредява в Нов български университет фонд „Райна Кабаиванска“ за присъждане на национални и международни стипендии, с които поощрява млади таланти за обучение в Италия и България. Нейна е идеята да представя свои студенти на международни оперни сцени – като спектаклите на „Бохеми“ – в София и Италия, на „Вертер“ – съвместно с „Театър де ла Моне“, Брюксел. Много от преминалите през тях певци днес вече пеят и у нас, и по сцените на Европа. Така през последните две десетилетия се роди Школата „Кабаиванска“. И винаги през септември тя е в София, за да проведе ежегодния си майсторски клас, който по традиция завършва с галаконцерт на всички участници или в зала „България“, или в Софийската опера. От години нейни музикални съмишленици и сътрудници са диригентът Найден Тодоров и пианистката корепетитор проф. Боряна Ламбрева.

(…)

На почтените 88 години Кабаиванска е Кавалер на Ордена на Италия, носител на най-високи италиански и български награди, звания, ордени, и е все така достолепна, изискана, елегантна, красива и енергична, раздаваща щедро знания и опит. Тя винаги е държала на външния си вид, винаги е била стилна, изискана, оригинална. И за сцената, и в живота са я обличали „Версаче“ и „Долче и Габана“. Също както и Калас, тя умее да придаде алюр и смисъл на външността си, да привлече погледа, без да парадира, да екстравагантничи, с мярка и вкус.

(…)

И днес, където и да се появи, тази слаба жена, която ходи винаги изправена като фиданка, веднага привлича погледа – с излъчване, с вид, с маниери и обноски. (…) Тя е последната голяма Дама на Операта от епохата, когато се ценяха не само гласът, но и комплексната сценична изява на оперния певец. Райна Кабаиванска е завинаги запомнена като певица с голямо сърце, артист, чиято мисия е да внушава идеалите за красота, любов, жертвоготовност. Аполон и Музите я дариха и със сценично дълголетие, за да раздава духовна благодат и да изпее на хиляди и хиляди хора великите откровения на Верди и Пучини.