Потеглил е отвъд думите

Днес неочаквано си отиде писателят Алек Попов. Почина твърде рано, на 58 г., вероятно оставил ненаписани още редица книги, както и сценарии за филми. Той бе скъп не само за своите близки, приятели и читатели, а и за своите събратя по „оръжие“, хората на словото.

Георги ГОСПОДИНОВ:

Алек Попов си е отишъл… Не мога да повярвам още…

Приятел и писател, с когото тръгнахме и вървяхме заедно в литературата, един от тези, с които се ходеше по-леко, от най-добрите писатели на поколението, от най-свестните, точните и светлите. Разказите му, които особено обичам, и романите му са стъпка напред в литературата ни. Днешната българска литература загуби половината от усмивката и хумора си с неговата смърт.

ПП: Пътувахме заедно дълги години, шегувахме се… В едно от последните си писма по повод отложено пътуване поради вечните тукашни дрязги ми писа:

„Наистина съжалявам, че няма да дойдеш – като се сетя как сме пътували с тебе и Теди… щеше да бъде малко като в добрите стари времена, когато такива болни страсти нямаше. Смятам, че ние помежду си, колкото и да сме малко, трябва да даваме пример за един по-различен стил на отношенията“.

Светъл път, скъпи Алек…

***

Захари КАРАБАШЛИЕВ:

Алек Попов днес е потеглил отвъд думите.

Не познавам друг такъв автор, който така внимателно да се отнася към всяко изречение в книгите си. Той работеше постоянно с езика, преработваше всяко ново издание на предишни свои романи и сборници, вечно доизпипваше, шлифоваше. Той разбираше занаята на писането и го практикуваше едновременно и като чирак, и като майстор. (Всъщност, като се замисля – това е и единственият начин да се отнасяш към всеки занаят.)

Алек пишеше – как да го кажа – сладкодумно. Така и четеше на глас. Няма друг съвременен писател, който толкова хубаво да чете историите си. Правеше го с някаква съсредоточена наслада и тя се предаваше и на нас, слушателите му – увличаше, разсмиваше, замисляше. Той умееше да пише за читателите.

Последният път, когато се чухме, Алек звучеше бодро. Вече знаех, че се бори, но беше оптимистичен. И се разбрахме „да се видим в махалата“. Което ме успокои. И понеже живеем съвсем близо, така и не го направихме. Загубата е моя.

Алек Попов остави много разкази, романи, есета, пиеси, сценарии. Прекрасен писател, интелектуалец и пътешественик в езика – той остава завинаги в златната антология на българската литература.

Сбогом, Алек!

Днес избирам да чета твоя „Спътник на радикалния мислител“.

***

Иван ЛАНДЖЕВ:

Много ще ми липсва хуморът на Алек. Особено сега, когато всички са се озъбили така и малцина знаят да се пошегуват като хората – топло, умно, с обич към другия, но и с едно допускане, че може да е по-различно наоколо. Че от нас зависи. Голям пич беше, Алек. Много ми е тъпо, много.