Празникът на Свети Валентин с корени в предцивилизационни времена

Празникът на виното и любовта ще ни завладее утре, както прави всяка година – „приижда бурно и отминава“. Имаме един ден да се насладим на най-приятните неща в живота – романтиката и безгрижието, след което любовта отново ще влезе в кухнята, а виното ще се превърне в навик.

Но е хубаво, че се сещаме за този ден всяка година, в разгара на зимата. Всъщност, това е много традиционен празник, макар обикновено да се фокусираме върху днешното му комерсиализиране. Корените му отвеждат в предцивилизационни времена. А като наследници на прадеди, живели като част от огромната Римска империя, ние, българите, спокойно може да го приемем и като наша традиция.

Денят на любовта и виното произлиза от древноримските празници Луперкалии – езически фестивал, провеждан всяка година между 13 и 15 февруари, посветен на изобилието и плодовитостта. Различните източници посочват различен произход на името му – от латинското lupus (вълк) до древното божество Луперк, по-късно превърнало се в бог Фавн, покровител на пасищата, животните, горите и полята. Има и теория, че името им идва от пещерата Луперкал в подножието на хълма Палатин, където вълчицата е откърмила и отгледала създателите на Рим – братята Ромул и Рем.

Празник с подобно име и посветен на бог Пан, първообраз на римския Фавн, е имало и в Древна Гърция. Древният елински празник Лукая се е провеждал също през февруари.

Луперкалиите са документирани от създаването на Рим през 753 г. пр. н. е., до окончателната им забрана от папа Геласий I през 494 г. от н. е. В Константинопол обаче те продължили до X в. Смята се, че са започнали много преди създаването на Рим и официалното им документиране.

Основни участници в Луперкалиите били млади свещеници – луперки – на възраст между 20 и 40 години. Легендата твърди, че това братство е основано лично от Ромул и Рем. Първо се провеждало жертвоприношение в пещерата Луперкал. Луперките убивали козел и куче, ритуалът се случвал под наблюдението на главния жрец на Юпитер. После двама от свещениците били отвеждани до олтара голи, челата им били докосвани с окървавен нож и кръвта била избърсвана с вълна, потопена в мляко. Ритуалът изисквал през цялото време те да се смеят.

След това луперките изрязвали ремъци от кожите на жертвените животни и празненството се пренасяло в града, където те тичали голи или полуголи, разделени на две групи около Палатинския хълм, удряйки с ремъците всяка жена, която се доближи до тях. Ударът с ремък трябвало да направи жената плодовита. Ремъците се наричали februa, а празникът бил наричан още dies Februatus (Ден на пречистването) и е твърде вероятно от там да произлиза думата февруари. Символиката на празника била свързана с пречистване от старото и подготовка за новия годишен цикъл чрез ритуали за здраве и фертилност. Смятало се, че ударите и връзването с кървава кожа на голото женско тяло осигурявало на жените плодовитост през цялата година.

Денят на пречистването бил предшестван от деня на Юнона, висшата римска богиня, покровителка на майчинството и брака, и еквивалент на гръцката Хера. В този ден жените пишели любовни обяснения и ги събирали в урна, от която мъжете изтегляли произволно писмо, с вярата, че са насочвани от волята на боговете. По този начин се формирали любовни двойки, които прекарвали заедно празника.

Според древни исторически източници като писанията на знатния римлянин Катул и други латински поети, още преди около 2000 години римлянките празнували 14 февруари като ритуал за скъсване със старата любов. Празникът се наричал Галеналия и бил посветен на древно-римската богиня-девственица Минерва. Тя била смятана за закрилничка на жените, покровителка на мъдростта и на войната за благородна кауза.

По време на Галеналия римлянките празнували освобождаването си от връзки с мъже, в чието лице вече не виждали нужната закрила и перспектива. Жените се събирали на групи и ритуално изгаряли дрехите на мъжете, с които вече не желаели да споделят дом и постеля. Често пъти те предприемали заедно пътувания извън селищата, които обитавали, с цел духовно пречистване и физическо отдалечаване от бившите си половинки.

След налагането на християнството, Църквата, както обикновено, не забранила езическите празници, а си ги присвоила. През IV век папа Юлий I разрешил провеждането на празниците на плодородието, като ги посветил на мъченици, които били известни с извършване на незаконни бракосъчетания по християнски образец в езически времена. Така християнското благоприличие променило ритуалите, но не и дълбокия смисъл на празника, който вече почти цяло хилядолетие бил установена традиция в Рим.

Свети Валентин запазил празничното си очарование дълго, дори през Средновековието. Едно от разпространените вярвания сред англичани и французи тогава било, че 14 февруари бележи началото на любовния сезон и чифтосването сред птиците.

Луперкалиите са описани в трагедията на Шекспир „Юлий Цезар“. Чосър в Средновековна Англия пише поема, посветена на годишнина от годежа между Ричард II и Анна Бохемска, в която споменаването на деня Свети Валентин бележи първото писмено доказателство за преплитане между християнската, романтичната и фертилна символика на празника. От тогава датират и първите подаръци, характерни за празника и до днес – ръчно изработени любовни картички, поетични писма и букети с цветя, които влюбените си разменяли.