Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Появата на Винсент

Винсент ван Гог, "Звездна нощ" - Появата на Винсент

Винсент ван Гог, "Звездна нощ"

Напича. Още няма обяд, а пари. И август, няма умора това слънце.

Лежа си в син халат на родопските одеяла и две чаени чаши скъпо кафе (но силно) – ме чакат блажен на табуретката в жълто, накълцана от годините.

Шейната зад вратата към терасата е оранжева. Като месо на зряла тиква жълтее до нея табуретката.

Блестяща, светеща ослепително, ги свързва в сянката искряща паяжина.

По стените – тапети с цветя в изветряло червено. Гергини с дръжки като на роза, но без шиповете. Под телената ми библиотека, отрупана с изсъхнал чаршаф, книги и железничарските ми куртки – мукавена кутия с обувки. Служебни са, но стягат. До тях – картон. На картона са кипарисите сред нива на Винсент ван Гог. Следват купища дрехи (и баба ми Кета така ги държеше), несплатени, но прани.

6

Винсент ван Гог, „Пшенична нива с кипариси“

Лежа. Къпан. Събота. Девет.

Зад тила ми, на гипсовата стена, лесно заковани с кабърче: портрет на групицата ми Ролингстоунс – всички с очила и стиснати уста, на по педесет лазарника и петимата. Под тях, пак на картон – репродукция на татко Танги, с разместени леко очни цепки и щръкнали късо палец и показалец. До татко Танги – две рисунки на дъщеря ми, както и единственото поздравление (досега) от баща ми. До него отново цветна репродукция – “Черквата в Овер“ , с индигово, саждиво небе и размъкнати черти на покрива. На четири пръста следва бял, пожълтял от слънцето лист. На него две мои цветни снимки. Кодак. И не мръднали, не изветрели, не порозовели като оная в Пловдив, дето стоя подпрян на стол и гледам със страх онова по-бързо да щракне, като да е електрожен, и после картоф по клепачите цяла нощ да слагам, до такава степен съм скован на снимката. Виж го, като бита мечка гледа – би казала за нея майка ми.

Да се върнем на пожълтелия лист.

На едната снимка гледам с усмивката на бития, според видно българско перо, с дълга пура в дланта, пръстите на която леко са прищипали, любовно и болезнено мършавата буза. На другата снимка съм хванат в крачка на същото онова място, дето беше зоологическата градина някога в центъра на София – едричък, ведър, озъбено усмихнат от факта, че ме снима един таксиметраджия от Ню Йорк, родом от Лозенец. Инак снимката с дъхав, варен холандски тютюн я получих от Флорида в плътен жълт плик.

И над тия две цветни, суетливи мои фотографии – Спалнята на Винсент.

Високо горе над тях с габърче – Жълтата стая, или спалнята на Винсент, четвърта репродукция на картон.

3

Винсент ван Гог, „Спалнята“

Лежа къпан аз. А съм скапан от радост…

Омайно кафе, светло, бяло в големия прозорец, три дебели Партагез, четвърта пуша. Какво, какво да правя до довечера? Нощна смяна съм на Курило чак в деветнайсет часа.

Внезапно забиват камбани до лявото ми ухо. А, да!

Реквиемът е свършил. Я да обърна…

Пак камбани… И влачещата се, гъгнива, ръждива сякаш в самото начало музика на Моцарт. Сетне обаче се надигат гласове и познат зной от белота и хармония повличаща. На мека, топла топка в ухото. Тънки промушвания, скръбни, в сърцето точно и после пръсват звуци, за момент подредени като китка цветове от “Храст“ на Ван Гог.

Я – 140 години от рождението на Ван Гог, чета във вестник „АБВ”.

С едър шрифт. Под него “Жалба по Винсент“ от Превер и на малко място червените му лозя с бяло слънце по залез.

Бяло слънце сред жълто, метнато по небето, полето и лозови листа, топени като в кръв с берачки, наведени, натъртени над кошовете с грозде.

Чехов не е писал друго освен проза. Взел съм присърце тази идея. Но тоя холандец май заслужава един мой опит.

Втората чаша е без захар и ме дразни.

Веднъж на Курило, в пост номер две, нахвърлих две странички за Галин Малакчиев. Чакай, защо, защо да не попробую нещо и за Винсент?

Пак обръщам глава към вестника .

Червено лозе!

Дълго държа пред очи тоя „АБВ”.

С очи в картината стоя неподвижно като пребит от вълнение и ужас.

Защо ужас?

Веднъж Черното, тъмнокос, дългокос, висок, подобен на изскубната с корена слънчогледова пита, самият той художник, ми каза: – Гледал съм му с часове платната. И знаеш ли какво открих? – и с меко като едро кадифе и топъл от вълнение глас довършва: – Не можеш да барнеш никъде по неговите платна, майката му и копеле, ей!

Труман Капоти пък оприличава добрия разказ на портокал, към който нито можеш да прибавиш, нито да махнеш нещо.

Глупости, господин Капоти, как така, едни зъби забивате, или при Ван Гог, например, залепвате с очи о някоя негова картина и не мърдате – един нормален човек например не би мръзнал години наред, ако му парне поглед някое от платната.

Обикновено платната на Винсент пушат. Няма квадратен сантиметър дори в тях, който да не пуши. Такава плътна видиева маса е от страст, жаравина и огън.

Що за птица е бил тоя холандец, по-смел от Рембранд дори?

Лаел!

Оня мелез, протрилият години наред задника си на борсата Пол Гогенков, казва в един щрих от думи, че Винсент лаел, не говорел.

Ха-ха-ха! Лаел!

При лай се чува едно късо насечено – Ау! Ау! Ау! Късо. Насечено. Накъсано. Накълцано е всяко платно на холандеца. Като говора му, като живота му, като жаждата му към едно само – бои и платна, платна и бои; задъхано, жарещо извива като на умирачка в писмата до Тео: затрупан, премазан и изпепелен от багрите край него в Арл.

1

Винсент ван Гог, „Пшенична нива с врани“

Не, определено не понасям кафе, Лаваца дори, без захар. Горчи ми. Ще си приготвя още една доза, колкото е чаената ми чаша.

Та за холандеца….

Я виж ти, тия в „АБВ” пишат, че тая година се навършвали сто и четирсет години от рождението му. На трийсети март.

Помня добре тазгодишния трийсети март. Помня го добре, тъй като съм роден предния ден, а Х. Х. е на трийсети и е вече висш държавен чиновник, така че тая година завистливо следях рождения му ден през прозореца. Х. Х. навършваше кръгли четиресет.

Помислих да напиша обли четиресет. Да ги задраскам ли?

Та на прозореца… Лежа си, аз пак бях нощна смяна, и – дремя си на дивана. Децата и баща ми – на село, вече са пролетна ваканция, преди да тръгна към седемнайсет часа на работа, звъня на Х. Х.

– Какъв ден само, а ? Гледаш ли през прозореца какво е? Честит ти четирестак!

И му затворих.

Явно искаше да ми се извини, че не ме кани за рождения си ден, както някога, когато с него ги правехме заедно, със заек от моя страна и тенджера с вино, в която да ври, в кухнята им, приготвен от леля Н., майката на Х. Х. Пък и нали знаеш, четиресет години не се празнуват, не се канят много хора, би могъл да каже човекът, роден също на трийсети март.

О, а навън беше един сняг! Неспирен. И косо личаха дирите му във въздуха – от сутринта до вечерта, все сняг. Чист един, бял, пролетен, боров сняг. Да, въздухът светеше от белите изпънати косо върви. От чистота и свежест.

Помислих си, Боже, като от картина на холандеца. Реже, реже на върви чист сняг, как не спря – цял ден!

За Холандия други спомени нямам така мили и скъпи, освен мириса на варен холандски тютюн от водорасли сякаш, като конци, такъв сочен, омаен дъх на старо и мило древно дървено корито, порело из времето.

Кройф не го обичам. Надуто копеле беше. Рембранд мачка, но не дава радост вътре ми. Не свети, не искри от него като от Винсент, стоял два дни пред Еврейската му невеста.

Това скъпо ми момче.

Боже колко го обичам, тоя лаещ, в кожи, беззъб, свят човек, отишъл си на трийсет и седем години.

Тоя вакуум! Който не пропусна нито прашинка между себе си, живота си и страстта си по четката, изпод която дими и пръска като от някой слънчев кратер. И колко мъдро го подритват франсетата. Шуте марш! Никаква любов. Вън, голчо, ти си куку! Колко здраво са знаели, че самите тях, тоя стоманен, щърб и крехък човек ще ги прати в периферията от стълба светлина, която бълват картините му.

