Правдата с юмруци по будителя

Миналата седмица мой много добър приятел разказа на целия си огромен Фейсбук кръг една кратка история. Родители набили учител. Родители на ученик в елитното училище, в което той преподава. Не били доволни от оценката, която дал на детето им, заслужавало било повече, той не бил справедлив, писнало им, отишли и го набили.

Учител по нещо си, не знам и аз какво. Мъж на средна възраст, спокоен и тих. Живее съвсем близо до моя приятел, всеки ден пътищата им се пресичат – я покрай разходките на кучетата, я по пътя до спирката или магазина. Постегнал си старата къща, обичал да прави неща по нея и в градината. Свири на пиано от време на време, музиката се носи от отворените му прозорци. Не знам как точно се е случило, но когато родителите го набили, той се прибрал и се затворил у дома. Да се лекува няколо дни, да поотминат синините и болката, не че унижението може да си отиде. И пак да отиде да преподава. Вероятно и в този същия клас, където ще е този ученик, чиито родители един ден станали, разсънили се и какво-какво… решили да отидат и да набият учителя.

Поседял няколко дни у дома си набитият учител, пил чайове и сокове, лежал, разсейвал се уж с книги, с филми, с малко музика, но се почувствал по-зле. И още по-зле. Когато му станало много, много зле, приятели го замъкнали насила в „Пирогов“. На излизане от дома, докато му помагали да се движи и го придържали от двете страни, срещнали и моя приятел. Разказали му накратко какво се е случило и бързо се натоварили в колата за болницата. Моят приятел, чувствителен и умен човек, поседял зад колата, обиколил улиците наоколо, за да си поеме дъх и се прибрал. Написал тази история във Фейсбук. Преживявал я цял ден и дните след това. Преживявам я и аз…

Опитвам се днес, в Деня на будителите, да си подредя сценария на този сюжет. Някак да го измисля и логично да го слепя в причинно следствена зависимост, за да мога да си обясня едно толкова отвратително действие като това да набиеш някого. И още по-отвратително – да набиеш учител. Значи как трябва да е станало? На детето тоя предмет явно не му върви. Връща се често от училище и докато бърка в хладилника, събува си маратонките или се пльосва на дивана, мрънка какъв идиот е тоя учител, дето все му пише гадни оценки и не го харесва. Майка му и баща му, докато нервно си гледат мейлите, подозират се в изневяра, смятат харчовете си, гледат новините или просто семейно си мълчат, чуват често тази история и тя започва да им писва. На детето му трябва диплома. Пратили са го в това елитно училище, защото там му е мястото, не в кварталните „утрепани“ училища, където се точи цялата панелна сган, я. Родителите на съучениците му не са случайни хора – депутати, бизнесмени, известни журналисти. Директорката се гъне от приветствия, обещания и хвалби за успелите зрелостници, излезли изпод образователното крило на елитния учителски екип. Детето им има заложби и те трябва да бъдат развити, а тия учители са за тая работа. Плащат месечна такса – висока! Заплатите им плащат на тия даскали, лично им ги плащат, нали… И на всичкото отгоре името на тоя там…, какъв беше…, абе тоя даскал, дето си е нарочил детето, все по-често започва да се чува между стените на семейния апартамент и тая работа ги дразни. Аман от тия нещастници, дето са взели, че са станали учители за някакви си мизерни пари, защото друго не са могли да станат така или иначе! И като едва са се докопали до елитното училище, са решили, че са хванали Господ за шлифера ли, що ли, тия мизерници?! Та си позволяват да изпитват децата, да ги тормозят с разни домашни, да изискват от тях, да се борят с незнанието им и да потискат естествения им човешки мързел. Един ден на родителите на това дете им е дошло до гуша и са решили ей така, докато са си пили кафето примерно, да вземат да отидат до училище и да го хванат тоя учител, пък да му плеснат два шамара да разбере кой какъв е в цялата схема!
Така и направили.

