Последният ми работен ден като директор на Народния театър

Епизод № 14 от сериала на „Площад Славейков“ започва с края на сезон 1998/99, който идва в Народния театър по-рано от обикновено. Публиката силно спада преди лятото, а месец по-рано Министерството на културата намалява силно и бюджета на първата ни трупа. Започват и дребни размирици в състава, актьори един след друг нахлуват в директорския кабинет на проф. Васил Стефанов с молбата… да не играят в постановката „Платонов“ на режисьора Румен Чакъров.

Спомените на Васил Стефанов за годините, в които управлява най-елитната ни сцена, бяха издадени в книгата „Народният театър като съдба“. Поради бутиковия тираж на изданието ги публикуваме и в „Площад Славейков“ под формата на сериал.

В предстоящия епизод описва последния си работен ден като директор на Народния театър на 30 септември 1999 г. Тогава той все още не знае, че след година-две му предстои ново завръщане начело на първата трупа.

(В курсив са посочени дописаните по-късно пасажи от Васил Стефанов.)

Вижте Епизод № 14:

4 май 1999, сряда

Миналата седмица получихме бюджета си за финансовата 1999 г. Главният счетоводител пристигна при мен с писмото от Министерството в ръка, видимо много ядосан, с изкривена физиономия и взе нервно да ми обяснява, че с този бюджет сме за никъде. Миналата година, припомня ми той, Министерството пое изцяло разходите ни за отопление и електрическа енергия в размер на 240 млн. лева. Но в тазгодишния бюджет такива средства изобщо не са предвидени, а ние сме разчитали, че пак ще ги получим и сме плащали сметките си за ток и парно от парите за общи разходи. И сега, след като не можем да възстановим изплатените средства, както сме очаквали, няма начин да посрещнем разходите си до края на годината. “Ще трябва да затворим театъра”, вика счетоводителя.

И аз седнах в негово присъствие да пиша писмо до министъра, в което описвам положението: за 1998 г. субсидията ни беше 771 млн.лв., тази 1999  година тя е свалена на 553 млн. лв., разликата от близо 218 млн. изправя театъра пред много трудни, да не кажа неразрешими финансови проблеми. Освен за заплати, няма да имаме средства нито за парно и ток, нито дори за художествено-творческа дейност, няма да можем да направим и една нова постановка. Помъчих се да се усети голямата ни тревога в иначе официалния тон на писмото. Изпратихме го веднага.

При всичките други тревоги сега и този пожар на главите ни.

27 май 1999, петък

По вътрешния телефон секретарката ми съобщи, че при нея чака да бъде приета една госпожа, чието име нищо не ми говореше, чух го и на момента го забравих. Госпожата, красива млада дама, се представи като българка, живееща в Израел. Имала импресарска фирма. Често идвала в България да търси спектакли, които да изнася в Израел. Какво бих казал за “Бившата мис на малкия град”? Гледала спектакъла, харесал й, смята, че ще се хареса и на израелската публика. Дотук аз слушах. Жената говореше много делово, реших да отвърна със същото, затова направо попитах колко ще получи театърът, ако сключим сделката. Тя каза цифра, която ми се видя приемлива. Към нея добави стойността на пътните разходи и разходите по престоя (хотел и храна), плюс малък хонорар за актьорите, всичко това също за сметка на фирмата. Така, както ми бяха представени, условията изглеждаха изгодни. Но как ще транспортираме декора и костюмите? Тя имаше готов отговор: ще изпратим наши скици в Израел и там ще направят точно копие на декора, а костюмите ще си носят актьорите в куфарите. Звучеше много хубаво, не можех да откажа.

Това се случи преди седмица. Днес получих по факса договора с  финансовите и другите условия, който трябва да подпиша и да върна по пощата, за да бъде преведена авансовата сума за откупката. Гастролът трябва да се състои не по-късно от 20 юни.

Завчера ме посети Снежина Челебиева, с която бяхме състуденти.  Не бях я виждал поне 20 години, а двойно повече години не бях разменял дума с нея. Дошла за кратко в България, живее в Швейцария. Научила, че неин състудент е станал директор на Народния театър, където – ако не знам – е минало детството й,  затова решила да се отбие. В близките дни щяла да замине, но щяла да дойде пак, вероятно в края на лятото. Предложих да й дам пропуск за някое представление, тя отказа, вече е гледала това, което я интересувало. Приказвахме си за миналото. Разделихме се като стари приятели.

15 юни 1999, вторник

Ще закрием сезона по-рано. През юни обикновено се усеща спад на зрителите, хората предпочитат да излязат на открито. Но сега и афишът ни е доста слаб, представленията на голяма сцена не са добре посетени. Не виждам смисъл да продължаваме така, не печелим нищо. По-добре да започнем по-рано ваканцията и по-рано да се върнем на работа. Склонен съм да взема такова решение и с оглед на необходимостта да се демонтира старата озвучителна техника, за да дадем възможност на техниците, които ще дойдат от Япония, да монтират новата. Това иска време. Отгоре на всичко и Румен Чакъров държи да започне репетиции още на 16 август, за да направи премиера на 1 октомври. Той трябваше отдавна да ми е изпратил съкратения вариант на “Платонов”, както се бяхме разбрали, но го изпрати с голямо закъснение, получихме го едва преди няколко дни, секретарката се претрепа от бързане да го препише, за да го размножим и раздадем на актьорите.

Неприятностите започнаха след като обявих разпределението на ролите. Пръв дойде Мишо Петров, за да ми заяви официално, че не приема ролята на Трилецки, силно съкратена в редакцията на Румен. След Мишо ме посети и Мария Каварджикова, която ми намекна, че не й се играе в тази пиеса. Помолих я да отложим този разговор за по-късно. Тя изтърва между другото, че смята да напуска театъра. Казах й да почака до края на следващия сезон, за да напуснем заедно. Тези реакции ме притесняват, защото разклащат предварително доверието в режисьора и не създават добра атмосфера за работа. Дано през дните на ваканцията всичко това се изпари от главите, в които умората и нервното напрежение сега подхранват лоши мисли. Имам усещането, че някой подклажда настроение срещу Румен. Дали, докато беше тук, самият той не пося зърната на това настроение?

27 юни 1999, неделя

Заминахме за Израел сутринта на 18 юни. На летището в Тел Авив имахме продължителни обяснения с митничарите за инвалидния стол, който носим. Защо ни е? Има ли нещо скрито в него? Той е толкова раздрънкан, че наистина буди подозрения. Обясняваме, че е театрален стол, специално приспособен за актрисата, която играе с него. Чудиха се, но ни пуснаха. Пътуването до Яфа беше кратко, веднага след пристигането ни там се настанихме в хотела, след което нетърпеливо се отправихме към театъра. Театърът е всъщност малко театърче със салон за около 200 зрители, сцената също е малка, но декорът ни се е побрал на нея, намираме го почти монтиран. До вечерта  времето е заето с довършване на строежа на декора, с нагласяне на осветлението и озвучаването. Навън е труднопоносима жега. В късните вечерни часове излязохме да вечеряме с домакините ни на една голяма морава, беше истински пикник.

На другия ден мина първото представление на “Бившата мис на малкия град”. Залата се препълни до краен предел с хора, които говореха на чист български език. Разхождах се край тях и се чувствах не в чужбина, а сред свои. Представлението беше прието възторжено, в очите на някои възрастни дори имаше сълзи. Сълзи на радост, вълнуваха се, че слушат българска реч и гледат представление на българския Народен театър. Някои от тези хора са напуснали България преди повече от 20 години. Но бяха останали българи. На последвалия коктейл чухме много хубави и топли думи. Така продължи до края. Договорът за гостуването ни беше за четири представления. Наложи се да дадем и пето.

Всички се върнахме хаджии, видяхме Божи гроб и Мъртво море. Боях се, че програмата ще се окаже уморителна, защото в два от дните дадохме по две представления. Но извънредно добронамереното, приятелско отношение на публиката действаше като допинг. Лично аз се върнах с повишено настроение, с чувството, че сме доставили частица щастие на хората, с които се срещнахме. Направихме добре, че отидохме.

3 юли 1999, събота

В театъра животът е замрял, единични работници от техническите служби привършват прегледа на инвентара си. Започнал е демонтажът на озвучителната апаратура, очаква се в края на месеца да пристигнат двама техници от Япония, за да извършат монтажа на новата апаратура. Разговарям с колегите от счетоводството, но те не могат да ми кажат нищо ново относно евентуална промяна в бюджета ни. Дупката от близо 240 милиона лева си остава.

Мисля за завършилия сезон. Не мога да го нарека успешен. Мисля и за предстоящия сезон, който е подробно планиран като работна програма. Надявам се той да бъде по-успешен. Поне заложеното в плановете дава такива обещания. Но плановете винаги се кроят с добри намерение. Неприятните изненади идват после. Струва ми се, че театърът навлиза в криза. Трупата има нужда от обновяване. Свежите импулси в нея видимо заглъхват, новите актьори, които се вляха през последните години и внесоха тези импулси, започнаха също като старите да се изпълват с високо самочувствие и да гледат на себе си като недостижими на върха. По-лошото е, че движещата енергия от преди няколко години, когато водещата, обединяващата воля на повечето, ако не на всички, беше волята “да правим театър”, тази енергия вече се е изчерпала. Вече никой не е склонен да “прави театър” заради идеята, сега театър се прави за пари. От това не може да се чака нищо добро. Актьорите, които някога се боричкаха за роли, сега се отказват от роли. Желанието им е да са по-малко ангажирани в своя театър, за да могат да играят на хонорар в друг театър. Те вече не болеят за “своя” театър, не са склонни да му се посветят. Понятието “свой театър” става все по-условно.

Големият, основният проблем обаче е режисурата. Актьорите не могат да чувстват театъра “свой”, ако нямат “свои” режисьори. Гастролната режисура насажда най-вече отчуждаващото отношение на актьора към “своя” театър, тя насърчава този амбулантен, чергарски, скитнически дух на съществуване на “ничия земя”. Отиваш там, където плащат. Тази логика изглежда желязна, неоспорима, но тя отваря вратите към опасни изкушения. Идва неумолимо времето на посредствеността, някой упорито насажда този бурен в целия ни живот. Време на претенциозна посредственост. Какво мога да правя аз в това време? Не е ли по-добре да си тръгна по живо, по здраво, че поне на някого да му дожалее, дето съм си тръгнал, вместо да чакам деня, когато всички с облекчение ще въздъхнат, че най-после съм се махнал?

5 септември, неделя

Тази сутрин в 9 часа по телефона ми се обади Снежина Челебиева. Пристигнала от Швейцария преди седмица, но още не сме се виждали и дори не сме се чували. След първите общи приказки тя, както обикновено, навлезе в своя монолог и аз през повечето време на нашия разговор трябваше просто да я слушам. Още повече, че мислите ми бяха заети от това, което ми каза: във вчерашния брой на в. ”Сега” имало интервю на Румен Чакъров, където той надълго говорел за положението в нашия театър и най-вече в Народния. Тя не можа смислено да ми предаде съдържанието на интервюто, каза само, че  моето име било споменато (има си хас!). В тази връзка Снежа изведнъж ме попита: защо още не си се махнал от този западащ театър? В интервюто Румен споменавал, че съм се готвел да напускам предвид тежкото положение. Тя също мислела, че е време да напусна, но досега не намирала кураж да ми го каже така направо, както сега ми го казва. Не виждам ли, че повече нищо не мога да направя? Какво изчаквам? То е ясно, че скоро нищо добро не може да се очаква.

След като ми каза това, аз престанах да я слушам с цяло ухо, мислите ми тръгнаха да кръжат около отдавна болния за мен въпрос.

Всичко това има предистория. Когато в края на миналия сезон обявих разпределението на ролите за “Платонов”, се появиха реакции на неприятно засегнати в очакванията си от това разпределение актьори. За пръв път получих няколко отказа. В същото време някой очевидно взе да пуска клюки по адрес на режисьора, така че и онези актьори, които не дойдоха да ми кажат, че се отказват от ролите си, не горяха от ентусиазъм на първата репетиция на 16 август.

Репетициите тръгнаха, аз не следях отблизо работата, разчитайки, че там е Елена и че нейното приятелство с Румен е сигурна гаранция за благополучното развитие на нещата, независимо че тя беше доста раздвоена между театъра и ангажимента си към канадска филмова продукция. След първите няколко дни, които преминаха като “меден месец”, Румен даде сигнал, че не е доволен от акуратността на Елена: скиците за декора се бавеха, а ние нямахме никакво време за губене. Наложи се да направя среща между двамата в моя кабинет на официален тон, за да се спре опасното протакане, бяха приети взаимно съгласувани срокове за изпълнение. И тогава с цялата си острота възникна въпросът за безпаричието на театъра.

През двата ваканционни летни месеца няколко големи помещения на театъра бяха дадени под наем на канадската филмова продукция, в резултат на което около 15 август трябваше да разполагаме с 4-5 милиона лева, с тях разчитах да започнем – само да започнем поне – изпълнението на декорите на “Платонов”. За мое съжаление, без да ми кажат, от счетоводството платили с получените пари други разходи. Така в средата на август ние се оказахме без лев. Направихме постъпки пред министерството, имахме дори среща с главния секретар Филипова, на която обяснихме тревожното положение, но от това не последва нищо. Парите, които очаквахме да получим, за да платим с тях разходите за парното отопление, засега отново ни бяха отказани. Театърът се оказа затънал в дългове от около 30 милиона.

Според графика, който приехме на срещата при мен, декорът или поне специалният игрален подиум трябваше да бъде готов и монтиран на 10 септември, за да можем да мислим за премиера на 1 октомври при много съмнителни гаранции това наистина да се случи. Но дните си минаваха, а ние не можехме да намерим нужните ни 2 и половина милиона, за да закупим материали.

Междувременно имах няколко срещи с Румен. Той дори се самопокани да ми дойде на гости в къщи и аз трябваше да спретна някаква вечеря, по време на която имахме дълъг разговор. Обясних му нашата безизходна за момента ситуация, казах му открито, че пари няма и не мога да намеря в близките дни, което поставя под въпрос договорените срокове. В разговора ни доста място зае и другата тема – оттеглянето на Мария Каварджикова от разпределението (предложиха й главна роля в канадската филмова продукция, която подлуди софийските актьори това лято), което наложи нейното заместване. Консултациите на Румен с роднини и приятели го доведоха до решението да повика актриса, срещу която аз енергично възразих, но той така и не ме послуша. След няколко репетиции обаче сам той се разочарова от нея и на вечерята горчиво ми сподели колко е недоволен. Въпросът за изпълнителката на главната женска роля оставаше открит. Ето защо, когато обсъждах на глас пред него заплетеното положение и опасността проектът ни да рухне поради липса на пари, на време и хора, той неочаквано ми призна: аз си давам сметка за това, поради което досега и не съм подписал договор с теб. Това признание ме стресна най-вече с откровеността си и с неговата готовност (неподозирана от мен) да посрещне евентуален провал на кроените с толкова желание планове.

Дните, които последваха този наш разговор, бяха заети с репетиции, някои от които – за моя изненада – бяха насрочени, но после отменени. След една от поредните отменени репетиции помощник-режисьорката дойде разтревожена и възмутена при мен, за да ми заяви, че така не може да се работи и да се мисли, че на 1 октомври може да има премиера. Но главното, което ме разтревожи, бяха думите й: “той непрекъснато пие водка”. Аз вече бях забелязал, че Румен поглъща големи количества концентрати, когато сядаме да разговаряме, учудих се също, че на една репетиция го видях с пластмасова чаша за газирани напитки, която явно беше пълна с водка и бучка лед, а до чашата стоеше бутилка за газирана вода, чието съдържание видимо беше също водка. Актьорите вече бяха забелязали това. Румен се държеше като алкохолик, макар че не се напиваше пред тях, но губеше дар слово, ако не пие. Алкохолът го изморяваше, той трябваше да отлага следобедните репетиции, защото ставаше неработоспособен. Бяха го проследили по време на почивките между две части на репетицията, почивки, които обикновено траят 15-20 минути, а при него продължават по час и половина и това невероятно удължаване, което изнервя от чакане актьорите, било по причина, че режисьорът се отбивал в близкия ресторант и там в по-подходяща обстановка си пиел водката. Назряваше скандал.

Елена не е ли знаела слабостта на Румен? Невъзможно, щом е работила с него. Защо тогава така упорито ми го предлагаше?