И не му пука на копелето! В небето, от “Тераса на нощно кафене“, септември 1888 – такива звезди е натряскал, като пестници. И ти гледаш, гледаш като мъртъв ципата от багри, зад която няма нищо друго, тук е животът, върху косъма, върху удара на пращящо жълто под козирката до насмолено индигово, в което е колоната, мраморногръцка или римска, достойна някак и четвъртита.

Винсент ван Гог, "Тераса на парижко кафене"

Винсент ван Гог, „Тераса на парижко кафене“

Как само се бият цветовете при Ван Гог, вика дъщеря ми!

А какъв тиквеник бях на времето, когато за пръв път ми попадна под око. Тогава, средата на шейсетте, бяха гръмнали неговите “Слънчогледи“. Чета аз, милиони, милиони за тях. Я, викам си, да го видя тоя Ванчо Гогов кой е.

Отворих – едни груби, твърди картини, намусени, четвъртити мутри…

Тоя ли, казвам, ама и дървар! За какво ли хвърлят такива грамади от пари?

Питам тоя, питам оня: абе, виж сега…

Камари обяснения, кое му било скъпоструващото на платната и прочие, и прочие. Едни обяснения бяха, едни възли от думи; като свилата – колкото можеш да й видиш края, когато белиш царевица есенно време под коша, толкова и аз нещо разбрах.
Пълен дървар! – отсякох ядно наум.

Трябваше да навъртя още няколко пъти (два) по петнайсет, за да усетя огъня си по миглите от холандеца. И ако ме пита мен сега някое хлапе 14, 15, 18 или 21- годишно кое е по-хубаво, кое е най и прочие, бих отговорил: – Най е онова, от което ти пари, онова, от което забравяш за жена дори, като гледаш и пипаш с очи по платното.

Другото е мая. Маене, губене на време.

 

А имаше един холандец – Рик ван Лой, професионалист! Гледал съм го по страниците на ”Мюрър спринт“, едно френско списание за колоездачи. Та тоя Рик ван Лой в лице и тяло ми приличаше на истински звяр, размазан звяр от картина на Ван Гог. Аз поне във вътрешността си от възторг се оприличавам на Рик ван Лой – позинал, уплашен, гроги от мръсотията (в мен), когато съм наблюдавал чистото, бръснещо и парещо перо на Винсент. Представям си точно огъня в жилите му – как са тръпнели пръстите му, сгърчили четката от удари по платното.

И какво млечно-зелено момче е бил.

Винсент ван Гог, "Автопортрет"

Винсент ван Гог, „Автопортрет“

Когато е зелено още житото – пише той на Тео, – градските хора го мислят за трева, но то си е жито.

Да го преведа ли?

Не, тия глезльовци от Ливърпул (четворката) едва ли биха смазали света (хубавата музика не прилича ли на смазка?), ако бяха на мястото на прочутия познавач на стръковете, полския човек.

Колко ласка има в него, Чехова ласка, милите в 1888 не са и подозирали, че “Степ“ и “Тераса на нощно кафене“ са родени (родени ли?) в една година.

Но Чехов е бил възнасян на мига от бяла Русия, метани, поклони от Петербург до Мелихово са му правели и Григорович, и Толстой…

Говоря глупости. Разбира се, глупост е моето. Нито Винсент, нито Чехов са помръдвали на йота от това тихо, тънко, безлично, беззвучно дори нещо, наречено усет.

“Има нещо в мен, но какво е то?” – крещи холандецът, усещайки като приближаващ камбанен звън палежа на лавата в себе си.
И сетне, преди да нахлуе в Арл: „Има нещо необикновено в чувството , че трябва да влезеш в огъня”.

А на Суворин Чехов пише, че сам усетът просто му сочи как да довърши повестта.

Може да се каже и иначе. В сравнение с Чехов, с ония от Ливърпул, на холандеца навярно му е било много по-лесно.

Защо? На тишина, насаме с огъня, в жили или в слънчогледи, сред полята на Арл, той е можел на свобода, непритесняван от ръкоплясъци, да пръска върху платното си багри, “тия сестри на болката“. И тоя глух за шум и фукарлък човек се гои на спокойствие от свистящото си биене с четката.

