Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Появила се шайка разбойници и главатарят ѝ бил…

„Повест за капитан Копейкин” на Гогол дава името на нова фондация, създадена от „Възраждане”

Пьотр Боклевски, „Капитан Копейкин“, илюстрация към „Мъртви души“ на Гогол, 1895 г. Източник: Уикипедия - Появила се шайка разбойници и главатарят ѝ бил…

Пьотр Боклевски, „Капитан Копейкин“, илюстрация към „Мъртви души“ на Гогол, 1895 г. Източник: Уикипедия

„Възраждане“ създава фондация „Костя Копейкин“ – по името на героя на Гогол от „Мъртви души“, обяви лидерът на партията. В пост във Фейсбук Костадин Костадинов нарича Костя Копейкин „руският Робин Худ“ и го определя като положителен герой. В повестта на Гогол обаче Копейкин е ветеран инвалид от войната, който отива в Петербург, за да проси помощ от държавата, изхарчва малкото си останали пари за ядене и пиене и накрая става главатар на разбойници. Не е споменато, че споделя откраднатото с бедните, напротив – Гогол изрично нарича бандата му „шайка разбойници“. Никъде не е наречен и „Костя“.

Предлагаме ви да прочетете цялата „Повест за капитан Копейкин“ в превод на Димитър Подвързачов:

