Последният аргумент на неоосманизма

Непосредствено след неуспешния опит за светски преврат и след далеч по-ефективния преврат на Ердоган срещу секуларизма в Турция, у нас излиза романът „Кръстопът” на Кемал Тахир. Книгата е посветена на борбите за установяване на новата турска Република през 20-те години на ХХ в. и е изненадващо добър инструмент в полза на сегашното управление на страната.

Кемал Тахир (1910-1973) е един от най-популярните романисти в родината си. Левичар по убеждения, той стига до извода, че Турция не може да бъде напълно озападнена, а трябва да намери свой собствен път. Марксизмът и хуманизмът на Тахир не са абстрактни, а национално осмислени. Писателят е и политически теоретик: той си поставя за цел да предаде социалистическата идея на езика на обикновения турчин. Възможните съвременни употреби на неговите текстове съвсем не изглеждат невинно.

„Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията” е донякъде заблуждаващо заглавие. Не става дума за историческо изследване, а за роман, в който Бащата на модерната турска нация е споменаван често, но не е главно действащо лице. Сюжетът е по-скоро мрежа от проблеми пред няколко основни действащи лица от епохата на Ататюрк и действието е накъсано от диалози, които звучат по-скоро умилително. Не е изненадващо, че книгата е адаптирана като сериал под оригиналното си заглавие „Yol Ayrımı” през 2012 г. Това обаче не е от сериалите, които Турция продава в чужбина: предназначен е най-вече за вътрешна публика, предимно заради предполагаемо дидактичната си стойност.

Романът представя в изчистен вид политическите възгледи на автора си: Турция е особена страна със свой исторически път и чуждите идеологии трябва да бъдат преработвани на нейна почва, защото са неприложими без „редакция”. Такъв патос е изключително полезен за сегашното правителство, което се опитва едновременно да запази Кемал Ататюрк като икона на величието на нацията, но и да се откаже от неговата светска, съвършено западна представа за Републиката. Едновременно ислямът и преработена версия на всяка чуждестранна идея ще продължат да бъдат носещи стълбове за мощта и просперитета на държавата, а с това – и на турския народ (който, разбира се, не включва арменци и кюрди, а е монолитно тюркоезичен, анадолски по дух, несломим, човечен и могъщ). Тези клишета, които се коренят в изкривена употреба на модерни понятия, напомнят десетки исторически и литературни примери за оправдаване на „силната ръка”, „собствения път” и национализма, подхранващ авторитарно управление. Всъщност такива неща можем да прочетем у по-евтините автори из цяла днешна Източна Европа, от Македония и България до Русия, тоест в страни, където демократичният рефлекс и критицизмът към политическото в литературата нямат особено силни корени. Достатъчно е да заменим „Ататюрк” и „Турция” с други имена, за да бъде приета с възторг книгата на Тахир от по-непретенциозна публика между Черно море и Финския залив.

Преди няколко години такава книга би изглеждала симпатична (тоест някак „гюленистка”), защото щяхме да можем да я четем като намиране на вътрешно равновесие между османската и ислямска традиция от една страна, и светската модерност – от друга. Днес обаче „Кръстопът” просто е полезен лозунг на правителството в Анкара. Книгата не може да бъде четена просто като литература: политиката в нея се усеща на всяка страница.

„Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията” от Кемал Тахир е издание на „Сиела”.