7

Винсент ван Гог, „Пшенични ниви и жътвар“

Съвсем друго си бях наумил да пиша. Но се вдигна, фатамоса, изчезна някъде онова, дето си бях намислил да кажа одеве, като видях вестника. Какво беше? Хм ! Забравих. Три без петнайсет, гледай! За това, че не мога да се сетя, е излишно повече да повтарям.

Но защо всъщност пиша това? Та за Винсент ван Гог и брат му Тео е писано…, писано… Не това. Друго исках… А, да, мислел съм си, размишлявал съм често, защо това момче до трийсет и седем само живя. Ако беше още…

Много често, сам, по гарите, дежурен, докато съм чакал да прикача някой вагон, така, между буферите, съм си го мислил, ако още беше поживял? Какво? И неволно одеве си спомних за оня кибрит “Буря“.

Имаше един такъв кибрит. През цялата клечка – отрупано с барут! През цялата… И долу, съвсем мъничко, колкото да захапеш със зъби, оставено за хващане. Палнеш, пращи, и пред очите ми мрак, наоколо тъмно, само в пръстите ти тя фучи, съска и с клечката свършено.

Та Байрон не се пушна, но тялото му на трийсет и седем клима обгорено, немощно за пламъците из него.

Мечтата се сбъдва. Баба ми Ангелица , която веднъж поне не помня да е проклела някого, или нещо, наскърбена когато биваше, само шепнеше: Да умра ! Да умра! Да се куртулисам !

Куртулисам се – избавям се, освобождавам се от лапите на…

Както клечката се избавя от барута и клима, така и телцето на малкия холандец, плътта му обжарена е рухнала като покрив на изгорял сламник, там край Овер.

Друго?

Да, и това исках да кажа. Причината, една от причините, заради която пиша тия редове, е смехът!

Чувствам се принуден да кажа, че за разлика от оня виц за абсурда (млад българин – джентълмен… Абсурд! Абсурд!) чрез Ван Гог, чрез Моцарт, Чехов, когато ги слушам, гледам, носят ме на редовете си, аз разбирам, усещам, пари ми чак – как абсурдно звучи животински чистият въпрос на някой в мен: – Е , готин, не завиждаш ли им, а? Мъничко, трошица поне?

Да, абсурдно, смешно ми звучи усещането за завист (завистта е желание да имаш нещо), тънейки с очи в огньовете им, светлината от тия момчета, на тоя Винсент, абсурдно е да гледаш как пред очите ти пращи от картините му, от цветовете му, как се бият – и да усещаш завист.

Ха, глупости, така съм щастлив тогава, така съм щастлив, щастлив… и тъжен.

Честит рожден ден, господине, и благодаря.

Такава лекота е с вас на тоя свят…

Лекота ли казах?

За кое е характерна лекотата? За вятъра, с каква лекота огъва треви, листа, гори… Ручеят се носи, бърза, играе, искри подигравателно под камънаци, клечки и величави скали до небето. Водите на река Лаврентий с каква лекота, нетрепване се носят, влачат дори; към Ниагарския водопад.

В “ Амадеус “ (след него залюбих Моцарт) Форман с каква лекота е пуснал, пръснал да ехти смехът на ехидното, пръскащо се от насмешливост и радост, разбира се, момче пред Йосиф, императора!

С лекота, чувство на нескончаема лична свобода, тръби тихо и неумолимо Чехов – по това личи свободният човек, художникът.

Земята с каква лекота се върти накрая, дори не се усеща и да легнеш връз нея.

Светкавицата: с каква лекота изпращява, ако се замислиш – като внезапно подплашено ято гълъби из житни вагони.

Винсент дори казвал, че от лекотата, с която и по-бързо замахваш, раздираш въздуха с четката и нахвърляш нещо, толкова по-добре излизало.

Животът бих му го оприличил на няколко оттласквания (Боринаж, Антверпен, Париж), преди като ски-спускач да се свие на топка, на яйце по висинето надолу към Арл…

Висине в жълто, бумтящо, бяло, светещо, свистящо в кипариси и ниви като пламъци.

Казват, че режел от пространството пред себе си с длани, четвъртосвал пареща го гледка и държал така, докато направи дири в окото му. После не му оставало нищо друго, освен да я пръсне върху платното си и върху нас.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Милост за Тушков!

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах