Потоп от думи. Пустиня от страници

Понеже ми умряха няколко хиляди сиви клетчици, докато четях книгата на Радостина Ангелова, едно другарче ми хвърли спасителен пояс – линк с националната статистика. И аз в събота вечер четох националната статистика за 2015 г. в областта на книгоиздаването. Храна за размисъл.

Миналата година в България са издадени общо 3491 заглавия в областта на художествената литература, общ тираж 1 911 000. От тях преводни 1363 с тираж 1 181 000 – т.е. средно по 867 тираж на заглавие.

Честно казано, вероятно има доста с около 500 бройки или нещо подобно, а явно бестселъри е всичко над 1000.

И следва графата за българските заглавия. Това е някакво е чудо. Официално: ние сме народ от графомани.
2279 бг заглавия през 2015-а! Двойно на целия световен талант (и съкровищница). С тираж 766 000.
Средно се пада по 336 бройки тираж на книга. Като приспаднем класиката, която се продава с учебни цели, (в този смисъл, сигурно се продава много) това прави де факто под 300, че и 200 бройки тираж на книга.

В България авторите с над 300-400 реализирани бройки са успешни. А като направят към 1000 стават бестселъри. Над – мега-супер-хипер-яко. Следват категории: извънземни. Следващо ниво: Иво Сиромахов. Людмила Филипова е на облак N 2. Бог: Георги Господинов. (Нищо не намеквам, за никого).

Ако един семпъл кандидат-автор членува в три активни приятелски групи (плюс родата) и ги омая да му вземат книгата, готово. За няколко представяния, бурни маркетинг номера и премиери с над 50 човека не смея да мисля. В БГ Пантеона е.

Шегата настрана. Да го ударим на елементарна аритметика. С толкова заглавия, това означава, че на месец са излизали 190 български заглавия. Хайде да не броим класиката, задължителна е. И съвременната класика – от Валери Петров през Георги Мишев и Стефан Цанев. Ама пак излизат поне 100-тина съвременни чисто нови български заглавия. На месец!

Освен най-интелигентната, ние явно сме и нацията с най-високо лично самочувствие. Защото за да пишеш и издаваш толкова, трябва да си много влюбен в себе си. Или, както казва безсмъртната Веселина Седларска: положението е потоп. Всеки е решил да се изкаже в книга. И словото започва да става наводнение. Да затлачва, да запушва, да уморява, да затъваш в него, да губиш ориентир (аз съм жив свидетел и покорна жертва, давя се вече).

Гледам и си мисля, че безкритичното издаване започва да става опасно за националното здраве. Не става работата само с пазарна икономика. Май не работи при нас. Егото е голям фактор.

Очевидно тече бурен Самиздат. Включително и в реномирани издателства. И финансиране на книги – къде със спонсори, къде мистериозно. А хиляди са на кантара.

Неотдавна ми правиха едни сметки как с изпиляване на всички видове професионални цени може да се излезе на рентабилност с 400 екземпляра. Покрива се масрафът и дори има една тънка печалба, вероятно. И излизат чудеса. Което значи, че и от всякакъв боклук пак нещо се върти в касата, звънка…

Няма лошо, а и ни най-малко не ме интересува какво има в паничката на издателствата. Или на когото и да било. Но как да се ориентираш в тази река от егота и океан от страници, в пустинята от напусто изсечени за тях гори? Критериите вече са мръсна дума. Авторитети няма. Филтър още по-малко – дори от приличие или заради репутация (и доверие в бранда). Старомодно е някак си. Пък и кои са те да ми кажат, нали? Защо ми е порта на добрия вкус насред полето от треви и бурени? Свободата над всичко, а и читателят трябва да е в центъра (харесва ми, чете се леко). Има читател за всяка книга. Нали така? (Роси Бехова обеща, че ще разработи тази тема в дълбочина…)

А човек се уморява от много думи. Те изхабяват. Самите те се изхабяват.

На мен самата вече ми е някак неудобно, че чета толкова много и в известен смисъл подхранвам всичко това.

Ще ги застигне мътната вълна. Каза Касандра, преди да я обругаят иронично.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“