Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Последният (или първият) менестрел

Новата стихосбирка на Манол Глишев - устремна, настойчива, поетично-агресивна книга, разговор с цяло едно поколение

Манол Глишев изличава представата за време, като поставя лирическия герой едновременно във вчера, днес и утре, запазвайки плътността му. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Последният (или първият) менестрел

Манол Глишев изличава представата за време, като поставя лирическия герой едновременно във вчера, днес и утре, запазвайки плътността му. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Манол Глишев е изключително специфичен глас в съвременната българска поезия. Неотделим от публичния си образ, създаван упорито и целенасочено през годините, холограма на архетипа „революционер“, той демонстрира именно в творчеството си онази многопластовост, която често остава незабелязана в социален аспект.

Новата му стихосбирка „Извънсезонни наблюдения“ е нещо като поетичен манифест. Най-лесно би могла да бъде видяна като проява на неоконфуцианство или неохристиянство с хипстърски привкус. Но всъщност е рецепта за живеене. Не за живот в екзистенциалния, обобщителен смисъл.

Първото впечатление за „Извънсезонни наблюдения“ идва от обема ѝ. Не бях попадала на българска стихосбирка, надвишаваща 300 страници. Дори събраните съчинения на мастити творци рядко надвишават този обем в един том. Импресията е в романовата опаковка, в „целофана“. След това идва експресията.

Предварителните очаквания също са част от общото възприятие на този сборник. Финансирана със спомоществователството на почитатели, книгата носи енергията на общото желание тя да бъде овеществена. И това се свързва по някакъв надсъзнателен начин със същността ѝ – опоетизирана материя, въплътени легенди, прескачане от реалното във фикционалното.

Глишев е последният (или първият) менестрел. Без никакъв реверанс пред бързата култура, той връзва двата края на историята, без да я преподрежда, като Мьобиусова лента, в която всичко е пред очите ти, но е едновременно невъзможно и единствено възможно.

Стихосбирката е противоречива във вътрешната си динамика, не в стойността си на литературен факт. На ръба между ортодокса и гностицизма, Глишев изличава представата за време, като поставя лирическия герой едновременно във вчера, днес и утре, запазвайки плътността му. Едновременно цялостна и разпиляна, книгата създава усещане за спираловидно израстване и връщане.

Това не е интимна книга, както може да се очаква от една стихосбирка. Това е устремна, настойчива, поетично-агресивна книга, разговор с цяло едно поколение, което има нужда от преподреждане на разпадащия се свят. Глишев събира и разделя двете времена, в които живее:

…Двамата са еднакво високи всъщност поне една глава
над обикновения човешки ръст и това е съвсем подходящо
понякога поглеждат един към друг и тогава
по-възрастният пръв отклонява поглед…
(„Двамата богове“)

Всичко е подложено на преосмисляне – религията, обществото, човекът. Разлага ги на съставните им части и ги преподрежда отново, различни не във формата, а в същността си. Затова и ритъмът напомня на море, затворено в раковина – привидно липсва, но ако се заслушаш внимателно, ще го усетиш и никога повече няма да го забравиш. Структурата също е подчинена на този ритъм, при това на две нива – при слизането от голямото към малкото в смисъла и формата. И при качването към нова реалност – от старото към новото, белязано от умората на някакъв непретенциозен бог. Затова от епичното в началото се стига до свръхкратките форми към края, а финалът е с преводи – върховният акт на смирение.

Толкова е противоречива тази едновременно усмирена и стихийна книга, че успява да съчетае обичта със сарказма, скромността с иронията, хората с бога.

„Отче наш който може и да си на небесата но по-скоро си в умовете ни…“
(„Молитвата, която не се произнася публично“)

Скрит смисъл има и в липсата на препинателни знаци в стиховете – всеки сам трябва да открие пукнатините в тухлите. Но в заглавията – в имената – има и точки, и запетаи. Обърнато е светосъздаването – първо е назовано, после очаква довършване.

По принцип такава книга се пише късно – след като авторът е натрупал достатъчно болка и рани от сблъсъка си със света, който иска да промени. Но това е ново време и нов тип литература, синхронизирана с него в хаоса.

Тази поезия не може да бъде цитирана. Но ще остане като свидетелство. Още не е ясно за какво и пред кого. И в това е голямата ѝ и очарователна загадка.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах