„Повярвайте, няма разлика между класиката и попмузиката“

Втори сезон започна австриецът Саша Гьотцел като главен гост диригент на Софийската филхармония и първият му концерт през новия сезон е след броени дни – на 24 септември. До края на годината му предстои още едно събитие с националния ни симфоничен оркестър – на 22 октомври.

Отскоро в София, Гьотцел работи повече от десет години като артистичен директор и главен диригент на Истанбулската филхармония „Борусан”. Той е постоянен диригент на „Pacific Music Festival“ в Япония, музикален директор на оркестъра в Атергау, главен гост диригент на Филхармония Канагава и Симфоничните оркестри на Бретан и Куопио (Финландия). С турския оркестър той постига и забележително международно признание – участие на Залцбургския фестивал (2010), дебют на BBC Proms (2014) и голямо турне в Европа (2017).

Освен възторжени критики за своите класически интерпретации, Саша Гьотцел печели много почитатели и сред младите с нестандартния си подход и модерни програми. Само за няколко години той успява да ангажира вниманието на турските тийнейджъри, че си струва да слушат класическа музика.

Дали би могъл да провокира подобен интерес и у нас?

Предлагаме ви разговора между Саша Гьотцел с един български абитуриент, 19-годишния Марио Николов.

– Познат сте на публиката в света на класическата музика. На някои обаче, като моите приятели, не толкова много, как бихте им се представил?

– Мили Боже…Мисля, че основно съм дете на осемдесетте години на ХХ век. Израснал съм във време на големите промени в Европа, падането на Берлинската стена, време на много положителна енергия, на много вяра. Та мисля, че до голяма степен съм дете на осемдесетте. Притежавам голяма доза идеализъм относно красивите неща, свободата, хората. През цялото време, докато творя музика, всъщност се опитвам да кажа на оркестъра: „Давайте, готини!“. Искам оркестрантите да се отпуснат, да бъдат свободни. От лична гледна точка, да кажем, съм нещо такова. Осемдесетте години са белязани с иконични фигури. В попмузиката има много икони, някои като Мадона все още живи, като Майкъл Джексън, Принс, които промениха света на музиката и продължават да го променят. Същото се отнася и за актьорите, в киното също имахме много икони. В наше време, особено в света на изкуството, имаме нужда от икони. Обичам ги, възхищавам им се и винаги е било така. Аз наистина съм до известна степен дете на това усещане от осемдесетте, със свободните му избори и връзката между хората. Вярвам в уникалността във всеки от нас, не можем да бъдем подменяни един с друг, всички носим велики таланти. Това накратко съм аз.

– В Истанбул, като главен диригент и артистичен директор, вие работите с оркестър от преобладаващо млади хора. Тук, в България, имаме проблем с това класическата музика да достигне до младежката аудитория. Какъв беше подходът ви в Турция към младата публика?

– Когато пристигнах в Истанбул, не беше толкова лесно. Симфоничната музика си имаше определени публики, бих казал, от елита на обществото. Нашата мисия с оркестъра беше да променим това – чрез репертоара, чрез начина, по който свирим, да отворим вратите към нова публика, към младата публика. И го постигнахме. Сега в Истанбул, 10 години по-късно, всеки наш концерт е разпродаден. Имаме едно ядро от абонати, което, мисля, че се удвои през последните години, а останалото са билети за свободна продажба. Истинското ни постижение е, че хората, които идват, го правят заради репертоара. Когато свирим Бетовен, идват хора за Бетовен, когато свирим Чайковски – неговите почитатели, така е и с Малер. Понякога изпълняваме съвременни произведения, които публиката наистина иска да чуе. И мисля, че това е бъдещето на публиката на класическата музика, или да го кажем – на големите оркестри. Големите оркестри през целия сезон да поднасят широк репертоар. Защото класиката… вижте, аз често истински се ядосвам защо хората мислят, че класическата музика е само един вид. Кой би казал нещо подобно за попмузиката? Кой би казал, че Майкъл Джексън е като Джони Кеш или като Брус Спрингстийн? Никой, нали? В класическата музика е абсолютно същото. Един бароков концерт е напълно различен от съвременен концерт, Чайковски напълно се различава от Бетовен. И можете да получите точно същата енергия, удоволствие, ако можем да я сравним със съвремието. Можете да отидете на клуб с хаус музика, после на рокендрол концерт, малко алтернативен рок, отивате в джаз клуб и се наслаждавате на суинга. Вярвайте, абсолютно същото е усещането в класическата музика. Но, разбира се, първо трябва хората да дойдат и да го изпитат. Това е нашата работа, на артистичните директори и диригентите – да привлечем публиката. В момента ситуацията в Истанбул е прекрасна, защото свирим широкообхватен разнообразен репертоар през целия сезон и имаме истински разнообразна публика за различния си репертоар.

– Опитвам се да науча приятелите си да ценят класическата музика и ги водя тук, в Софийската филхармония. Но мисля, че идват, защото се срамуват, че не са били на класически концерт. Не мисля, обаче, че всички неща, на които ги водя, им харесват. Кое би било добро начало за хора, които не познават класическата музика?

 – Честно, не мога да ви дам никакъв съвет. От моите приятели, които нямат нищо общо с класическата музика, които идват от попкултурата, знам, че някои харесват съвременни произведения, такива, с които аз имам проблем да се свържа, а те са абсолютно очаровани от тях. Други харесват простите симфонии на Моцарт. На трети им харесва настроението на барока, който в наши дни звучи много като джаз и суинг. Мисля, че всичко много зависи от характера на човека. Защото всички ние сме продукт на околната среда. Родени сме в една определена среда и тя ни дава възможността да изпитаме различни неща, чрез този опит израстваме с характерите си и като хора. Всеки човек е продукт на своя жизнен опит. Това, което търсите в музиката, винаги е много различно. Хората по света не си приличат и по същия начин стои въпросът с това, което търсите в музиката.

Моят съвет е приятелите ви в началото просто да се отнасят спокойно към слушането на класическа музика, това е правило номер едно – да не се чувствате задължени да харесате нещо. Това е абсурд. Все едно сега да трябва да носите униформа, строго определен вид дреха. Не, не трябва. Музиката влиза в нас, тя не подлежи на цензура, тя влияе на емоциите ни. Все едно да ме принудите да харесам някой човек. Не, не можете. Това, което се случва, е магия, искра, случва се или не. Така е и с музиката. Затова единственият ми съвет би бил да се отнасяте много спокойно към слушането на класическа музика, да я слушате заедно с приятели, може би в домашна обстановка или там, където да имате възможността да я прецените честно. Да си отделите един час, може да не изслушате цяла симфония, но може би няколко различни стила, най-ярките примери, за да откриете заедно с приятелите си, докато пийвате вино и си говорите по време на музиката, в каква посока всъщност отиват чувствата ви към музиката. И след това, след като сте си харесали репертоар, да отидете на точно определен концерт в този стил. Това е най-важното – да намерите музиката си. Няма формула, няма универсална музика.

– Като вашия баща Петер Гьоцел, и вие сте цигулар, свирили сте заедно на една сцена. Случвало ли се е да го дирижирате?

– Да, работили сме заедно многократно през годините. Не само във Виена, във Виенската държавна опера. Той дойде и в Истанбул, за да изгради един специфичен звук в щрайха, защото той е част от щрайх секцията на Виенската филхармония, чийто маниер и звук са отличителни, с високо качество. Работим заедно от поне 15 години, но не като колеги в струнната част на оркестъра. Много неща за интерпретацията сме обсъждали: за акорди и звуци, за стилове.

Баща ми е много важен за мен – не само като човек, който ме поддържа, но и като човек, с който да вляза в конфликт. Мисля, че една част от нас израства единствено чрез конфликта и усилията той да бъде разрешен. Понякога казвам на по-възрастните музиканти, че е много важно да разберат, че музиката живее чрез конфликта и чрез разрешаването на напрежението от конфликта. Много е скучно за публиката, ако всичко винаги е много красиво, закръглено и блестящо като злато. Трябва да имаме усещането за разнообразие в музиката, което всъщност създава напрежение, а чрез него правим музиката вълнуваща. В живота е същото. На това ни учи музиката.

В този аспект, взаимоотношенията ни с баща ми бяха много подобни на това  – защото съм имал шанса не само да имам добра обратна връзка, но и да премина през добри конфликти и дискусии за всичко. Това много освобождава. И пак се връщаме към моят любим период – осемдесетте. Към Духа, който е „Хайде, да вървим, да го направим!“. Ако се провалим – ами голяма работа, провалили сме се, ще поемем по друг път. Дайте да не го приемаме толкова сериозно. И себе си да не приемаме толкова сериозно. Това е нещо много важно. Ако възприемаме себе си, без да се усмихваме, губим контекста.

В наши дни живеем в глобално общество. Това не са ни 70-те или 80-те години, когато е нямало интернет. Израснал съм без интернет, връстник съм на дигитализацията, аз съм от поколението, за което директният контакт беше необходим за обмяна и отражение на мислите ни – нещо немислимо за новото поколение. Заради вашето постоянно общуване, заради тези 140 знака за една публикация в Туитър, заради един лайк… това е нещо, което вие, пичове, вашето поколение, трябва да промени – и не бива да избягва конфликтите в този процес. Изкуството ви на комуникация сега е такова. За мен голямото предизвикателство пред вашето поколение е да намерите нов начин за комуникация.

– Дирижирали сте големи музиканти като Максим Венгеров, Юджа Ванг, Вадим Репин и други. С кого се работеше най-добре и с кого не особено?

– Знаете ли, за мен е важна персоналната връзка и ако солистът има искрена връзка с музиката, нищо друго не се брои. Всеки един от тях, и може би това ги прави толкова специални и велики, всеки един от тях има специфичен начин да се доближи до музиката, което е техният начин да останат хора. Тази автентичност, по своему, те намират в правенето на музика. Работата с тях е като безценен диамант. Ние споделяме обща енергия на сцената заедно с оркестъра и с публиката. Тази уникална комбинация от диригента, солиста, оркестъра, когато си вярваме и споделяме този момент с публиката… Това е нещо, което не можеш да пресъздадеш. Дори когато правех турнета с велики солисти, всеки концерт беше различен, защото залите бяха различни, а всяка зала е инструмент. Всяка публика е различна и това създава съвсем нова енергия. Така че това е взаимодействие от енергии и отражения, защото музиката е форма на комуникация.

– Ако не можете да посочите най-добрата, коя е любимата ви публика?

– Не мога да кажа. Помня, когато в началото свирех пред публики, които са по-хладнокръвни, се чудех: „Защо са толкова студени? Не съм ли добър?“, защото винаги те е страх, че не можеш да въздействаш на публиката, че не харесват музиката, която правиш. Мислиш си: „Боже мой! Не се справих добре“. Тъй че в началото имах такъв проблем, но се научих, че има разлика между това как една публика реагира и как се чувства отвътре.

Любима публика… Мога да кажа, че наистина обичам топлата публика, тази, която дава на музикантите, не само на мен, но и на останалите на сцената естествен отклик на нашето изпълнение. Защото мисля, че класическата музика твърде дълго време се приема като елитарно изкуство. Класическата музика не е нищо по-различно от попмузиката на 17., 18. и 19. век. В началото симфониите са се свирили за много малък брой хора и когато първата част на симфонията приключи, на публиката ѝ е било разрешено да ръкопляска, ако ѝ е харесало. Музиката е била писана по този начин докъм средата на 18. век. Атмосферата е била повече като в джаз клуб. Така е започнала класическата музика, а не всеки да седи мирно 2 часа и не му е позволено да мърда. Това всъщност не е класическата музика, а респектът към изпълнителите и останалите хора в залата. Важно е да се покаже това уважение, но ако не ти харесва, ако е бреме за теб, не го прави насила…

Помня, на един концерт седях в публиката близо до някакво семейство и не знаеха кой съм. Бяха майка и деца, които седяха точно до мен. Момче на 5 и момиче на около 7-8 години. Та те тъкмо щяха да започват училище. Разбира се, на петата минута децата вече не знаеха как да седят и мърдаха напред-назад. Майката им изшъшка – и това „Шшшттт“ беше много по-притеснително за мен от самите деца. За капак майката каза: „Това е класически концерт. Не говорете! Не мърдайте! Не правете нищо, което би притеснило другите хора! Но най-важното, насладете се!“. И това ме шокира. Защото ако не можеш като дете да се отпуснеш на класически концерт, как можеш да му се насладиш?! Затова, когато съм творчески директор или главен диригент на оркестър, се опитвам да инициирам класически концерти за деца, тийнейджъри и въобще младежи по дънки в абсолютно свободна атмосфера, където не се свирят дълги произведения, а творби, с които всеки може да почувства, защото не разбирам разликата между класическата музика и популярната музика. За мен лично тя не съществува.

– Да разбирам ли, че времето на етикета на класическите концерти е приключило – все още ли е проблем да се ръкопляска между частите на една симфония, да си неформално облечен…?

– „Приключило“ не е подходящата дума, но мисля, че трябва да преосмислим създаването на концерти, трябва да създаваме пърформънс преживявания. Може да има концерти, на които не се ръкопляска, но в същото време е хубаво да има и свободни концерти, на които всеки да ръкопляска, когато поиска. И ако музикантите и солистите са подготвени, всеки се е отпуснал и ти свириш по дънки, това създава публика. Знаем, примерно, че някои концерти, инициирани да стигнат до нова публика – като симфоничен оркестър, който свири на живо по време на филм – не привличат нова публика, защото просто създаваш нова публика за този жанр – да гледаш филм, докато оркестър свири на живо. От тези 1000 човека, които отидат на този, да речем концерт на „Властелинът на пръстените“, само 5-10% от тях ще си купят билет за редовен класически концерт. Това е същото като гала концертите. Когато имаш фантастичен певец или примерно Тримата тенори – най-известният гала концерт, само 5-10 човека след като го слушат, ще си купят билет за редовен класически концерт. Защото концертът е с event marketing. Затова когато искаме да имаме устойчивост на изкуството, а изкуството е право на обществото, трябва да сме ясни. Ние изпълняваме музика, не защото мислим, че сме красиви или музиката е красива – ние го правим за публиката. Като обществено задължение, по мое мнение, трябва да създадем нови концертни преживявания, където ЦЯЛОТО общество може да намери своето място. И тогава въобще няма да имаме проблеми с публиката.

– Дирижирали сте произведения на Сергей Прокофиев, както и на неговия внук, Габриел Прокофиев, запознати ли сте с новите му проекти, които комбинират елементи от класическата музика и диджей скречове? И какво мислите за това да се пренасят елементи от модерната музика в класическата музика?

– Точно това е „отварянето на вратите“ към нови преживявания, към нова публика. Живеем във време, в което ако не си на мое мнение, значи си ми враг. Не, просто имам друго мнение. Мога да харесвам подхода на Габриел Прокофиев, който миксира електронна музика с чиста класика, както мога да харесвам и концертите на Бах. Имаме нужда от хора като Габриел Прокофиев и много други, които създават нови изживявания с класическата музика. Те създават, това е важното. Те не са сянка на някой, който някога е бил знаков, като в случая на Габриел. Не е за вярване да имаш такъв дядо и същевременно да успееш да направиш нещо съвсем ново! Затова поканихме Габриел да направи този проект на BBC Proms. Само публиката ще реши дали този експеримент е бил успешен. Не зависи от нас, но ние предоставяме тази възможност, за да може вие да го изживеете.

– Като тийнейджър сте свирили в група, която е свирила кавъри на „Куийн“, „Полис“, „Ролинг Стоунс“, правили сте бийтове за ваши приятели рапъри и брейкъри. Днес към какви други жанрове се връщате – да слушате и да изпълнявате?

– Както споменах, за мен няма разлика между класическата и останалата музика. Винаги съм ги смесвал и съм се наслаждавал на всичко. Но когато бях по-млад, правех бийтове и бях вокал на една такава кавър група. Ако имах глас, все още щях да го правя, но не мога, защото гласът ми много се промени. Днес малкият ми син Раул е текстописец и певец и е напът да продуцира първите си песни и дискове в студиото. Прави доста модерна музика, което на мен много ми допада. Мисля, че музиката, която харесваш, говори много за теб самия. И ако има музика, която не харесваш, това не означава задължително, че е лоша. Просто не си ти, музиката е огледалото на душата ти.

– Имате ли планове да работите със сина си?

– Да, разбира се, още от началото го подкрепям – от първото му запознаване с акордите на пианото. И ако ме помоли да направим нещо заедно, със сигурност ще го направя. Но никога няма да му кажа „Нека го направим по този начин“, никога. Всеки е талант сам по себе си и можеш да създаваш за един талант единствено пространство, в което той да расте. Като семе в почвата. С правилното количество вода и светлина растението пораства и дава плод.

Саша Гьотцел и Марио Николов. Снимка: Личен архив

* Марио Николов завърши тази година Френската езикова гимназия в София, приет е в Парижката филмова консерватория. Като ученик е работил като доброволец на „София Филм Фест“, сътрудничил е в организацията на Моцартовите празници в Правец, бил е репортер в предаването „Натисни F1“ на БНТ 2, втори и първи асистент-режисьор в киното, снимал се е и като статист в няколко продукции. Във  Френската гимназия създават със съученичка киноклуб към платформата „Кинематограф“. Слуша всякаква музика, с изключение на чалга.