Оттам нататък историята я знаете така, както я знам и аз. Не знам дали детето им е било с тях, за да попива примерно потта от челото на разгневения си баща, докато той подготвя следващия си юмрук за учителското лице. Не знам дали е стояло зад гърба на майка си, докато тя е сипела каруцарски псувни и е заплашвала с вирнатия си нагоре показалец с перфектна ноктопластика: „Ще те съсипя, ей боклук мръсен, дето мразиш детето“. Не знам дали, когато са видели залитащия под ударите им мъж на средна възраст да се строполява на земята, им е станало съвестно, хванало ги е страх или ги е обзела еуфория. Не знам кога точно са решили, че боят му е достатъчен и са го оставили да се вдигне сам, да си подбере разпилените учителски неща от земята, да си събере ума и силите, за да се прибере у дома.

Сигурно след това спокойно са се качили в колата/колите си и са продължили по графика си за деня – минали са през химическото, през супермаркета, през аптеката… Вечерта сигурно са излезли с приятели на вечеря и са разказали през смях как са ударили един тупаник на „тоя идиот“ по математика/български/ история/музика/английски…, каквото и да е. Спестили са някои подробности, но с удоволствие са имитирали уплашен учителски глас, който се обяснява и моли. Нарекли са го педераст, нещастник, некадърник, палячо, бедняк. Пили са по едно уиски, после са поговорили за бизнес, пътувания, малко политика и са казали за пореден път, че „много сме зле тука“, „всичко е мафия и корупция“ и „няма такава държава“. После са подкарали колите си подпийнали, а когато катаджиите са ги спрели, с мазни гласове са ги попитали „няма ли как да оправим нещата по друг начин“. Оправили са ги по другия начин, като страхливичко са тикнали петдесет лева в шепата на полицая. Той ги е свил в юмрука си и ги е пуснал с предупреждението да внимават, че не всички са така разбрани като него. Родителите побойници са си тръгнали и на първия светофар са изпилили гуми, докато са псували „тая полиция корумпирана и тая мизерна държава, дето е най-бедната в Европа и по-бедна ще става и по-зле ще е, защото я управляват идиоти“… Детето им вероятно ще да е било на задната седалка на хубавата им кола и ще е видяло и чуло всичко това. В подредената му от мама и татко ценностна система нещата ще са ясни: за да успяваш в тоя живот и да избягваш ударите на закона – или даваш пари под масата и сервилничиш, или биеш. Там, където могат да те бият, мяукаш. Там, където можеш да биеш, ревеш. Със същата ръка, с която подкупваш закона и просиш снизхождение, размазваш лицето на този, който трябва да те учи. Да те учи да си гражданин. Да помниш историята си, да знаеш правата и законите си, да си свободна и отговорна личност, която уважава това право и у другите. Да си добър човек.

Това семейство живее спокойно някъде там. И през ум не им минава на тези двама родители, че са направили престъпление, убедена съм. На детето им, уви, също. Сигурно, когато един ден то отново застане в класната стая срещу бития си учител, в очите му ще се чете превъзходство. Превъзходството на силния физически. На недосегаемия, на безнаказания, на този, от когото зависят правилата и който отрежда правдата с юмруци по будителя. Ето така кръгът ще се затвори. И още едно дете ще повярва, че боят е по-силен от знанието.

Докато преживявах лично тази история, се сетих за моите учители. За госпожа Христова, която ме научи да пиша и да изказвам мнението си, изслушвайки чуждото. За учителя ми по рисуване Янков, който ни обясняваше какво е кубизъм и защо течният часовник на Дали е изкуство. За милата ни математичка Драганова, която виждаше колко не се обичаме с математиката, но търпеливо ме научи да се противопоставям на това, което ми е трудно, като го разбера и опитомя. За учителката ми по физическо Ана Брогли, която се радваше като дете, когато успявахме да прескочим тъпата коза или кон с гривни, защото знаеше, че сме преодолели още един свой страх. За младата ни даскалица по психология, която така и не успя да стане добър учител, но поне се постара да ни научи, че имаме души, за които трябва да се грижим, като ги храним с идеи, мисли и въображение. За любимите ми учители, за тези, които ме караха да се страхувам, за онези, които мразех – за всички тях се сетих с благодарност. А после се опитах да си представя, че някой ги удря. Затварям си очите в погнуса, срам и ужас.

Когато един народ бие учителите си, нищо хубаво не го чака. Иначе честит Ден на будителите! Дано онзи бит и унижен български учител намери сили да го преживее.