Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Прави каквото си иска, не вярва в нищо и на никого не се подчинява

Литературният стил на Даниел Келман в „Тил“ - като ходенето по въже на неговия герой (откъс)

Даниел Келман (44) е германски драматург, актьор, поет и писател в жанра драма, съвременен и исторически роман. - Прави каквото си иска, не вярва в нищо и на никого не се подчинява

Даниел Келман (44) е германски драматург, актьор, поет и писател в жанра драма, съвременен и исторически роман.

Ако немската литература има суперзвезда, то нейното име е Даниел Келман. Печели световна слава с третия си роман, „Измерването на света“, който чупи всички рекорди по продажби на немскоезична проза и е отличен с наградите „Кандид“ (2005), приз на фондация „Конрад Аденауер“ (2006), „Хаймито фон Додерер“ (2006), „Хайнрих фон Клайст“ (2006) и наградата за литература на вестник „Ди Велт“ за 2007 г.

Но преди да започнат да го спрягат като автора на „Измерването на света“, Келман пише трагикомедията „Аз и Камински“, която предлага почти скандална и безспорно оригинална гледна точка към лъскавия артистичен свят. Екранизацията на романа под режисурата на Волфганг Бекер беше излъчена с огромен успех на фестивала „Синелибри“. У нас е издаден и „Слава”, който заема първите места на литературните класации на немските списания „Фокус” и „Шпигел” и е сред най-продаваните книги за 2009 г.

Сега Келман се завръща триумфално към историческия роман с „Тил“, стилистичен шедьовър, който вдъхва нов живот на митичната фигура Тил Уленшпигел. Според „Ди Велт“, белетристичното майсторство на автора наподобява ходенето на героя му по въжето – танц във въздуха, при който всяка рискова ситуация се отиграва с висок писателски професионализъм.

„Тил“ на Даниел Келман излиза на български в превод от немски език на Жанина Драгостинова. Издава го „Колибри“. Романът ще бъде на книжарниците в петък, 25 януари.

Предлагаме Ви откъс от произведението.

Черна линия пресичаше синевата. Беше въже.

В единия край беше вързано за камбанарията на църквата, в другия на пилона за знаме, който стърчеше от стената до прозореца на сградата на общината, в която работеше градоначалникът, което обаче не се случваше много често, тъй като той си беше мързелив. На прозореца стоеше младата жена, вероятно тъкмо беше завързала въжето; но как, питахме се ние, го беше опънала? Човек можеше да е тук или там, на този прозорец или на другия, можеше лесно да завърже някое въже и да го пусне, но как се прехвърля нагоре към другия прозорец, за да върже другия му край?

Зяпнахме. Известно време ни се струваше, като че ли самото въже е произведение на изкуството и не е нужно да се прави нищо повече. Врабче кацна отгоре му, направи малък скок-подскок, разтвори крила, размисли и си остана там.

Тогава отсреща на прозореца на камбанарията се появи Тил Уленшпигел. Махна с ръка, скочи на перваза, стъпи върху въжето. Правеше го като едното нищо. Правеше го, все едно върви, както винаги. Никой от нас не се обади, никой не извика, никой не се помръдна, бяхме престанали да дишаме.

Той не се клатушкаше и не се опитваше да запази равновесие, просто вървеше. Ръцете му се вееха отстрани, вървеше, както се върви по земята, само дето изглеждаше леко неестествено, като слагаше крака си точно пред другия. Трябваше да се вгледаш, за да видиш малките движения на ханша му, с които той противодействаше на полюляването на въжето. Скочи и само за миг се задържа клекнал, после отново се изправи. След това, скръстил ръце зад гърба, стигна до средата. Врабчето пак излетя, но само размаха няколко пъти крилата си, отново кацна и извъртя глава; беше така тихо, че го чухме как изцвърча. И разбира се, чувахме нашите крави.