На 30 и 31 август и на 1 септември Румен не се появи на репетиции. Търсих го в къщи, отговаряха ми, че е заминал в провинцията. Имах нужда да говоря с него, за да му кажа, че не можем да приготвим декора за 10 септември и че при това положение е най-разумно да прекратим репетициите. И без този разговор той е стигнал по свой път до това логично заключение, защото на 3 септември научих, че си е заминал за Брюксел. Заминал, без да се обади на никого! Колкото и да му беше горчиво, неприятно, болно, можеше да каже, макар и две думи, преди да тръгне. Сега със закъснение научавам, че след себе си е оставил няколко интервюта, които ще излязат и ще подклаждат скандал. В такива случаи  ми идва на ум мъдрата молба “Боже, пази ме от приятели, от врагове сам ще се пазя”.

Мисля, че тази развръзка беше единствено възможната. Аз все по-ясно съзнавах, че за Румен е непосилно да се справи със задачата и се чудех по какъв по-безболезнен начин да го разтоваря от нея. Още при прочита на неговата редакция на “Платонов” разбрах, че нещо не е наред. Трябваше още тогава да се опитам да спра проекта. Можехме да си спестим сума излишни емоции.

Идва моят ред да взема решение. 

30 септември 1999, четвъртък

Връщам се вкъщи със служебната кола в около 17 часа. Този е последният ми работен ден като директор на Народния театър и последният път, когато на мое разположение е служебната ми кола. Шофьорът настоя на прощаване да ме докара. Работният ми ден свърши. Беше доста вълнуващ, неочаквано емоционален като край за директор.

Първо дойде секретарката ми, за да се сбогува, като ми донесе за спомен маслена картина! Милата, кой знае колко грешни пари е дала за този сувенир. Целунахме се. С нея на моменти бяхме като някакво семейство, тя се грижеше за мен.

После дойде една група, в която за моя изненада видях и Стефан Данаилов; бяха още Мишо Петров, Добринка Станкова, Жужа Чакърова, Сашка Маринова, Здравко Димитров, Кирил Кирилов и сигурно още някой. Те пък ми поднесоха една чудесна книга с много мил надпис и една малка пластика; много вълнуващ сувенир. Говорихме си за всичко, което ни вълнува, те ми казаха много мили думи на благодарност. Аз отговорих с  малка “реч” с приятелски тон, като им казах как съм стигнал до решението да си подам оставка и че в мотивите за това решение е включено и усещането ми за загуба на контрол над театъра, който трябва да ръководя.  В дъното на това пак стоят парите или по-точно нашето безпаричие, което кара мнозина с едно око да гледат вън от театъра. Така неусетно започва да се прокрадва охладяването към собствения ти театър, неговата съдба ти става малко или повече безразлична. А точно в такива трудни моменти като сегашния театърът като цяло има нужда от вътрешно единство. Моето усещане е, че то липсва.

Стефан Данаилов стоя няколко минути, стана и каза: “Отиваш си точно, когато трябва. Най-хубавите години минаха”.

Лично аз мисля същото, макар че не ми прилича да го кажа, и то тъкмо в такива обстоятелства. Нали днес е старият празник на Вяра, Надежда и Любов, разделяме се в хубав ден, в хубав празник.

Разделихме се с ръкостискания и целувки.

Втора група дойде, за да ми направи подарък от името на администрацията: един красив глобус, който имитира старинен глобус на земята. С тази група също си поговорихме, въздишахме, смяхме се и се разделихме с най-добри чувства.

Дойдоха накрая и тримата шофьори. С тях само си говорихме. Видях се и с някои сценични работници.

Всичко това увенча края, а щом краят е добър, всичко би трябвало да е добре.

Все пак до този край станаха доста неща, които не бива да останат неотбелязани.

Разговорът ми със Снежина Челебиева на 5 септември стана детонаторът на цялата последвала верига събития.

Неведнъж съм обмислял необходимостта да подам оставка и да напусна театъра. Мотиви за това имам достатъчно, но винаги в последния момент някакво ново настроение, някаква вълна на оптимизъм или не знам какво са идвали да отклонят окончателното решение. Съзнавам, че взаимодействието между мен и театъра е прескочило връхната си точка, че е отминало максимума на полезен ефект и бавно, но сигурно спада, слиза надолу, върви към неприятни неразбирателства. Миналият сезон беше просто слаб сезон с един откровен провал – “Майстори” и с един частичен успех – “Кавказкият тебеширен кръг”. Премиерата на “Двубой”  така и не излезе. На Камерна сцена имахме повече щастие, но не бива да преувеличаваме и да се лъжем, голяма сполука нямаше и там. Аз имах достатъчно основания да се оттегля още в края на миналия сезон предвид този общо взето негативен баланс. Не го направих. Не знам вече защо. Трудно ми беше да се разделя с нещо, с което бях свикнал, беше ми станало много близко. Казвах си: ще дочакам 2000-та година, поне да си тръгна през следващото хилядолетие. Казвах си също, че в краен случай мога да си тръгна и след 15 ноември, когато ще стана на 66 години. Във всеки случай мисълта за оставка беше отново прогонена.

Когато в края на април получих от Министерството бюджета за 1999 г., стана ясно, че в него не са предвидени никакви средства за заплащане на отоплението на театъра, а ние вече бяхме платили сметките за миналите януари, февруари, март и април и се надявахме, че като изпращаме в Министерството фактурите, с които сме плащали, оттам ще ни възстановят сумите, както бяха направили предната година. Веднага писах писмо до министъра, за да кажа, че с парите, които са ни определили, театърът не може да стигне до никъде. В разговор със зам.-министъра Поляков в края на юни ми беше казано, че Министерството разчита да използва пари от вече закрития Творчески фонд, така че не бива да се притеснявам за бюджета. Когато около 20 август обаче отидох при главната секретарка на Министерството с искане за пари, тя ни отряза с декларацията, че очакваните пари от фонда били прибрани от Министерството на финансите, защото нашите хора пропуснали срока да си ги вземат.

Това стана точно по времето, когато Румен Чакъров се мъчеше да репетира “Платонов”.

На 6 септември театърът замина на гастрол в Бургас, аз също заминах с колата си за Бургас, като предварително си направих сметка да прескоча за няколко дни до Варна, докато вървят нашите представления в Бургас. Така и стана. В Бургас продължих да мисля върху намерението да си подам оставка. Струва ми се, че за стотен път претеглях всички “за” и “против” и все по-ясно ми ставаше, че трябва час по-скоро да си подам оставката. Разбирах, че нагазвам все по-дълбоко в тиня, от която по-късно ще изляза окалян до гуша.

Бяха ми казали вече, че Сашо Морфов обмисля да замине с жена си на работа в Русия; това може да изглежда прекалено смело, но за Сашо не би било толкова смело, при положение, че му плащат  10 пъти по-добре. Галин Стоев беше изчезнал за пореден път и аз бях намислил да не подновявам договора му.

Хората постоянно недоволстваха от заплатите си. “Двубой” беше една много скъпо струваща постановка, за която нямаше пари, а през октомври трябваше да подновим репетициите, за да излезе най-после премиерата. Как и с какви пари? През лятото бяхме дали помещенията на театъра под наем с надеждата да спечелим някой лев през мъртвия период, но получените пари – не бяха особено много – потънаха почти мигновено за погасяване на ненаситни дългове. Оказа се, че имаме дългове за около 30 милиона лева, без да се задава перспективата да намерим отнякъде пари, за да ги изплатим. Трупаха се нови разходи. Пътуването ни в Бургас трябваше да ни донесе приход от 2-5 милиона лева, но декоровозът на идване за Бургас спукал предна гума и трябваше да купуваме две нови гуми за около 1.2 млн., един непредвиден разход, който обезсмисляше и без друго скромния приход от гастрола ни. Актьорите негодуваха от ниските командировъчни, искаха да получат по 100 хиляди хонорар (!?!) Виждах, че не мога да изляза на глава с всички тези неразрешими проблеми.

Заминах за Варна с почти оформено решение да си подам оставката. Там обмислих текста на оставката си. Върнах се на 12 септември, неделя. На 13 сутринта станах и първата ми работа беше да извадя машината, за да напиша кратка молба: “Уважаема г-жо Министър, моля да ме освободите от длъжността директор, считано от 1 октомври”. Подписах и плика и когато отидох в театъра, извиках куриерката и й наредих да занесе писмото направо на секретарката на министъра. Мина понеделник, мина и вторник. В ума ми се прокрадна подозрението, че така изпратената молба – с желание да не се разчува – може и да бъде премълчана. На 15-ти изпратих същата молба, но вече чрез заверка в деловодството на Министерството. Следобед същия ден ми се обади Поляков, като ме покани на среща.

Срещата не беше кратка, но не мина и под знака на увещания да оттегля молбата си, от което се страхувах. “Твоя воля, щом си решил така, така ще бъде”, каза ми Поляков. “Въпросът е кой ще дойде след теб. Имаш ли идея?” Признах, че нямам. И с това фактически разговорът се изчерпа, аз просто го уверих, че един от моите заместници може да поеме работата, за да не се налага да оставам аз до провеждането на конкурс. На тръгване го попитах да смятам ли, че молбата ми е приета и въпросът е решен. Той ми отговори, че това е работа на министъра.

На 21 септември имах отдавна насрочена рутинна пресконференция за началото на новия сезон, каквато правехме всяка година. На Поляков бях казал, че не мога да държа в тайна оставката си и че най-късно на тази пресконференция ще я обявя. Той ме успокои, че тя  няма да може да остане в тайна толкова дълго. Така че аз, след като доста обстойно представих репертоара на театъра за новия сезон, казах накрая, че все пак това, което са чули от мен, може да претърпи промяна, защото аз съм си подал оставката и имам основания да вярвам, че тя ще бъде приета.

Настъпи 2-3 минути гробна тишина. Най-после някой се престраши да зададе въпроса, който очаквах: какви са причините за оставката ми. Изтъкнах изключително финансови причини. На пресконференцията присъства Стефан Янков, явно изпратен от Поляков да проследи как се развиват нещата и как се държа аз.

Журналистите веднага ме обсадиха. Две радиостанции взеха интервюта на запис, а Донка Стамболийска ме грабна и ме вкара в радио-кола, откъдето направи едно много задъхано интервю. Беше скандализирана от факта на оставката, каза по мой адрес суперлативи. С това новината гръмна. На другия ден беше официален празник, но в “Труд” Недялко Недялков не пропусна да ме захапе с няколко реда. Вечерта на 21-ви вкъщи ми позвъни Димитър Стайков. Научил новината, бих ли се съгласил да му дам интервю. Казах му, че е непочтено момче и че неговият вестник търси само скандали, затова няма да дам интервю. На 23-ти излезе статия от него, в която ми го върна, доказвайки непочтеността си. Статии и интервюта излязоха и другаде. Имах интервю по програма “Хоризонт” и по телевизията. Въпреки всичко май не стана много ясно защо си подавам оставката.

В едно изказване обаче Поляков заяви, че оставката ми ще бъде приета. Олекна ми, когато го прочетох. Страхувах се от отмъстително протакане на процедурата по освобождаването ми. След два дни ми се обадиха от Министерството да отида да си получа заповедта за освобождаването ми. Министърът така и не счете за нужно да чуе лично от мен мотивите за оставката ми. Всъщност и да беше поискала да се срещнем, аз сигурно щях да откажа срещата.

Вчера стана ясно, че финансистите на Министерството искат да знаят колко пари са необходими на театъра, за да завърши криво-ляво годината. Отпуснали са и исканите от мен 150 млн. лева за ремонт по случай гостуването на кралица Беатрикс и Бил Клинтън. Тази закъсняла, малко припряна, стресната реакция ме кара да мисля, че някой по-отвисоко е дръпнал нечии уши.

Но това няма вече никакво значение за мен. Аз ставам свободен човек, какъвто не съм бил повече от 9 години.

 11 септември 1999, понеделник

Вече 10 дни не ходя в театъра. Свободен съм. За моя изненада – не голяма, но изненада – свиквам с новото си положение много по-бързо, отколкото очаквах, при това засега изпитвам много повече удоволствие, отколкото неудобство. Бил съм доста изморен преди да напусна, защото почти цяла седмица си отспивах и се мъчих да регулирам нарушения си режим на сън. За това помогна и почерпката, която миналия петък вечерта си позволих в ресторанта на театъра, където Мишо Петров честваше своята 50-годишнина.

На 7 октомври обаче играх отново ролята на директор, за да посрещна холандската кралица Беатрикс, която същата вечер беше домакиня на прием, уреден във фоайето на театъра след едно кратко балетно представление. Този прием се готви от близо 6 месеца и най-сетне стана точно когато напуснах. Не се отказах да изпълня полагащата ми се роля, защото нямаше кой друг да я изпълни. По сценарий аз трябваше да посрещна заедно с холандския посланик кралската двойка, която щеше да пристигне пред входа на театъра в 18.50. В 18.55 кралицата пък трябваше да посрещне нашия президент като домакиня на вечерта. След това аз се превръщах просто в един от поканените на приема.

Започнах да се въртя на входа още от 18.40. Бяха запалени всички полилеи, от външния вход на театъра до входа за партера бяха наредени в шпалир два реда лакеи в ливреи (това бяха холандци, които съпровождаха кралицата), оформящи пътеката, по която трябваше да мине кралската двойка. Имаше купчина журналисти, главно холандски, много от служителите на посолството и на президентството, в това число и от службите за сигурност. Аз се запознах и поприказвах малко със съпругата на посланика, която стоеше точно при вътрешния вход. В 18.45 забелязах, че отвън спира черна лимузина. Разбрах, че това са гостите. Хукнах да търся посланика, за да изпълним двамата предвиденото в сценария. Той се беше запилял някъде, жена му не знаеше къде е. Нямах време за губене, тръгнах сам и с малко закъснение посрещнах кралицата и съпруга й. Тя се извини, че е дошла малко по-рано. И тук започна моето ходене по мъките. Трябваше да правя компания и да поддържам разговор с кралицата в течение на повече от 10 минути, тъй като нашият президент малко закъсня. Жената се оказа много приятна и симпатична, говореше добре френски, мисля, че и двамата си давахме сметка за неудобството, но героично приехме положението и се справихме с него. По едно време посланикът се мярна зад гърба ми, но само кимна на кралицата и не остана при нас. Тя ме разпита дали у нас има балет, танцов театър и пр. Знаеше много добре кой кой е от холандския състав. Президентът пристигна, извини се за закъснението, ръкува се с мен и попита: “Как сте, г-н Стефанов?” – “Много добре.” – “Това ми е достатъчно”, каза той и пое кралицата.

Не знам какво става в театъра. Мишо Вълков, заместникът ми, се обажда всеки ден, било да ме пита нещо, било да ми съобщи нещо и от него разбирам, че положението е все пак овладяно. Самият той само дето не спи в театъра, амбицирал се е да покаже, че може да бъде и директор и да се справи с отговорностите. Не мога да си обясня защо все пак не се обявява конкурс за нов директор, силите на Мишо едва ли ще издържат дълго.

Около напускането ми се вдигна малка буря, която бързо затихна, разбира се, но в повечето вестници излязоха материали по мой адрес и доста висок процент от тях не бяха добронамерени. Това вече не ме интересува.

След  моето напускане провеждането на конкурс за нов директор ставаше неотложно. Но никакъв конкурс не се проведе. Пет месеца по-късно министър Москова просто назначи за артистичен директор на Народния театър Александър Морфов и за административен директор Павел Васев с формулировката, че те  използват  “мандата на Васил Стефанов”. Кой мандат? 

Конкурс все пак беше обявен, но едва в края на 2002 г., цели две години по-късно, при друг министър на културата.

Докато бях директор на Народния театър, аз не престанах да работя в Института за изкуствознание при БАН, където ръководех секция “Теория и история на театъра”. Така че, разделяйки се с директорския пост, просто се върнах изцяло към научните си занимания. Нямаше никаква опасност да боледувам от чувство на безтегловност.

 Макар да смятах, че този завършек на моята театрална авантюра – добра или лоша, лично за мен вълнуваща – е окончателен, макар да не допусках за възможно някога да “се върна в играта”, дойде ден, в който разбрах, че съм се лъгал.     

 Продължението на историята започна малко по-отдалеч.

Вижте кратък откъс от следващия Епизод № 15: 

„…Онова, което Сашо не казва и може би не осъзнава, е, че две години управляваше театъра, без да му е ясно какво иска да прави. Той не разбира, че театърът не е просто една сцена, на която се играят добри спектакли или по-точно спектакли, направени от именити творци. Той не осъзнава театъра като национален културен институт, мисли го постоянно като място за реализиране на режисьори.“