Повест за капитан Копейкин

— Подир войната в дванадесета година, господинчо мой — тъй почна пощенският началник, макар че в стаята не беше един господин, а тъкмо шестима, — подир войната в дванадесета година заедно с ранените бил изпратен и капитан Копейкин. При Красное ли било, или при Лайпциг, но можете да си представите, в боя му откъснали ръка и крак. Дотогава още не били направени за ранените никакви, знаете, такива разпореждания; тоя някакъв си инвалиден капитан бил създаден, можете да си представите, един вид много по-късно. Капитан Копейкин гледа: трябва да се работи, само че ръката му, разбирате ли, останала лявата. Позаобиколил къде тях, у бащини си; баща му дума: „Нямам с какво да те храня аз — можете да си представите, — сам едвам си изкарвам хляба“. Тогава моят капитан Копейкин решил да отиде, господинчо мой, в Петербург, да помоли царя дали не ще му дадат някоя монаршеска милост: зер той така и така, един вид, тъй да се каже, живота си жертвувал, кръвта си проливал… И тъй с обози там някак, знаеш, или с военни коли, но с една дума, господинчо мой, довлякъл се той криво-ляво до Петербург. И тъй, можете да си представите, тоя някой си, тоест капитан Копейкин, се озовава изведнъж в столицата, подобна на която, тъй да се каже, няма на света! Изведнъж пред него един свят, тъй да се каже, известно поле на живота, приказна Шехеразада. Изведнъж някакъв си там, можете да си представите, Невски проспект или някаква си Гороховая, дявол го взел, или там ей такава някаква си Литейная; тук стрела такава някаква във въздуха; там мостове висят, дяволска работа, можете да си представите, без всякакво, тоест допиране — с една дума, Семирамида, господинчо, и туйто! Поблъскал се да наеме квартира, само че всичко туй страшно солено: пердета, щори, дяволии такива, разбирате ли, килими — Персия същинска: с крака, тъй да се каже, тъпчеш капитали. Е, просто, тоест вървиш из улицата и носът ти вече усеща, че мирише на хиляди; а на тоя капитан Копейкин цялата асигнационна банка, разбирате ли, се състои от някакви си десетина синички. Както и да е там, настанил се той — някак в един ревелски трактир за рубла на денонощие: обяд — шчи и кълцано говеждо. Вижда — не бива да се застоява. Разпитал къде да се обърне. Казват, има един вид върховна комисия, управление, разбирате, такова, и началник генерал-аншеф такъв. А царя, трябва да знаете, в това време още го нямало в столицата; войските, можете да си представите, още не се били върнали от Париж, всичко било в чужбина. Та ето моят Копейкин станал един ден малко по-рано, поостъргал брадата си с лява ръка, защото, ако иде да плаща на берберин, това ще състави един вид разноски, навлякъл си мундирчето и с дървения си крак, можете да си представите, се потътрил към самия началник, към велможата. Разпитал де живее началникът: „Ей там“ — казват, като му сочат една къща на Дворцовата крайбрежна. Колибка, разбирате ли, селска: стъкълцата на прозорците, можете да си представите, триметрови огледала, така че вази и всичко, каквото се намира в стаите, изглежда като навън: би могъл един вид от улицата с ръка да го хванеш: скъпоценни мрамори по стените, металически галантерии, някаква си дръжка на вратата, така че трябва, знаете, да изтичаш по-напред в дюкяна и да си купиш за грош сапун, та по-напред два часа да си търкаш ръцете и чак след туй да се решиш да я похванеш — с една дума: такива лакове по всичко — един вид умопомрачение. Сам вратарят вече като генералисимус: позлатен жезъл, графска физиономия, като угоен тлъст мопс някакъв: батистови якички, вагабонтинът! Моят Копейкин се намъкнал как да е с дървения си крак в приемната и се свил там в едно ъгълче, да не би да бутне с лакът, можете да си представите, някоя Америка или Индия, позлатена, относително казано, фарфорова ваза такаванка. Е, разбира се, че той стоял там множко, защото дошъл още толкова рано, когато началникът, един вид. току-що бил станал от леглото и камердинерът може би му поднасял някакъв сребърен леген за различни, разбирате ли, умивания такиванка. Чака моят Копейкин четири часа и ето влиза най-после адютантът или там друг дежурен чиновник. „Генералът — казва — ей сега ще излезе в приемната.“ А в приемната вече народ — яйце да хвърлиш, няма де да падне. Всичко това не като нас прости хора, все четвърти или пети клас, полковници, а тук-там и дебел макарон блести на еполета — с една дума, генералитет такъв. Изведнъж из стаята, разбирате, преминала едва забележима суетня, като зефир някакъв тънък. Чуло се тук-там „шу-шу“ и най-после настанала тишина страшна. Влиза велможата. Е… можете да си представите: държавен човек! Лицето му, тъй да се каже… хе, съобразно званието, разбирате… с високия му чин… таквоз и изражението му, разбирате. Всичко, което било в приемната, разбира се. в същата се изопнали като струна, очаква, трепери, чака решението един вид на съдбата. Министърът или велможата доближава тогова, оногова: „Вие за какво? А вие какво? Вие какво обичате? Каква е вашата работа?“ Най-сетне, господинчо мой, отива и при Копейкин. Копейкин, като добил смелост, казва: „Тъй и тъй, ваше превъзходителство, кръв съм проливал, изгубих, един вид, ръка и крак, не мога да работя, осмелявам се да помоля за монаршеска милост“. Министърът гледа: човекът с дървен крак и десният ръкав празен, привързан към мундира: „Добре, казва, наминете тези дни“. Моят Копейкин излиза едва ли не във възторг: едно, че се удостоил с аудиенция, така да се каже, при първокласен велможа; и друго — това, че ето сега най-сетне ще се реши един вид относно пенсия. В настроение, разбирате, такова, подскача по тротоара. Отбил се в Палкинския трактир да пийне чашка ракия, наобядвал се, господинчо мой, в „Лондон“, поръчал си котлети с каперси, кокошка с разни джунджурии, поръчал си бутилка вино, вечерта отишъл на театър, с една дума, разбирате, разпуснал се. Гледа на тротоара англичанка като лебед, можете да си представите, такава една. Моят Копейкин, кръвта му, знаете, се разиграла, щял да хукне подир нея куцук-куцук с дървения си крак: „Но не, казал си на ума; нека после като получа пенсията, сега вече май множко се изхарчих“. Подир някакви си три-четири дена, господинчо мой, явява се моят Копейкин пак при министъра, дочакал приема. „Тъй и тъй, казва, дойдох да чуя заповедта на ваше високопревъзходителство по болестите ми за раните…“ и други такива, разбирате, със слог, какъвто му прилича. Велможата, можете да си представите, веднага го познал: „А, казва, добре, казва, този път не мога да ви кажа нищо повече от това, че трябва да чакате да се върне царят; тогава без съмнение ще бъдат направени разпореждания относно ранените, а без волята на монарха, така да се каже, аз не мога да направя нищо“. Поклон, разбирате, и — сбогом. Копейкин, можете да си представите, излязъл в най-неопределено положение. Той вече си мислел, че днес-утре иде му дадат парите: „На ти тебе, гълъбче, пий и се весели!“; а вместо туй заповядано му е да чака, пък и времето не е определено. И ето, излязъл той мрачен такъв навън като пудел, който готвачът е облял с вода; и опашката му между краката, и ушите му увиснали. „Но не, мисли си той, ще отида друг път, ще обясня, че дояждам последния залък, не помогнете ли, трябва да умра, един вид, от глад.“ С една дума, отива той, господинчо мой, пак на Дворцовата крайбрежна улица, казват му: „Не може, не приема, елате утре“. На другия ден — същото: а вратарят просто не иска да го погледне. А между това от сините, разбирате, му остава само една в джоба. Беше време, ядеше шчи, къс говеждо: а сега в дюкянчето си вземе някоя сельодка или солена краставица и хляб за два гроша, с една дума — гладува нещастникът, между това апетитът му просто вълчи. Мине край някакъв такъв ресторант, готвачът там, можете да си представите, чужденец, французин такъв един с открита физиономия, долните му дрехи от холандско платно, престилката му бяла като сняг, прави там фензерв някакъв, котлетки с трюфели, с една дума — разсупе деликатес, такъв, че просто сам себе си, тоест да изядеш от апетит. Мине ли край Милютинските дюкяни, там от прозореца назърта, един вид, сьомга такава, вишни по пет рубли едната, диня-чудовище, цял дилижанс такъв, подала се от прозореца и, тъй да се каже, дири глупак, който да заплати сто рубли, с една дума — на всяка крачка съблазън такава, лигите текат, а той слуша между това все „утре“. Та можете да си представите какво е положението му: тук, от една страна, тъй да се каже, сьомга и диня, от друга страна, му поднасят едно и също блюдо „утре“. Най-сетне нещастникът, един вид, изгубил търпение, решил на всяка цена да проникне с щурм, разбирате ли. Почакал пред входа няма ли да мине още някой посетител и с някакъв генерал се промъкнал там с дървения си крак в приемната. Велможата както обикновено излиза: „Какво искате вие? А вие какво? А, казва, като видял Копейкин, нали ви съобщих вече, че трябва да чакате решение“.„Моля, ваше високопревъзходителство, нямам, така да се каже, късче хляб…“„Е, какво да се прави? Нищо не мога да сторя за вас; помъчете се засега сам да си помогнете, сам си дирете средства.“„Но, ваше превъзходителство, сами можете, един вид, да съдите какви средства мога да намеря, като нямам ни ръце, ни крака.“„Но, казва сановникът, съгласете се: не мога аз да ви издържам, един вид, на своя сметка, имам много ранени, всички имат еднакво право… Въоръжете се с търпение. Ще дойде царят, мога да ви дам честна дума, че неговата монаршеска милост няма да ви остави.“„Но, ваше превъзходителство, аз не мога да чакам“ — казва Копейкин и го казва в известно отношение грубо. На велможата, разбира се, му станало вече досадно. Наистина: тук от всички страни генерали очакват решения, заповеди; работи, така да се каже, важни, държавни, искащи най-бързо изпълнение, — а тук взел, че се залепил тоя нахален дявол. „Извинете, дума, нямам време… чакат ме работи, по-важни от вашите.“ Напомня по начин, един вид тънък, че време е най-после да си върви. А моят Копейкин — гладът, знаете, го пришпорил: „Както искате, ваше високопревъзходителство, казва, няма да се помръдна от мястото си дотогава, докато не дадете резолюция“. Е, можете да си представите: да отговаряш по тоя начин на велможата, който стига да каже само една дума и ще хвръкнеш така, че и дяволът не може да те намери… Ако на хора като нас някой чиновник, един чин по-малък, ни каже нещо подобно, ще бъде грубост. А там размерът, размерът какъв е: генерал-аншеф и някакъв си капитан Копейкин! 90 рубли и нула! Генералът, разбирате ли, нищо повече, само погледнал, а погледът му — огнестрелно оръжие: душата ти изчезва — отишла е вече в петите. А моят Копейкин, можете да си представите, не помръдва от мястото си, стои като вдървен. „Но какво е това?“ — казва генералът и го взел както се казва, на прицел. Впрочем, справедливо казано, той все пак се отнесъл доста милостиво: друг би го подплашил така, че три дни след това да му се върти улицата нагоре с краката, а той рекъл само: „Добре, кажи, щом ви е скъпо да живеете тук и не можете в столицата спокойно да очаквате да се реши участта ви, тогаз ще ви изпратя на държавна сметка. Повикайте фелдегер! Да се препрати на местожителство!“ А пък фелдегерът вече там стои, разбирате ли: двуметров един мъж някакъв си, ръчищата му, можете да си представите, от самата природа сътворени за разправии с файтонджиите — с една дума, дантист такъвзинка…. И ето, хванали го него, раба божи, господинчо мой, и в талижката с фелдегера. „Е, мисли си Копейкин, барем няма да плащам за пътни, сполай и за туй.“ И ето, господинчо мой, пътува той с фелдегера и като пътува с фелдегера, един вид, така да се каже, разсъждава на ума си: „Щом генералът казва сам да си подиря средства и да си помогна — добре, дума, аз, дума, ще намеря средства!“ Само че как са го закарали на мястото и къде именно са го закарали, нищо не се знае. Така, разбирате ли, и слуховете за капитан Копейкин потънали в реката на забравата, в някаква си такаванка Лета, както я наричат поетите. Но позволете, господа, тъкмо тук почва, може да се каже, нишката, завръзката на романа. И тъй, къде се е дянал Копейкин, не се знае, но не минали, можете да си представите, два месеца и в Рязанските гори се появила шайка разбойници и главатарят на тази шайка бил, господинчо мой, не някой друг…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах