Празни паметници

Не съм изкуствовед. Потребявам изкуството като обикновен човек, за когото то е възможност да попада в друга, по-богата реалност. Възхищавам се на творческите жестове, които ме карат да излизам извън собствените си рамки и предизвикват установените в главата ми категории да се сриват и построяват наново. Никога не съм вярвала, че изкуството непременно трябва да има идеология, зала, учение, направление и всякакви други доизмислени структури, за да се легитимира. Един вълнуващ творчески акт може да се случи самостоятелно и спонтанно, не задължително като следствие на някаква умозрителна и обрасла в понятия теория. В този смисъл съм готова да приема открито и без понякога тегнещата на гърба раница на знаещия теоретик всяко творческо деяние.

Новооткритият паметник на Георги Марков на площад “Журналист” в София обаче ми дойде в повече.

В никакъв случай не оспорвам необходимостта от подобно признание за този забележителен човек – не за това става дума. Става дума за поредната “творческа” изява, въплътила спомена за една една поетична и свободна личност в монумент, който спокойно може да влезе в стилистиката на социалистическото изкуство.

Артистичната му душа е физически “изразена” в леко усмихнато лице, дисидентският дух – в поомачканото сако и вмъкнатата в джоба ръка, а пък за да не се объркат идните поколения какъв е бил точно този човек, под мишницата му е втъкната книжка. Разбирай – бил е писател или журналист! Браво на позналите!

Ясно е, че авторът Данко Данков има известна претенция да създаде “човешки” образ на писателя. Самият площад е известен като артистично столично място със свой домашен облик, някак незасегнат от масовото бетоново-стъклено строителство. В тази среда наистина би било съвсем неподходящо да се излюпи някакво грандоманско творение с неясно послание и присъствие. Бронзовата фигура на писателя обаче е леко вгигантена – точно толкова, че да накара хората в подножието му да се почувстват малки и нищожни. Пък нали става дума за дисидент все пак, не за партиен ръководител. Насеченият и груб метален контур повече напомня фигурите около Паметника на Съветската армия или Братската могила в София, отколкото да дава усещането за топло, човешко присъствие. В онзи тип идеологическо изкуство от петдесетте години на миналия век има абсолютно права пропорционалност между форма и внушение – соцалистическият герой е голям, защото такива са идеологията и вярата му; държи чук, защото е работник; лицето му се е изикривило в свъсена гримаса, защото се бори с капитализма или пък погледът му грее, зареян в бъдещето, където проблясва звездата на построения комунизъм. И какъв парадокс – дисидентът Георги Марков, избягал от социалистическата система и подло убит заради този свободен и дързък избор, е удостоен с паметник в някаква постсоциалистическа стилистика! Артистичната му душа е физически “изразена” в леко усмихнато лице, дисидентският дух – в поомачканото сако и вмъкнатата в джоба ръка, а пък за да не се объркат идните поколения какъв е бил точно този човек, под мишницата му е втъкната книжка. Разбирай – бил е писател или журналист! Браво на позналите! Можеше да турят и един чадър, паднал в краката му, или заплашително изправен зад гърба му, че съвсем да не се объркаме каква е историята и “какво е искал да каже авторът”.

Нямаше толкова да ме е яд за този пореден бездуховен монумент от ново време в София, ако не бях видяла проекта на скулптора Спартак Дерменджиев за паметник на Георги Марков на същото място, който за съжаление не беше реализиран. Беше ме пленил най-вече с дискретността си. Фигурата на писателя е в съвсем реален човешки мащаб. Облечен в шлифер и сякаш току-що подпрял се на уличния фенер по време на малката си разходка. Може би леко замечтан, може би малко избягал от реалността, но някак жив, с присъствие. Харесало ми беше усещането, че тази фигура не е метална. Че произведението няма рамка, а въображението ти на зрител ти позволява да си представиш живота на този за потънал някъде в себе си човек преди и след мига, в който го е уловила скулптурата.

Проектът на Спартак Дерменджиев

Струва ми се, че такива трябва да са въздействащите паметници на личности – да са част от реалната ти среда, да те “срещат” на улицата, докато крачиш по ежедневните си задачи. В този смисъл един от най-красивите паметници от последните години у нас е този на баща и син Славейкови, дело на Георги Чапкънов. Точно, защото той винаги може да бъде “довършен” по различен начин с поредния човек, приседнал на свободното място до тях на пейката, за да си изяде баничката, да погледа суматохата на книжния пазар или просто да си почине.

Eдин от най-красивите паметници от последните години у нас е този на баща и син Славейкови, дело на Георги Чапкънов.

Че социалистическата стилистика още здраво държи длетата на скулпторите ни, е факт. Достатъчно е да поставим един до друг още няколко появили се в последните години паметници на достойни български творци, за да го видим. Изумяващ с буквализма си е например паметника на Тодор Колев в родния му град Шумен. Първо, авторът му доц. Младен Младенов не е направил паметник на актьора, а на един от най-известните ми образи – този на циганина, свирещ на цигулка. Тодор Колев и неговият талант бяха твърде далеч от рамките само и единствено на това превъплъщение… Като че за да го загатне, авторът е добавил и още един елемент – артистично завита филмова лента зад гърба на металната фигура на актьора. Колко оригинално! Можеше да бодне и една театрална маска някъде, че да сме сигурни, че всичко, с което Тодор Колев се е занимавал, е представено в работата на Младенов.

Насечен, първичен и плашещ, точно в духа на социалистическата скулптура от осемдесетте години на миналия век е и паметникът на Григор Вачков в градската градина на София, направен от проф. Емил Попов. Превъплътен творчески и от метал този иначе известен с добротата и духа си творец прилича повече на миньор – герой на социалистическия труд, отколкото на артист. Величието на гения, съвсем в духа на соц идеологията, се изразява творчески посредством някаква страховитост и истинска демоничност.

Малко по-смекчен и смирен изглежда един друг велик български творец, почетен с паметник от същия скулптор в градинката до Царския дворец. Изпод ръцете на същия Емил Попов виталната, сладкодумна душа на писателя Йордан Радичков е представена като замислен, някак грустен възрастен човек, “вкаменен” завинаги в земята. Разбира се, няма да пледирам, че скулптурите, представящи хора и техните гении, трябва непременно да са реалистични и в този смисъл физически достоверни. Но тази издялана, груба фигура на нежния Радичков, изникнала от камъка някъде от коленете нагоре, ме кара ужасно и по човешки да изпитвам болка. И явно не съм само аз, защото четиринайсетгодишната ми дъщеря, когато видя творението за първи път, просто възкликна: “Горкичкият, няма си крака и наникъде не може да тръгне!”…

Когато дъщеря ми видя паметника на Радичков за първи път, просто възкликна: “Горкичкият, няма си крака и наникъде не може да тръгне!”…

Пак казвам – не съм критик и извисявам глас на критика само от позицията си на човек, който забелязва артистичните жестове в околната ни градска среда. И точно като такъв някак ми се иска авторите ни най-после да излязат от грубоватата тегавиня на социалистическото изкуство и да потърсят методите и стилистиката си някъде другаде. Иначе рискуваме градът ни да се напълни с нови и нови студени и празни каменни и метални фигури, предназначени да увековечават полета на ума и творческата свобода на едни хора, които отдавна са надскочили каквато и да е методология, идеология и граница.