Познавач на човешките бездни

„Единственият писател, който в нашия кощунствен век спокойно служи на прекрасното“, казва за Иван Бунин Владимир Набоков. „Извадете Бунин от руската литература и тя ще помръкне, ще се лиши от дъгоцветния си блясък, от звездното сияние на самотната му странстваща душа“, пък е убеден Максим Горки. Днес отбелязваме 150 години от рождението на Иван Бунин – първият руски носител на Нобелова награда за литература, присъдена му през 1933 г. за „строгото майсторство, с което развива традициите на руската класическа проза“. След него приза на Шведската академия взимат още руснаци – Михаил Шолохов, Александър Солженицин и Йосиф Бродски.

Руски дворянин, който пише за селото и обикновените хора такива, каквито са, Бунин преминава през руската литература, без да се меси в литературните среди, от които не се интересува. Става член на Руската академия на науките, за разказите и стиховете си печели най-големите руски награди, въпреки че много от колегите му не го харесват. След Октомврийската революция заминава за Франция и живее там до смъртта си през 1953 г.

Иван Бунин (1870 – 1953)

Противник е на болшевизма – „каква отвратителна галерия от каторжници!“, казва той за съветското правителство, а по-късно се обявява и против нацисткия режим.

За годишнината издателство „Лист” събира в един том най-добрите разкази и новели на Бунин.

„Слънчев удар” е под редакцията на Боряна Даракчиева. Предлагаме ви нейния следговор.

Смъртта не е окончателна

„Произхождам от стар благороднически род, който е дал на Русия много забележителни личности както в политиката, така и в изкуството, като сред тях изпъкват двама поети от началото на деветнайсети век: Анна Бунина и Василий Жуковски, едно от най-великите имена в руската литература, син на Афанасий Бунин и туркинята Салма.

Всичките ми предшественици са имали силна връзка със земята и народа: те са били дворяни. Родителите ми не правят изключение. Те притежаваха имения в Централна Русия, в онези плодородни степи, в които древните московски царе са заселвали колонисти от цялата страна, за да осигуряват защита от татарските нашествия от юг. Ето защо в този регион са се развили най-много руски диалекти и почти всичките ни велики писатели, от Тургенев до Лев Толстой, произхождат от там.

Роден съм във Воронеж през 1870 година; детството и младостта си прекарах изцяло в провинцията, в именията на баща си. По време на юношеството ми смъртта на по-малката ми сестра стана причина за жестока религиозна криза, но не остави трайни белези в душата ми. Имах страст към рисуването, която според мен личи в творбите ми. Започнах да пиша поезия и проза относително рано и ме публикуваха още при първите ми стъпки.

Откакто започнах да публикувам, книгите ми са както прозаически, така и поетични, авторски и преводни (от английски). Ако някой реши да раздели творбите ми по жанр, ще открие много поезия, два тома преводи и десет тома проза.

Моите произведения бързо получиха признание от критиците. По-късно неведнъж бяха отличени и с награди, по-конкретно с Пушкиновата награда, най-високото отличие на Руската академия на науките. През 1909 година тази академия ме избра за един от дванайсетимата си почетни членове, позиция, която съответства на безсмъртните във Френската академия. Сред тях беше и Лев Толстой.

Все пак известно време не бях широко популярен по ред причини. Странях от политиката и творбите ми не се докосваха до свързани с нея въпроси. Не принадлежах към нито една литературна школа; не бях нито декадент, нито символист, романтик или натуралист. Нещо повече, рядко посещавах и литературните кръгове. Живях предимно в провинцията; пътувах много из Русия и в чужбина; посетих Италия, Сицилия, Турция, Балканите, Гърция, Сирия, Палестина, Египет, Алжир, Тунис и тропиците. Както казва Саади, опитах се да „наблюдавам света и да оставя в него отпечатъка на душата си“. Интересуваха ме философски, религиозни, морални и исторически въпроси.

