Празните утроби на българските мъже

„Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли… Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало не смели и тихи, а след това все по-високо и по-високо… Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот… Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.“

Това е откъс от разказа на Максим Горки „Горящото сърце на Динко“. Извинете, Данко. Страхът на народа е гадно нещо и Максим Горки добре го е описал, познавайки всичките му страни в сталинизма. Сталинизъм се римува чудесно със сатанизъм.

За съжаление, когато преди месеци нашият герой с горящо сърце нанесе побой над приятелката си, нямаше масово възмущение от човеколюбивите човеколюбци, които страдаха, когато той пребиваше бежанци. „К…..а си го е заслужила, щом ходи с Динко“. За сметка на това настана голямо възмущение, когато Николай Фенерски онзи ден написа в текст със заглавие в стил „Карбовски“ „Празните утроби на българките“, че „ако жена във фертилна възраст не роди до 30, значи има някакви отклонения в развитието си като човек или просто не може да си намери подходящия мъж“.

Динко бие, а Фенерски категоризира българките като дефектни, ако не произвеждат деца. И все пак със сигурност има и такива, които биха искали да имат деца и от Динко, и от Фенерски. И в това е проблемът. Големият проблем на силно занижените изисквания на българските жени към мъжете около тях. Разликата между Фенерски и Динко е само в образованието, затова единият бие жени с юмруци, а другият с думи.

Да се върнем на побоя, защото докато не се разбере, че няма справедливо бита жена, нищо тук няма да се промени. Фенерски ще свети сам на себе си, търсейки истината за края на нацията.

Разбира се, че трябва да очакваш най-лошото, когато се свързваш с неандерталец, но също така има резон да очакваш най-лошото и когато пресичаш границата на суверенна държава без документи, без да е възможно да се знае дали наистина си мил библиотекар от Дамаск, или си идилско лъвче, намъкващо се в Европа за джихад. Боят на бежанци е точно толкова „справедлив“, колкото побоят върху приятелката на Динко, а това убягва на правозащитниците. За едно обикновено българско момиче няма петиции, нито изявления от името на демократични институции, защото тя е само жена. Млада българка от малък град, която не бяга от бомбардировки на ислямисти, Русия или Америка, а с всички познати на нея сили и средства се опитва да оцелява в джунглата на османо-провинциалния патриархат. Унищожението на ценности и човешки права се случва под всякакви форми, както и под мълчаливото съгласие, че някой е боклук заслужаващ бой, защото се е свързал с боклук, който бие.

Как се оцелява в провинциалния патриархат. Там или тук – защото извън София България не е Европа – се оцелява с подчинение и нокти, инкустирани със „Сваровски“. Но кой да осигури „Сваровски“ в тази полусива икономика?! С труд и минимална заплата не става, и тя, младата, фертилна българка е научена, че мъжете трябва да правят пачки и да носят жените на ръце. Тя се стреми към принцеса на „Дисни“, увенчана с мускулест пич с бръсната глава и „Бентли“. А принцовете тук се борят по телевизията с терористи и ги побеждават, яхнали АТВ-та със свински опашки в джоба. Рапърът 100 кила ги кани в клиповете си заедно да се кефят патриотично на тази клетата, малка, но все пак по-голяма от Швейцария България. Наративът за малката ни Родина не отговаря на размерите на бойно размахвания тестостерон на момчетата-патриоти.
Принцесата бързо се усеща, че добродушната усмивка на планината от мускули се сменя и с други, не толкова симпатични изражения, но тя вече е влюбена и пометена от неговата кралимарковска мощ.

Жените харесваме мъжка сила, а тя се оказва в много случаи илюзорна. Най-очебийните й представители са лошите момчета, с които определено може да бъде весело и страстно, но думата „лоши“ пред „момчета“ е неслучайно там. Адреналинът да влезеш в местния попфолк клуб под ръка с Бореца за неприкосновеност на българската граница, е разбираем. Той е повече от звезда. Той е спасител на народа – хибрид между малък Левски и половин Вин Дизел. Ризата е разкопчана, гръдта космата. Впрочем, не е ясно дали е космата. Може би все пак е леко метросескуален и ако не се епилира, то поне се подстригва, колкото и да е „педалско“.

Анатема за всичко педалско, еврогейска Европа и педалска Америка. Путин не е педал, но България е била на три морета, а сега само той остана да защити православното християнство и българщината, като цените на горивата растат специално за братята-българи. И Фенерски осветлява българската утроба в търсене на вина защо изчезваме.

Момичето на нашия принц обича България. Той също я обича. Родителите и на двамата обичат България. И ние я обичаме. Големи родолюбци сме. Кой я обича най-много? И в какво се изразява тази обич? Юмрук в лицето на по-слабите ли е отговорът? Момичето не мисли за тези неща, защото тя е звезда до мъжа до нея, а той е силен и богат. Подарява автобуси на клетата българска армия, която се е докарала дотам, че Динко да я оборудва.

Неслучайно Динко е звезда. И вината за звездния му статус е на всички политици от началото на прехода до този момент. Но каква е вината на една млада българска жена, израстнала, четейки клюкарски списания, в които всички, без изключение, не приличат на себе си, защото са ретуширани? Тя би искала да е Анджелина Джоли, знаейки, че никога няма да бъде. Надеждата да намери своя локален Брад Пит я кара да бухне устни и да налее гърди. Тя чопли с вилица салатки от сутрин до вечер, за да няма и милиметър потъване на пръстите му дори и в лека тлъстина по стройното й тънко тяло. Яките българи обичат слаби, кисели българки. Помня един, който бодеше с вилицата приятелката си по бедрото. И ако вилицата потъваше дори и леко в кльощавия й крак, тя трябваше да отслабне. Голям юнак и красавец беше.

Нашата набита героиня, която не ражда, за да успокои Фенерски, пуши тънки цигари и пие кафета, за да не напълнее. Мечтае. Ако намери българския Брад, ще му роди деца, ще обикаля света с кохорта от асистенти, стилисти, пиари и мениджъри, ще прави всичко, което той пожелае. И най-после го намира в Динко! На едно миниатюрно ниво тук той Е и Брад Пит, и Джордж Клуни. Доказателство за това са завистливите погледи на други кандидатки за трона до него, готови на всичко, за да я изместят и да й го вземат. Тя вижда как го гледат, някои направо го свалят пред очите й, без изобщо да им пука, че тя е там. Опитва се да не забелязва, че това го кефи. Вдига му скандал, че дава телефона си на една особено нахална, която направо идва на масата им, казва му, че е страхотен и иска да се снима с него. И той не само, че не й отказва, но и си разменят телефоните. За да го ядоса, неслучилата се според Фенерски спасителка на нацията си пише с приятелка, но се прави, че не е приятелка, а приятел, за да го накара да ревнува. Той е жестоко ревнив. По-късно с кървясали от алкохол очи й крещи, че се облича като проститутка, казва й, че е курва, иска да му покаже телефона си, за да види с кого си е писала, тя не го дава и започва шамарената фабрика.

Сърцето на кандидат-принцесата отдавна е счупено, но тя стиска зъби – какво друго да прави? Градът е малък. Обича го. Или вече не знае дали го обича, но той е самият ДИНКО, а не Тошо от гимназията, който е бил много влюбен в нея, но си е останал едно скромно момче, което не мята пачки в чалга клубовете и не гони хора като диви животни по границите. Скука. А приятелките й завиждат. Затова я карат да го зареже. А и след като я е удрял, сексът на следващия ден е най-хубав, защото е виновен. И е такъв, какъвто би трябвало да бъде винаги. Топъл и любовен. Щедър.

Тя страшно иска да се омъжи и да има ретуширано семейство като от звездните списания с мечтаните от Фенерски деца. Той обаче не се връзва. Хем си пада по нея, хем я държи на дистанция. Плаща сметки, понякога й дава пари за фризьор, защото жената до него трябва да е с най-яките екстеншъни. И тя търпи шамарите и не го оставя, защото надеждата умира последна.

Все по-ярките отпечатъци по бузите й казват, че следващият удар след следващата ревност може да я осакати. Тя не е глупава, нито безхарактерна, просто си е мечтала, ако не може тя самата да бъде звезда, поне да е омъжена за звезда. И най-голямата й беда, че в България хора като него стават звезди. Това е и вината й като човешко същество. Борила се е да е само тя в горящото му сърце, а то се е оказало така грубо и жестоко, че Динко й дава нейните 15 минути слава в две снимки – на едната грейнала от щастие до своя Брад Пит, а на другата е с отпечатъци по лицето от юмрука, който пази българската граница.

Според твърде много хора момичето, мечтаещо за звездна любов, заслужава да бъде бито, защото е избрало да бъде с Динко. Само че дори в България насилието върху жени е забранено също така, както насилието срещу бежанци и изобщо над хора. Пребитият не е виновен, а жертва. Изложеният от мен сценарий е това, което е – сценарий, съдържащ един от многото отговори на въпроса защо Фенерски има да се лута в търсене на деца в празната българска утроба. Деца се правят с любов, нежност и доверие.

Не познавам нито Динко, нито приятелката му, пиша преразказ по картинка, базиран на познанието ми за мъжете и обществото, в което живеем, за демократите и жените, които те презират, както и за света, в който всичко е опаковка. Опаковката опакова нищото, а после то е продадено и препродавано от медиите. И в това нищо се раждат локални чудовище и мечти на патриархални Дисни принцеси, в които Динко спасява народа от тъмни сили.

Да ни е жив и здрав „спасителят“ с отпечатаните му юмруци по лицата на бежанци и български момичета.

Да са ни живи и здрави и интелектуалците, които за нищо не стават. Явно толкова можем.

Бел. ред.: Текстът на Николай Фенерски „Празните утроби на българките“ бе публикуван в Offnews.bg на 1 юни (четвъртък), а по-късно изтрит от изданието. Кеширана от „Гугъл“ версия на материала може да се види тук.

Всичко от Милена Фучеджиева в „Площад Славейков“