Последната книга на Тери Пратчет: Потенциал за почтеност съществува у всички нас

Една от най-привлекателните особености на Света на Диска – прочутата фентъзи поредица на Тери Пратчет, сатиризираща вярванията и поведението на Земята, е, че вещиците знаят точния час на смъртта си. Някои уреждат погребенията си предварително, така че да не изтърват страхотно парти; но всички подреждат по конец домовете си, за да са готови за следващия обитател.

Пратчет може и да не знаеше часа на смъртта си, която настъпи през месец март тази година. Но страдайки от Алцхаймер от 2007 г., той бе наясно, че краят приближава. Следващ диригент на Света на Диска няма да има – дъщерята на писателя Риана Пратчет, която остава пазител на Вселената му, вече категорично заяви, че тя няма да се дописва. И все пак, в новата и последна книга от Света на Диска, 41-ата – Тери Пратчет спретва къщата си отлично.

The Shepherd’s Crown („Короната на пастира“) не е просто велика книга от Света на Диска – тя е изключителна; перфектен финал за Пратчет и мастодонтската му поредица. Пронизана е от толкова елегичен тон, че имаме чувството, че е собственото ѝ последно действие. Ако това не е било умишлено, то е дяволско добро съвпадение.

Предишни теми и герои се завръщат за последно „ура“ (и то без нито веднъж да се почувствам като в епизод на „Дързост и красота“), закотвени с един от най-популярните скорошни персонажи на Пратчет – младата вещица Тифани. Сега, в разгара на силите си, тя е принудена да се изправи срещу старите си врагове – елфите. Дългогодишните читатели на Диска ги помнят отпреди 25 години, от „Господари и господарки“, великолепната и зловеща интерпретация на „Сън в лятна нощ“, с много по-гадни създания. Те не са се подобрили за четвърт век.

Появата им предполага свикване на вещиците, а това значи – добре дошло завръщане на някои от най-ранните герои на Пратчет – Маграт Чесън, сега кралица на царството Ланкър, и увлечената от операта Агнес Нит. Бележките под линия на писателя, негова запазена марка, са пълни с препратки към минали истории и новите читатели може да се поозорят да се справят – но в края на краищата това е финал, а не въведение.

И както никога не е избягвал да се сблъсква с предизвикателствата, сега Пратчет се изправя срещу смъртта, като убива един от най-съкровените си герои. Светът на Диска често се занимава с въпросите на смъртта, но рядко с крайъгълни камъни на тази вселена. Лорд Ветинари, Баба Вихронрав, Самюел Ваймс са творения на автора, които, подобно на него, чувстваме вечни. Това, че някой от тях трябва да умре, е немислимо и с ръка на сърцето си признавам, че седях безмълвно над книгата и плачех.

Пратчет никога не е бил сантиментален писател, но тук личи експанзивност, която е нова и рефлективна. Той представя нов вид магия, „спокойно тъкане“, забелязвана в крайно висока форма у момче на име Джофри, което иска да стане вещер. По този начин идеята за момиче да се учи за магьосник, първо развита в „Еманципирана магия“ през 1987 г., тук се отразява в обратен план, като укрепва принципът на писателя, че най-впечатляващата магия от всички е „главологията“, или разбирането на човешката психика.

Прекарвайки последните 30 години в изследване на странностите на човешката природа чрез смеха, Пратчет използва финалния си роман, за да разгледа и силата на човечеството. Дори най-ужасното му създание, Стоножката Летис, доказва, че има нещо значимо и под нейните претенции и че съществува потенциал за почтеност у всички нас.

Във връзка с „Крадец на време“ от 2001 г., в която наглед нечовешко създание си развива душа, един елф тук преживява подобно пробуждане. Смяната се случва в Света на Диска, където няма място за елфите и тяхната безумна злоба. Дори троловете и гоблините имат полезна функция, заради което завистливо се замислих – „само ако Пратчет отговаряше за интернет…“.

Но нищо от това не значи, че Пратчет е омекнал. Неговата запазена марка, мъдростта, и на пръв поглед бездънното познание остават остри: „Уви, за нас мечтите се сбъдват“, казва един от героите – и започваме да се чудим как би изглеждал „Х-Фактор“ в Света на Диска. Както винаги е било в поредицата, има наслада в това да знаеш, че ще забележиш и още интригуващи препратки при нов прочит. На първо време аз видях връзки към „Монти Пайтън“, „Алиса в Страната на чудесата“, Нийл Армстронг и Маргарет Тачър – но кой знае какво съм пропуснала?

Абсолютно пратчетство е да дадеш на читателя да скърби по художествената литература и по реалността в същото време. Смъртта на писателя настъпи твърде рано, а болестта му бе нечестна. Книгата завършва с послеслов от дългогодишния му асистент Роб Уилкинс, в който щедро се разказва за идеи, които Пратчет е имал за бъдещите си книги. Тях никога няма да прочетем, но тази, последната, е възхитително излитане.

Бел. ред. – последната книга от Света на Диска вече е на англоезичния пазар, около пет месеца след смъртта на Тери Пратчет. За момента все още не е ясно кога ще се появи и на български език.