Тил Уленшпигел, който беше над нас, се извърна, бавно и нехайно – не като намиращ се в опасност, а като просто любопитен човек. Десният крак вече дълго стоеше на въжето, левият напряко, коленете бяха леко присвити, а юмруците опънати встрани. И всички ние, които гледахме нагоре, изведнъж разбрахме какво значи лекота. Разбрахме как може да изглежда животът на човек, който наистина прави каквото си иска, не вярва в нищо и на никого не се подчинява; какво е да си такъв човек, разбрахме ние и също така разбрахме, че ние никога не бихме могли да бъдем такива човеци.

– Събуйте си обувките!

Не бяхме сигурни дали сме го разбрали правилно.

– Събуйте се – извика той. – Всеки да събуе дясната. Не питайте, действайте, ще се забавляваме. Доверете ми се, събуйте се. Стари и млади, мъже и жени! Всеки. Дясната обувка.

Почнахме.

– Не беше ли забавно досега? Не искате ли още? Ще ви покажа още, събуйте си обувката, всеки дясната, хайде!

Трябваше ни малко време, докато се раздвижим. С нас е винаги така, ние сме бавни хора. Първи се подчини пекарят, после веднага Малте Шопф, след това Карл Лам и жена му, после се подчиниха занаятчиите, които винаги се имат за голямото добрутро, после всички ние, всеки един, само Марта не. Тине Кругман до нея я блъсна с лакът и посочи към десния си крак, но Марта поклати глава, а пък на въжето Тил Уленшпигел подскочи още веднъж, като удари краката си във въздуха.

Толкова високо подскочи, че при приземяването му се наложи да разтвори ръце, за да запази равновесие – за съвсем кратко, но достатъчно, за да ни напомни, че той също има тежест и не може да лети.

– А сега ги хвърлете – извика той с висок, ясен глас. – Не мислете, не питайте, не се колебайте, много ще е забавно. Правете каквото ви казвам. Хвърляйте!

Тине Кругман го направи първа. Обувката ѝ полетя нагоре и изчезна в тълпата. После литна следващата обувка, беше на Сузане Шопф, след това друга, накрая полетяха десетки обувки, после още и още, и още.

Всички се смеехме, викахме и крещяхме: „Внимавай!“, и: „Наведи се!“, и: „Пази се!“. Беше адски кеф и нямаше никакво значение дали някоя обувка няма да уцели някого по главата. Чуха се ругатни, няколко жени се разфучаха, няколко деца се разплакаха, но това не беше чак толкова лошо, дори и Марта се разсмя, когато един тежък кожен ботуш за малко не я улучи, а пък един тъкан пантоф тупна точно пред краката ѝ. Той бе
имал право и някои намериха всичко това толкова забавно, че събуха и метнаха и лявата си обувка. А други пък хвърляха още и шапките си, и лъжиците, и халбите, които се строшаваха някъде, и разбира се, мятаха и камъни. Но когато гласът му се извиси към нас, шумът утихна и ние наострихме уши.

– Какви сте глупаци.

Замигахме на слънцето, което беше слязло надолу. Онези по-отзад на площада го виждаха ясно, за другите беше само очертание.

– Глупаци. Празноглавци. Овце. Нехранимайковци, къртове, тъпи гъски. Сега си приберете обратно обувките.

Зяпнахме.

– Или сте прекалено тъпи? Не можете ли да си ги вземете, няма ли да сколасате да ги вдигнете, чавка ли ви е изпила мозъците? – Той се разкиска, сякаш блееше. Врабчето хвръкна, вдигна се над покривите, изчезна.

Ние се спогледахме. Това, което каза, беше подло; но пък и не беше чак толкова подло, че да не бъде шега, груба закачка по неговия си начин. Нали с това беше прочут, можеше да си го позволи.

– Е, какво? – попита той. – Не ви ли трябват? Не ги ли искате? Не ги ли харесвате вече? Телета такива, приберете си обувките!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах