Последната книга на Дикенс за пръв път на български, без много шум

Според някаква неписана традиция, според някакъв всеобщ несъзнаван закон, коледният дух е свързан с Дикенс, а покрай него – и с цялата атмосфера на викторианската литература. „Коледна песен“ на знаменития майстор на словото и до днес е най-четената в нощта преди Рождество книга, пресътворявана и интерпретирана по стотици начини в литературата, киното и театъра.

Викторианската литература е моят обичаен коледен избор. Тази година посветих на две книги, наскоро излезли от печат на български – последния роман на Чарлз Дикенс (преведен за пръв път у нас) „Загадката на Едуин Друд“ (изд. „Милениум“) и „Семейство Палисър“ на Антъни Тролъп (изд. „Персей“).

Загадката на Едуин Друд

Тази книга ме остави озадачена – по няколко причини при това. На първо място заради тишината около нейното излизане. Открих я случайно при обиколката на Панаира на книгата. Нямах предварителна информация, че е на пазара, въпреки че съм активен читател и следя актуалната информация за нови книги. А последният роман на Дикенс определено е събитие, което заслужава огласяване.

Второто ми учудване дойде от полиграфското решение. Книгата изглежда претупана при странирането. Различни големини на буквите, неравни междуредия – сякаш е набързо събрана без стремеж да бъде на ниво, като дело на ентусиасти аматьори.

Колебливият превод на Йордан Костурков също не предизвиква особена възхита. Типичният Дикенсов ритъм и богат език са се загубили някъде при прехода към български. Романът е очевидно недовършен от автора си, който умира междувременно, въпреки че в послеслова преводачът се е опитал да обоснове убеждението си, че това е целият текст.

Все пак късната дикенсова проза е истинско удоволствие – образите са плътни и характерни, което е обичайно за викторианския титан, но са още по-добре мотивирани, по-модерни в съвременния смисъл. Дикенс използва нова за него форма – криминален роман със стройна структура и отчетлива загадка, но освен това вплита в нея и съвсем нови за епохата му теми.

В „Загадката на Едуин Друд“ се появява темата за расизма, определящ посоката на общественото мнение. В тази книга сякаш Дикенс окончателно е изчистил остатъците от романтизъм и сантименталност, промъкващи се в другите му романи. Женските образи вече не са само неясни фигури в ъгъла, сенки на мъжете, а пълнокръвни героини, които проявяват нов тип независимост и самостоятелност, взимат решения за бъдещето си и се противопоставят на мъжките очаквания.

Въпреки липсата на истинска развръзка, романът е достатъчно цялостен, за да създаде настроение. Финалът е отворен, но без това да наруши общото му въздействие. Беше важно последният роман на големия викториански автор да се появи най-после на български език. Тази поява очевидно е стимулирана и от факта, че книгата вече се намира на английски за свободно ползване в платформата „Гутенберг“.

Семейство Палисър

Романът на Антъни Тролъп е друга позакъсняла книга, която най-после е в ръцете на българския читател благодарение на издателство „Персей“. В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век сериалът по нея беше една от причините улиците на градовете да се опразват вечер – всички гледаха „Палисърови“. Но този спомен вече е избледнял, затова дебелият том на един от най-сладкодумните английски автори идва без контекста на предварителните очаквания. И се надявам да възстанови помръкващата слава на викторианската литература, защото предлага вълнуващо изживяване на изнежените от витиевати киносюжети съвременници. Без излишна многословност, с характерно за епохата внимание към дълбочината и детайлността на образите, с усет за интересното, Антъни Тролъп успява да увлече читателя в семейната сага. Съпреживяването е напълно възможно, въпреки трудността да се съвместят съвременните културни представи с ценностите на епохата от края на XIX век. В този смисъл Тролъп е много по-лесноусвоим от Дикенс, по-човешки, по-малко дистанциран от читателя.

Викторианската литература в последно време е обект на преосмисляне. Две поколения бяха достатъчни, за да изтрият ореола ѝ на задължителна класика. Все по-често в читателските обсъждания се промъква тезата, че този тип литература е трудна за възприемане, че хората днес не разбират драмите на онова време, защото ценностите са променени изцяло. Витиеватият език, сложните арабески на речта, трагедиите, предизвикани от нормални за съвременниците ни обстоятелства – всичко това затруднява читателя на XXI век. Викторианските книги се четат бавно, изискват съсредоточаване, което е трудно постижимо във века на бързото и кратко слово. И предшествениците на викторианците – сестрите Бронте и Джейн Остин – са отричани все по-често. Дори Майн Рид е забравен – макар да е викториански автор, той никога не е бил възприеман като такъв.

Светът се променя с изключителна скорост, но е важно да се знае пътят, по който е минал. Реалистичната, човеколюбива викторианска литература е добър извор на познания за това. В периода, когато са писани романите на Дикенс и Тролъп, България все още няма своя национална литература, „Под игото“ ще се появи двайсетина години по-късно. Интересно е да се проследи влиянието на викторианските автори върху развитието на европейската литература, включително и на нашата.