Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Киното на Бертолучи – извънредна форма на поезия

„Ако участта ни е кошмар, от който трябва да се събудим, какво по-благородно средство за просветление от изкуството?“, казва режисьорът в биографичната си книга „Прелестно обсебен“

„През 60-те и 70-те години успешните филми биваха гледани с подозрение. Успех означаваше „комерсиален“, „компрометиран“...Днес става обратното. Ако даден филм няма търговски успех, е свършен и презрян дори от хора от бранша с изискан вкус“, казва Бернардо Бертолучи. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Киното на Бертолучи – извънредна форма на поезия

„През 60-те и 70-те години успешните филми биваха гледани с подозрение. Успех означаваше „комерсиален“, „компрометиран“...Днес става обратното. Ако даден филм няма търговски успех, е свършен и презрян дори от хора от бранша с изискан вкус“, казва Бернардо Бертолучи. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Неговата представа за киното е в постоянна еволюция, в синхрон с убеждението на Реноар: една голяма машина, в която всичко е предопределено и в която обаче през една врата, която ти нарочно си оставил отворена, внезапно влиза действителността и помита със сила предопределеното. Киното на Бернардо Бертолучи е импровизация, случайност и преднамереност, слети в едно.

b_bertoluci

„Прелестно обсебен” е не просто сбор от текстове на гениалния режисьор, а своеобразен трибют към творчеството на най-великите кинематографисти изобщо, в това число Пиер Паоло Пазолини, Жан-Люк Годар, Микеланджело Антониони и Макс Офюлс. Бертолучи не крие благоговението си пред фигури като Жан Реноар, Робер Бресон, Стенли Кубрик и Роберто Роселини. Особено любопитни са страниците, посветени на сътрудничеството му с Алберто Моравия, от което израстват ювелирни филми като „Конформистът” на Бертолучи и „Презрението” на Годар.

Всички филми на Бертолучи черпят енергия от драстични конфликти: мъж – жена в „Последно танго в Париж”, бащи – деца в „Стратегията на паяка”, селяни – господари в „Двайсети век”. „Малкият Буда”, обратно, е отвъд и над конфликтите. Така че прекрачва някаква граница по своему. Бертолучи непрестанно се пита как се раждат междукултурните сблъсъци, защо не може две различни култури да се срещат само така, че да печелят от това. Както при Антониони, така и при него понякога на фокус излиза споменът за неизказаното, непоказаното, необясненото. Но такава е природата на киното – то е суров и неумолим инструмент за екзистенциални търсения.

„Мисля, че това, което се случва през последните 10 години, е отвратително – споделя Бертолучи. – През 60-те и 70-те години успешните филми биваха гледани с подозрение. Успех означаваше „комерсиален“, „компрометиран“. Намирах това за глупаво. Обичах американското кино, когато в Италия всички онези, които имаха някаква връзка с политиката, го мразеха. После написах статия в защита на „Ловецът на елени“ на Чимино. Днес става обратното. Ако даден филм няма търговски успех, е свършен и презрян дори от хора от бранша с изискан вкус.”

Бертолучи започва творческата си кариера като поет, обграден от знаменитости (бащата Атилио, Джорджо Капрони, по-късно Пиер Паоло Пазолини), признания и престижни награди (Виареджо – награда за дебютна книга през 1962 г.), след което, още съвсем млад, директно преминава в киното, разбирано именно като извънредна форма на поетично писане, образи, движение, светлина. Навярно „това е съдба за децата на поетите, да се опитат да претворят в образ онова, което бащите им са описали с думи”. Оттам и кинематографичният език от най-висш характер: оголен и обследван с неуморния дух на запаления новак, често клонящ към крайности. Поезия и кино в съвършена симбиоза, прелестно естествена като дишането или ходенето, способна да породи вдъхновение и възхитителни творчески импулси.

От книгта извират куриозни случки и цитати, неочаквани метафори (салът на Медуза като въжето на еквилибриста, опънато в небето в „Забраненият град“) и необходими уточнения (политически дрязги, гонения, глупостта на бюрократите). Бертолучи разказва подробно за снимките на „Последно танго в Париж”. Например епизода с първата среща между Марлон Брандо и Мария Шнайдер в празния апартамент. Не е сцена, която можеш да репетираш многократно, преди да я заснемеш, трябва да оставиш място на импровизацията. И няма нищо по-вълнуващо от актьор, който, докато лентата се върти в камерата, прави обратното, понякога без да иска, на онова, което режисьорът му е казал.

Когато една връзка приключи, тя започва отначало. „Последно танго в Париж” е епохален филм, разположен между шедьовъра и скандала. Заклеймен с определението, че съдържа „явен показ на сексуална техника, натуралистична откровеност, граничеща с порнография“. Въпреки това печели куп награди и номинации от престижни кинофоруми, в това число две номинации за „Оскар” – за режисура и най-добър актьор на Марлон Брандо, две номинации за „Златен глобус” – за най-добра драма и режисура, номинация за „Грами” за филмова музика.

Полин Кейл, единодушно призната за фактор в американската кинокритика, публикува в „Ню Йоркър“ хвалебствена и ентусиазирана статия и между другото заявява, че „Последно танго” представлява за историята на киното това, което „Пролетно тайнство“ на Стравински представлява за историята на музиката. Това позволява на американските критици да одобрят филма, без да изпитват притеснения. Огромен успех със сериозни последствия… Приятелите от „Нюзуик“, похвалили филма, няколко дни по-късно му се обаждат по телефона и му съобщават: „Знаеш ли какво? Загубихме половината от обичайните си рекламодатели заради корицата и статията, посветена на „Последно танго”. Какво ще правим?“. В Италия започват съдебни процеси. Бертолучи е обвинен в „липса на приличие”, едн вид филмът няма артистична стойност. Но времето минава и стастите утихват.

Бертолучи получава 9 награди „Оскар” за „Последният император” – за най-добър филм, режисура, адаптиран сценарий, операторско майсторство, монтаж, музика, сценография, костюми и звук. Бертолучи е първият режисьор от Запада, комуто е позволено да снима на действителните локации – в Забранения Град.

„Мечтатели” е сред последните му филми и е вдъхновен от романа на Гилбърт Адеър The Holy Innocents. С появата му режисьорът си дава сметка, че има две думи, които не може вече да се използват в широкото им значение в Италия: „идеология“ и „носталгия“. Обвиняват филма в изблик на носталгия към 68-а, а „носталгия“ се ползва с пренебрежителна окраска, разбира се. Думата „идеология“ пък е нещо като short cut, пряка пътека към говоренето за комунизъм. „Мечтатели” е брилянтно доказателство, че за Бертолучи киното и еротиката са неделими.

Колкото до драматизма, смисълът му е в слепия ход на часовете, които повличат със себе си, без да се усетим, ритъма на дните, ежедневните ритуали, които изглеждат вечни и неразрушими. Драмата на човека не се нарича съдба, нито история, а необратимост в хода на времето, убеден е режисьорът. И ако участта ни е кошмар, от който трябва да се събудим, какво по-благородно средство за просветление от изкуството? От образите, които задвижват емоцията и те карат да изпитваш съпричастност?

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg