Ханс Кристиян Андерсен е смятан за един от най-задълбочените детски писатели. Приказките му – най-често тъжни и песимистични – всъщност са отражение на света, в който живеем.
Предлагаме ви да прочетете една от малко известните негови истории – за прасето касичка. Тя изглежда незначителна на фона на световноизвестните „Малката кибритопродавачка“ или „Грозното пате“, но това е само защото не винаги може да бъде открит точният ù контекст. Тези дни трябва да си припомним основните ù поуки – от високо се пада лесно и нито едно величие не е вечно.
Приказката е част от том 2 на „Събрани приказки и разкази“ от Ханс Кристиан Андерсен, излезли на български в превод от датски език на Петър Милков Петров. Предостави ни я за публикация издателство „Ентусиаст“.
Прасето касичка
Ханс Кристиян Андерсен
Толкова много играчки имаше в детската стая, а най-отгоре на шкафа стоеше спестовната касичка; тя беше глинена, във формата на прасе. На гърба си то имаше прорез, разширен с нож, за да могат да влизат през него и по-едрите сребърни далери. Два бяха вече влезли заедно с множество дребни скилинги. Прасето касичка беше така натъпкано, че вече не можеше да дрънка, а това е пределът, който едно прасенце касичка може да постигне. Стоеше то най-отгоре на полицата и гледаше отвисоко на всичко в стаята, знаеше със сигурност, че с това, което имаше в корема си, можеше да купи всичко, което ще рече да имаш добро самочувствие!
Останалите в стаята също си мислеха за това, въпреки че не го казваха; имаха да си говорят за други неща. Чекмеджето на скрина беше открехнато; оттам се надигна една голяма кукла, тя беше малко стара и заклинена в шията, погледна от чекмеджето и каза:
– Хайде да играем на хора! Това винаги е интересно!
И изведнъж настана суматоха! Дори картините на стената се обърнаха; те показваха, че имат и обратна страна, но не за да противоречат. Беше посред нощ; луната огряваше през прозореца и осигуряваше безплатно осветление. Играта щеше да започне и всички бяха поканени, даже и детската количка, която обаче спадаше към по-грубите играчки.
– Всеки е добър сам за себе си – казваше тя, – не всички могат да са от благородно потекло!
Прасето касичка бе единственото, което получи писмена покана; то стоеше прекалено високо, мислеха си останалите, за да можеше да я чуе. То и не отговори дали ще идва, така и не дойде! Ако искаше да участва, трябваше да се наслаждава на играта от мястото си; на останалите им се наложи да се съобразят с това, както и сториха.
Малкият куклен театър се разположи така, че прасето да може да вижда всичко, което ставаше на сцената. Щяха да започнат с театрално представление, а после щеше да има чай и интелектуални разговори. Люлеещото се конче заговори за тренировки и чистокръвни породи, детската количка – за железници и силата на пàрата, нали това бяха работи, от които те разбираха и за които можеха да говорят. Часовникът говори за политика, тика-тика! Той знаеше колко бе часът, но се говореше, че не върви точно. Бастунът стоеше и беше горд с железния си връх и със сребърната си топка; нали беше подкован и отгоре, и отдолу; на дивана лежаха две бродирани възглавници; те бяха хубави и глупави – и така, представлението можеше да започва.
Всички седяха и гледаха като в знак на одобрение. Предварително помолиха да пляскат, да блъскат и да трополят колкото пожелаят. Камшикът за езда обаче каза, че той никога не пляска на стари хора, а само на млади, несгодени.
– Аз пък гърмя за всичко! – каза фишекът.
– Човек нали все някъде трябва да застане – мислеше си плювалникът; и така размишляваха всички те, докато гледаха театър.
Пиесата беше слаба, но изиграна блестящо. Актьорите, естествено, обръщаха към публиката само боядисаната си страна; обратната не трябваше да се вижда. Всички играеха отлично, вече не като на сцена; конците им бяха прекалено дълги, но това ги правеше само по-забележими. От това на куклата ù се разхлаби винтът, а прасето касичка бе така завладяно, че реши да направи нещо за един от актьорите, например да го включи в завещанието си като този, който щеше да легне в гробницата му заедно с него, когато му дойдеше времето, разбира се.
Това беше истинско удоволствие, така че те се отказаха от чая и се отдадоха на интелектуални разговори. Това те наричаха да играят на хора и в него нямаше нищо лошо, тъй като всичко беше само игра. И всеки си мислеше нещо, както и за това какво ли мислеше прасето касичка, а прасето касичка мисли най-дълго, нали мислеше за завещания и погребения – и кога ли щеше да им дойде времето. Винаги по-рано, отколкото човек ги очаква. Прас! То падна от шкафа и стана на парчета на пода; скилингите затанцуваха и заподскачаха, най-малките се въртяха, големите се търкаляха, особено единият сребърен далер; той искаше да се поразходи истински по широкия свят, което и направи, както и всички останали; а парчетиите от прасето касичка отидоха в кофата за боклук.
На следващия ден върху шкафа застана едно ново глинено прасенце касичка; в него нямаше още нито скилинг, затова и не можеше да дрънка и по това приличаше на предишното; като начало и това е нещо и с него ще завършим.
