Постановка без режисьор е гарантиран провал

Какво се случва, ако събереш свръхталантливи актьори, интересен и необичаен драматургичен текст и осмислена сценография? Нищо добро, ако не участват режисьор и драматург.

Пиесата „Копенхаген“ на Майкъл Фрейн, написана през 1998 г, е световен хит. Печелила е престижни награди, играна е с успех на големи световни сцени. Темата ѝ е изключително интересна. Срещата между Нилс Бор и Вернер Хайзенберг, двама от най-видните физици на ХХ век през 1941 г. в Копенхаген, е решаваща за начина, по който се развива ядрената физика, ключова е за създаването на атомната бомба в САЩ и за неуспеха на нацистите в тази област.

В текста на Фрейн се преплитат морални конфликти и основни понятия от квантовата физика. Това е интелигентен, многословен, труден за осмисляне от първо чуване текст. Особено ако липсва предварителен контекст и познания. Затова „Копенхаген“ е огромно предизвикателство за всеки, който реши да я поставя на сцена. Вероятно точно заради липсата на комерсиалност в тази пиеса тя едва сега, цели 20 години след написването си, излиза за пръв път в България, при това само за 10 предварително планирани представления. Но за да има успех, за да се утвърди като едно от големите събития в българския театър, за да привлече публика, тази пиеса се нуждае от нещо повече от предварителната си слава. Нуждае се от съвършен екип.

На пръв поглед всичко е чудесно. Тримата актьори – Руси Чанев, Валентин Ганев и Стефка Янорова – са великолепни. Това са едни от най-интелигентните актьори в българския театър и тази пиеса е точно в техния натюрел. Напълно подходящо е Руси Чанев да играе възрастния Нилс Бор, а Валентин Ганев – неговия ученик Хайзенберг. Дотук решението на продуцента Христо Киров, който е и собственик на „Сити Марк Арт Център“, е перфектно. Преводът на Вера Джамбазова е добър. Добра е и сценографията. Зрител с въображение и познания може да си обясни защо сцената е решена така – овалният екран отзад, който символизира ядрото на атома и вселената едновременно, светлите и тъмните петна по разделената на две симетрични половини сцена. Всичко това има своето обяснение в законите на квантовата физика, имитира ядрен ускорител и би могло да бъде използвано чудесно за визуална поддръжка на драматургията.

Би могло. Ако имаше драматург и режисьор. За пръв път ми се случва да гледам пиеса, която не е създадена благодарение на обединителната фигура на режисьора. Добър урок – разбрах без съмнение защо режисьорът е най-важната фигура в театъра и във всички визуални изкуства всъщност. Без него (нека използваме термин от физиката) постановката няма гравитационен център. Всички добри постановъчни решения остават сами за себе си и от тях не се получава истински театър. Липсва магия. Най-вече липсва ритъм, а това е фатално.

Актьорите са чудесни, ролите им пасват. Но те играят всеки сам за себе си, в различен регистър, с различна скорост, в неовладяна среда. Енергията на Валентин Ганев е експресивна, Руси Чанев играе мъдро и бавно, както подхожда на стария Бор. Уравновесяващата Янорова е обрана и стабилна. Но този текст, пълен с дати, понятия, имена, с огромно количество информация, сякаш е извън актьорите. Изплъзва се, защото няма вътрешна единна динамика, в която да се потопи зрителят.

Музикалните потпури, несъмнено красиви, се появяват хаотично. Светлините – същностни за моториката на пиесата – са управлявани от актьорите, което отнема от сценичната им цялост. Зрителят се чувства засипан от думи, а заедно с това се опитва да следи липсващ сюжет, да го разгадава насила. Тук се усеща и липсата на драматург, който трябва да изведе акцентите, да ги подчертае, за да помогне на публиката да се ориентира.

Всъщност, в антракта повече половината зрители се предадоха. Залата се поизпразни, останахме малцина ентусиасти. Беше някак тъжно да видиш как продуцентът е провалил собствената си амбициозна задача. Но аплодирахме дълго чудесните актьори, защото те наистина дадоха всичко от себе си. Недостигът беше нещо извън тях.