През 1910 година публикувах повестта си „Село“. Тя беше първата от поредица творби, които представят Русия без грим: нейния характер, нейната душа, оригиналната ѝ сложност, основите ѝ, едновременно светли и мрачни, но почти винаги същностно трагични. Тези „безмилостни“ творби предизвикаха разпалени дискусии сред руските критици и интелектуалци, които, заради известни особености на руското общество и – напоследък – заради крайно невежество или политическа изгода, постоянно идеализират народа. Накратко, тези творби ме направиха известен; и успехът ми беше затвърден от по-късни произведения.

Напуснах Москва заради болшевишкия режим през май 1918 година; до февруари 1920 година, когато окончателно емигрирах в чужбина, живях в южната част на Русия. Оттогава живея във Франция и разделям времето си между Париж и Приморските Алпи.“

Така описва своята биография Иван Алексеевич Бунин за Нобеловия комитет през 1933 година, когато става първият руски писател, получил Нобелова награда за литература заради „строгото майсторство, с което развива традициите на руската класическа проза“.

Бихме могли да добавим още биографични подробности – че постъпва в Елецката гимназия единайсетгодишен, че детството му е свързано със стиховете на Пушкин, които родителите и братята му четели на глас. И че първите прочетени от малкия Бунин книги са Омировата „Одисея“ и сборник с английска поезия.

Той напуска Елецката гимназия през зимата на 1886 година, когато се прибира за ваканцията при родителите си в имението Озерки, и не се връща повече в Елец. Грижите за образованието му поема по-големият му брат Юлий, изпратен в Озерки под надзора на полицията. Той бързо разбира, че математиката и точните науки събуждат отвращение у Иван, и съсредоточава усилията си върху хуманитарните дисциплини.

В този период се появяват и първите литературни опити на Бунин – той пише стихове още в гимназията, а на петнайсет години създава първия си роман „Увлечение“, който не е приет от нито едно издателство. По-късно става помощник-редактор в „Орловски вестник“ и чиновник в статистическия отдел на губернската управа в Полтава.

Дебютните стихосбирки на Бунин, издадени в Орел, почти не събуждат интереса на литературните среди. Признанието идва със сборника „Листопад“, издаден от символисткото издателство „Скорпион“ през 1901 година, и през пролетта на същата година Иван Алексеевич моли Чехов да представи „Листопад“ и превода му на „Песен за Хайауата“ на Хенри Лонгфелоу за Пушкиновата награда към Руската академия на науките. Въпреки противоречивите отзиви на рецензентите, той получава наградата през 1903 година и тя укрепва репутацията му като литератор и подпомага търговския успех на произведенията му. През 1909 година Бунин изпраща трети и четвърти том на своите събрани съчинения в Академията на науките и повторно печели Пушкиновата награда заедно с Александър Куприн. В писмото си Куприн шеговито му съобщава, че ще си поделят премията:

„Не ти се сърдя, че ми отмъкна петстотин рубли“.

А Бунин отговаря:

„Радвай се… че съдбата свърза името ми с твоето“.

Отношенията на Бунин с литературните среди в Русия и с други големи автори от онова време ясно ни показват доколко откъснат от модерните течения, от така наречената „историческа истина“ е той и колко неизменно верен е на своя уникален, поетичен, сетивен реализъм и хуманистичното разбиране за смисъла на изкуството. Той е запленен от личността и творчеството на Толстой, но с развитието си като автор поема в свое извънисторическо, извънсоциално, космическо русло, в „общочовешки“ контекст. Бунин се опитва да изведе единни закони за човешкото съществуване, в което отделната личност е нищожно малка частица, но все пак способна на огромна низост и безкрайно великолепие.

Бунин отказва да следва така наречената „историческа посока“ в литературата, остава високо, при естетическия и нравствен идеал, при изострените до крайност сетива, от които единствено има нужда, за да създава своето изкуство. Обвиняван в „господарска неврастения“, в носталгия към отминаващите дни на дворянството, в надменност дори, той всъщност създава необикновено силни художествени документи за своето време, каквито са повестите „Село“ и „Суходол“. Тогава дори Горки отбелязва, че в това време на бурни промени, на радикални идеи, когато всички изпадат в дива възбуда и вече почти не си дават сметка за своите постъпки, единствено Бунин остава верен на себе си. Бунин никога не променя убежденията си, защото те не са продиктувани от така наречения „пулс на времето“, той вярва, че истинското изкуство не може да бъде функция на моментните интереси на която и да е обществена група, но и естетизмът му е далеч от възгледа „изкуство за изкуството“. Неговата „концепция“ е всъщност съвършено проста и устойчива – изкуството е призвано да открива настоящето във всеки миг на човешката история и концентрацията на вечност във всеки миг от настоящето, то трябва да надмогва преходното, или с неговите думи: „трепетното и радостно причастие на вечното и временното, на близкото и далечното, на всички векове и страни, живота на всичко било и съществуващо на тази земя“.

Приятелството му с Горки започва с думите на Горки: „Вие сте последният писател от дворянството, от тази култура, която даде на света Пушкин и Толстой“, и завършва с пълен разрив през 1917 година заради несъвместимостта на възгледите им. Още през 1901 година обаче Горки пише:

„… Не разбирам как красивия си като матово сребро талант той не превърна в нож и не го заби където трябва!?“.

А през 1920 година още начинаещият поет Владимир Набоков, след като прочита сборника „Господинът от Сан Франциско“, който Бунин изпраща на баща му, казва за него:

„Единственият писател, който в нашия кощунствен век спокойно служи на прекрасното“.

Но нека се върнем на думите на Бунин:

„Не принадлежах към нито една литературна школа; не бях нито декадент, нито символист, романтик или натуралист. Нещо повече, рядко посещавах и литературните кръгове. Живях предимно в провинцията; пътувах много из Русия и в чужбина; посетих Италия, Сицилия, Турция, Балканите, Гърция, Сирия, Палестина, Египет, Алжир, Тунис и тропиците. Както казва Саади, опитах се да „наблюдавам света и да оставя в него отпечатъка на душата си“. Интересуваха ме философски, религиозни, морални и исторически въпроси“.

Иван Алексеевич Бунин е световен писател, който още приживе получава признание от своите велики съвременници Лев Толстой, А. Чехов, А. Блок, Т. Ман, Р. Ролан, но е един от големите самотници в литературата. Читателите на този сборник знаят, че Горки не е бил прав. От дистанцията на времето ние, читателите от бъдещето, виждаме, че Иван Алексеевич Бунин забива точно където трябва, и то много дълбоко, ножа на своя красив като матово сребро талант. Изкуството на Бунин е над историческото, то е призвано да открива настоящето във всеки миг и продължава с търсенето на „вечното в човека и на човека във вечността“. Бунин се съмнява, че човешките недъзи могат да бъдат преодолени чрез класови или обществени борби. Неговото вглеждане в човека е така дълбоко, така едновременно безмилостно и състрадателно, та разбираш, че си и безсилен, и всесилен: подчинен на съдбата и все пак съдържащ вечността. Иначе казано, можеш сам да избереш с какво да напълниш чашата на живота си и дали ще забележиш онова, което се разлива около теб в реката на твоето съществуване.

С какво пълним чашата на живота си, това като че ли е основният въпрос при Бунин, и то зададен сред съвършеното описание на вечното и безкрайно изобилие, което този живот ни предлага. Защото всички сме застрашени от забравата, можем да бъдем преходна искра, проблеснала и не оставила отпечатък.

„Венец на всеки човешки живот – пише Бунин – е споменът за него – висшето, което обещават на човека над неговия гроб, е вечната памет. И няма душа, която да не чезне в тайна мечта за този вечен живот. А моята душа?“

Справедливостта и красотата осмислят живота, а познанието за тях не може да бъде постигнато без познанието за човешките бездни. На дивата сила на тленността може да се противопостави само свръхсилата на любовта, която е способна да ускорява и забавя времето, да променя теченията и да оставя така жадувания отпечатък.

„Поручикът седеше под навеса на палубата и се чувстваше остарял с десет години.“ Това е последното изречение на първия разказ в този сборник, „Слънчев удар“, и то задава флуктуационния модел, който подредбата на разказите следва, своеобразните пулсации от редуването на двете основни теми – любовта и смъртта. Те като че ли гасят и разгарят отново и отново най-важния обект, най-интересното за писателя Бунин – мига, настоящето и чудото на живота. Нещо мимолетно, родено като преходно, внезапно се разпалва в свръхнова от появата на любовта, която огъва времето и превръща незначителното в изключително.

В „Божо дърво“ като че ли се докосваме до вечността, тук времето е спряло, защото животът се живее миг по миг, без неистовостта на стремежите, без неудовлетвореността, животът може да се живее и така – в самата му тъкан, опъстрена със старите песни, които са събрали и удържат в себе си страстите, които биха могли да изкривят хода на това протяжно и сякаш безметежно време.

„Яков Демидич, за какво живееш ти на тоя свят?“

„За да имам радост“ – отвръща той.“

В „Леко дихание“ се озоваваме на гробището, пред медальона с лика на младата Оля Мешчерска. Красотата на младостта, обещанието за начало внезапно са угасени и „сега това леко дихание отново се бе разсеяло по света, под това облачно небе, носено от тоя студен пролетен вятър“. И все пак неясно как споменът за този нехайно угасен живот е останал дълбоко, на необичайно място, но завинаги. Смъртта не е окончателна.

„Островът на сирените“ е островът, където навремето Тиберий се е отдавал на жестокост и поквара, високо в недостъпната си крепост, където се е лишил напълно от човешкия си облик и най-сетне е напуснал света на живите. Този остров е надарен с изумителна красота и с хора, които още никой не е успял да разбере съвсем, хората, които ще посрещнат и изпратят безименния господин от Сан Франциско.

„Плаках, докато писах края“ – пише Бунин в дневника си. Защото този живот не оставя отпечатък и в смъртта си е просто тяло, захвърлено в сандък в дъното на трюма.

И отново докосване до вечността – „Граматика на любовта“. Някой си Ивлев открива в едно грозно и западнало имение малка книжка, в олтара на любовта, издигнат в памет на толкова обичаната, вече митична Лушка.

„Антоновки ябълки“ – разказ или лирична импресия, идилична споменност, печал по отминалото, по детството, по отиващото си, по края на дворянството, един безкрайно дълъг миг, който събира в себе си по-светлите, по-ароматни, вече позлатени от носталгията години.

В „Мухи“ отново се изправяме пред концентрацията на мига във вечност, в епицентъра на страданието, но преодолявано с извечни, незнайно откъде почерпани мъдрост и търпение.

И отново неистовост, в „Любовта на Митя“, където потапянето в любовта е така дълбоко, така изцяло и неспасяемо, че тя се разтваря не само във всеки миг от времето, но и във всяка подробност от света, дотолкова разраснала се, че не може да бъде понесена и прекъсната иначе освен от смъртта.

„Последният ден“, „Село“ и „Суходол“ доказват, че Бунин не е „певец на залязващото дворянство“, той, както сам казва, иска да покаже Русия такава, каквато е, без идеализация: и отмиращото дворянство в неговото безсилие и жестокост, и селячеството, народа, в неговия груб бит и мъчителна безпътица. Въпросът за господарите и слугите в „Суходол“ може би най-ясно ни отвежда до извода на Бунин, че в потисничеството на човек над човека и господарят, и слугата са роби.

Мрачните времена на крепостничеството, отмяната му, отмирането на дворянството, революциите – всичко това е само руският разказ за извечния въпрос за жестокостта и властта на човек над човека. В „Братя“ Бунин променя контекста, без да променя темата, и изводите отново са същите. Насилници и насилвани, всички сме жертви в тази жестока и безкрайна игра на надмощие.