„Познавам до болка Коко, няма втори такъв и не знам кога ще се роди“

Откъс от биографичната книга „Ние с Коко“ на Валентина Радинска

Крикор Азарян (1934 - 2009). Снимка: Личен архив - „Познавам до болка Коко, няма втори такъв и не знам кога ще се роди“

Крикор Азарян (1934 - 2009). Снимка: Личен архив

Днес, 15 март, се навършват 85 години от рождението на Крикор Азарян. Режисьорът ни напусна през 2009 г. Предлагаме Ви откъс от биографичната книга на съпругата му Валентина Радинска „Ние с Коко“ (изд. „Ентусиаст“).

С Коко прегазвахме дните, както се прегазва дълбока, мътна и буйна река. Бяхме се вкопчили един в друг, крепяхме се – да не се изгубим, да не се подхлъзнем, да не паднем, да не ни отнесе течението, да не потънем, да се задържим някак над водата, просто да оцелеем… Той дори понякога се шегуваше:

„На физиономия го докарваш…“.

Америка за България

В това време Коко репетираше в Театър 199 пиесата „Умирай лесно?!“ (каква ирония!). Тогава у него започна да се проявява особено отчетливо онази вътрешна сила,която се провиждаше и преди в определени моменти, но сега обаче тя очевидно нарастваше – да отива сутрин на репетиция, като че ли в живота му няма нищо извънредно, като че ли нищо друго не съществува, освен репетиционния процес и пиесата, над която работи. Някакво особено достойнство се появи тогава и във външния му вид, и в начина, по който се движеше. Сякаш цялата му осанка говореше:

„Аз знам, че вие знаете, че съм тежко болен, но какво от това?“.

В същото време продължавахме с „лапите“, с билките, с много други неща. Опитвах се да му създам навик да яде всеки ден плодове и все му слагах по нещо в чантата… След няколко дни, минавайки през театъра, влизам в кабинета му, а на бюрото – ябълките от цялата седмица! Не свикна с плодовете, докато не се разболя… Тогава, в началото послушно, като по задължение, изяждаше избелената и нарязана на парченца ябълка, круша или праскова, а по-късно вече сам си искаше, стана му вкусно.

Един ден Коко се върна след среща с познат лекар хирург, който гледаше на фитотерапията и народната медицина с насмешката, с която се отнасят към тези неща почти всички дипломирани медици, и очевидно повлиян от разговора снего, заяви:

Mario Biondi

– Спирам с билките и с всички други глупости. Ще отида до Москва, да видя в тази клиника какво правят…

И замина.

Беше зима, януари 2005-а. Останах отново сама с детето и със свито сърце чаках да се обади, за да каже има ли надежда, обещават ли му нещо.

Коко прекара в Москва няколко дни, отседна, както обикновено, при приятеля си Армен Джигарханян…

Оказа се, че това, което правят в тази клиника, не е подходящо за неговия случай. Оставаше само операцията. Колкото и да не му се искаше, трябваше да я направи. Нямаше никаква друга възможност…

През същия този януари Коко отиде на изследвания в Онкологията. Оказа се, че след повече от половин век пушене, белият му дроб няма да е в състояние да понесе интубирането по време на операцията, и затова трябва да се лекува предварително. Започна курс антибиотици, без да прекъсва репетициите в Театър 199. В същото време се подложи на лъчева терапия – направи около 20 нагревки преди операцията и десетина – след това.

В края на януари 2005 година, дни преди премиерата на Коко в Театър 199, Степан се разболя тежко. Проблемите с увредения му при раждането бял дроб ставаха все по-сложни, с всяка изминала зима все по-трудно преодолявахме гриповете и пневмониите… Попаднахме в болница „Лозенец“, тя беше най-близо до нас.

„Боже, с какво диша това дете!“– казаха лекарите, след като видяха рентгеновите снимки.

Със Степан останахме в детското отделение. На лекарите в това отделение никога няма да мога да се отблагодаря за всичко, което направиха за детето ни, особено накрая…

Коко идваше при нас всеки ден след репетицията и ни носеше вода, памперси, храна – всичко, от каквото се нуждаехме. Поради състоянието на Стьопката се наложи да донесе откъщи и един голям и тежък болничен аспиратор, който преди години ни беше изпратил от Москва Армен. С него, в моменти на криза, когато гърдичките му се задръстваха, изсмуквах секретите от гърлото на Степан, за да не се задуши.

Чаках Коко и гледах през прозореца към пътеката. Най-после го видях да идва – такъв блед, слабичък, с отчаяно лице, почти превит под тежестта на спасителния за детето ни апарат.

Сълзите ми рукнаха с такава сила от очите, че те чак ме заболяха, гърлото ми се сви в спазъм, сърцето ми заляха огромна любов и огромна мъка – защо, Господи, поставяш на такива изпитания този човек, защо ни причиняваш всичко това, крещях вътре в себе си, какво още искаш от нас, какво?

Естествено, никой не ми отговори.

Крикор Азарян и съпругата му Валентина Радинска. Снимка: Личен архив

После се научих никога да не задавам подобни въпроси, особено на Господ.

Степан дни наред беше между живота и смъртта. Лекарите се бореха – денонощно му вливаха системи, през тях вкарваха и антибиотиците, а аз почти не спях – чистех с аспиратора гърлото му, за да може да диша; следях да не издърпа иглата от вената си и да викам сестрата, когато системата свършва…

Такъв капан! Това бяха тягостни, непрогледни дни завсички ни. Плътен мрак се беше спуснал над живота ни… Миличкият Коко – не се оплакваше, но си представям каквому е било, когато се е прибирал сам вкъщи през онези ужасни дни: пред премиера е, още е в шок от факта, че е болен от рак, готви се за операция, детето му е тежко болно…

Тогава именно се случи и конфликтът с Тодор Колев, който сложи край на дългогодишното им приятелство.

Ето версията на Коко за случая.

Ден преди премиерата, насрочена за 29 януари 2005 година, след репетицията Коко извикал актьорите за бележки. Тъкмо започнал, и мобилният телефон на Тодор звъннал. Тодор най-спокойно взел да разговаря, прекъсвайки бележките. Някакъв съвсем маловажен и празен разговор, който се точил дълго. Тук на Коко му „паднало пердето“, както сам обичаше да казва, и започнал да крещи. Крещял на Тодор, че е забравил какво е да работиш в театър и че актьорът не може да говори по мобилен телефон, докато режисьорът му прави бележки. Че докато детето му умира в болницата, той седи и чака Тодор да си свърши глупавия разговор и т.н. Казваше, че е крещял така, че се чувало в целия театър…

Тогава Тодор се обиди. Не можа да преглътне скандала, и за всичките пет години, докато Коко се бореше със смъртта, нито веднъж не се обади вкъщи – просто така, за да го попита как е и има ли нужда от нещо.

Спомням си, че дойде на премиератана книгата на Димитър Стайков „Човешкият цирк и Крикор Азарян“, но така и не се приближи, не каза нищо на Коко, не му стисна ръката, както направиха останалите. А това беше удобен случай да възстановят отношенията си.

Но Тодор не намери в себе си сили да се възползва от ситуацията… Изправи се пред Коко едва когато той вече бе мъртъв и лежеше в ковчега си във фоайето на Военния театър, а стотици хора, изчакали дългата опашка в мразовития декемврийски ден, минаваха да се сбогуват с него… Мнозина от тези хора не бяха близки на Коко, някои дори не го познаваха лично, но бяха дошли да го изпратят в последния му път.

Нарушавайки хронологията в разказа, ще кажа, че наскоро, повече от година и половина след като Коко си отиде, в едно интервю Тодор казва силни и наистина приятелски думи за него по повод на събитията, случили се през пролетта на 2005 г. в НАТФИЗ:

„Коко го махнаха от НАТФИЗ. Ако някой това нещо ми го беше казал по-рано, аз нямаше да повярвам. Това е отвратително! Това е срамота! Трябва да се изчервяват хората, които са го допуснали това нещо даже с мълчанието си. Аз познавам до болка Коко и знам неговата методология. Могат да се побъркат тези, които ще го чуят, но няма втори такъв. И не зная кога ще се роди“.

Наистина дълбоки, емоционални, но и премислени думи от човек, който, както сам казва – познава „до болка Коко“. Колко жалко, че в този живот двамата приятели не можаха отново да си стиснат ръцете…

Снимка: Личен архив

А тогава, след случая в театъра, Коко дойде в болницата и ми разказа всичко. Беше се разтреперил, не можеше да повярва, че човек, на когото толкова много е помагал професионално и с когото е бил близък десетилетия наред, може до такава степен да не разбира ситуацията му, да не е в състояние да се постави на негово място. Помня го – объркан, огорчен, тъжен… Не знаеше, че му предстоят и други, много по-горчиви разочарования от хора, които той смяташе за дългогодишни колеги и приятели.

Със Степан излязохме от болницата чак на 10 февруари, след доста дълъг престой.

Лекарите най-сетне се бяха преборили и с проблемите на белия дроб на мъжа ми и операцията предстоеше.

С помощта и съветите на близък лекар – д-р Тасовски, Коко бе избрал кой да го оперира – проф. Валентин Димитров от Онкологията.

В онази зима на 2005 г. върлуваше грип, беше обявена грипна епидемия; много от болниците бяха спрели приема на пациенти, а също и плановите операции, имаше карантина. Върху Коко, а и върху мен това имаше мъчително отражение – на два пъти той тръгваше от къщи с чантата, готов да постъпи в отделението, с психическата нагласа, че отива да се оперира, и след час се връщаше, защото пак не приемаха пациенти. Това отлагане изключително много го изнерви.

Операцията му беше направена на 22 февруари 2005 година. Коко постъпи два дни по-рано, за да го подготвят. Обади ми се сутринта на 22-ри и каза, че вече ще го водят към операционната… Сподели с мен къде е скрил златното сисинджирче с кръстчето, които му бях подарила за 70-ия рожден ден, къде ще си прибере мобилния телефон, след като приключим разговора… Тонът му беше такъв, сякаш се сбогуваше, сякаш повече нямаше да се видим. Сърцето ми се свиваше, като го слушах. Помня, че започнах да му давам кураж и му казах:

„Когато си отвориш очите, ще съм до теб“.

Бях сигурна, че именно така и ще бъде, че няма как да не ме пуснат да съм с него, просто не можех да си представя, че е възможно нещо друго. Колко наивна съм била!

Часове наред, докато знаех, че лежи на операционната маса, се молех на ум и на глас всичко да мине добре…

Късно следобед отидохме с Еми, дъщеря му, в реанимацията – сложихме си престилки и маски и ни пуснаха да влезем. Гледката, която видях, сигурно никога няма да се изличи отсъзнанието ми: Коко, омотан целия с кабели, системи, датчици, с някаква купчина върху корема си, от което той изглеждаше огромен, с най-отчаяния поглед, който съм виждала някога… Едва отлепи почернелите си, пресъхнали устни и с мъка произнесе:

„В капан съм, хванат съм в капан, нищо не зависи от мене, нищо не мога да направя, не мога да помръдна…“.

И досега не съм наясно дали въздействието на упойката вече беше съвсем преминало, или все още имаше някакво влияние върху него.

Първият човек, който се обади да пита как е минала операцията на Коко, беше Митко Тодоров – директорът на Военния театър.

На този ден, 22 февруари 2005 година, започна петгодишното му ходене по мъките: Коко беше стъпил на пътя към личната си Голгота. Не познавам друг човек, който да е в състояние да извърви този страшен път с по-голямо достойнство, стоицизъм и решителност.

Следващите дни ми се сливат в един безкраен снежен пътдо болницата, който всеки ден изминавах – понякога с колата на Еми, понякога с такси. На втория ден занесох на Коко мобилния му телефон – не понасях часовете, в които нямах връзка с него и не можех да чуя гласа му, да го попитам как еминала нощта, как се чувства…

Струваше ми се, че се е предал по някакъв начин. Говореше така, сякаш не принадлежеше вече на този свят, беше се отписал от него… Все повтаряше, че е в капан. С дъщеря му го разхождахме из реанимацията: придържахме го от двете страни и бавничко няколко пъти отивахме и се връщахме по дължината на помещението…

Беше силна, снежна зима, с виелици… Помня много добре един от всичките тези дни: бях излязла от къщи на път за болницата, вървях към автобусната спирка, валеше гъст, ветровит сняг и телефонът ми звънна – беше Коко. Чух слабия му, безсилен глас да казва:

„Стоя до прозореца и гледам навън – само сняг, сняг, студен сняг, толкова ми е студено и самотно…“.

Извиках:

„Идвам, любов моя, вървя към теб, тръгнала съм, идвам! Чакай ме!“.

Виелицата бръскаше остър сняг в лицето ми, два дишах, но имах чувството, че полетях – скочих в първото изпречило ми се такси и се понесох към него.

По-късно Коко ми разказа, че докато сме разговаряли, докато съм викала: „Идвам!“, на перваза на прозореца кацнал един гълъб… Тогава, в този момент, нещо се преобърнало в него и взел решение да продължи да живее и да се бори.

Вижте още: СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ОБИЧ

ДС