Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Преброяване на литературните кръгове и писателските приятелства

Ако имаше критерии за наградите, никой нямаше да каже, че „Хеликон“ не номинират Георги Господинов заради Кирил Кадийски

Представителна извадка на наградите за литература, издавани у нас. Колаж: Площад Славейков - Преброяване на литературните кръгове и писателските приятелства

Представителна извадка на наградите за литература, издавани у нас. Колаж: Площад Славейков

Суета на суетите и всяческа суета – този библейски израз най-добре описва ситуацията с литературните награди у нас. Поне да бяха лъскави, богати и шумни. Но те са толкова много, че сe самомаргинализират.

Малък пазар с големи литературни награди – това е краткото описание на българската литературна премийна действителност. Опитах се да преброя родните съревнования за най-добро писано слово. Ако вземем данните от Уикипедия и сравним статиите „Български литературни награди” и „Британски литературни награди”, ще останем стреснати. Родните призове са 70 срещу 55 британски.

Дори тази статистика да е относителна, факт е, че в държава, където за сериозен тираж на български автор се приемат около 3000 бройки (изключенията като „Стопанката на Господ”, „Живот в скалите” и книгите на Венета Райкова не ги броим, защото не са точно литература), литературните награди са твърде мащабни и в твърде изобилни количества.

Но и това е бял кахър – нека има поне една радост за писателя, трайно лишен от шанса да бъде преведен и да излезе в свободна конкуренция на англоезичния (поне) пазар. Проблемът е че българските литературни награди са по-скоро преброяване на броя литературни кръгове и тест за оцелелите приятелства през годината.

Първото нещо, което се набива на очи, е неяснотата в критериите. Субективността при награждаване с оценки от жури е неизбежна, но е задължително да има някакъв критериен механизъм, по който това жури да работи. Факт е, че подобен обявен публично механизъм липсва дори при институционализирани награди като „Христо Г. Данов”, които имат държавна подкрепа. При тях дори журито обичайно е тайна.

Критериите са основното. Те са дори по-важни от самия конкурс, защото дават информация на читателите, ориентират ги в хаоса от изсипваща се на пазара книжнина, често със съмнително качество. Критериите осветяват контекста, поставят нещата на местата им. Неслучайно Нобеловият комитет за литература пише дълго есе всеки път, когато награждава автор. Тук на първо време ще ни стигнат и няколко реда. Но истински, смислени, резонни.

Когато журито е публично обявено, близките до литературната кухня могат да разгадаят кой точно субективен каприз е довел до необясними на пръв поглед решения. Например – в номинациите за наградите „Хеликон” тази година се набива натрапчиво едно отсъствие – на „Времеубежище” на Георги Господинов, книгата, която беше литературното събитие на пролет 2020 (а и на цялата година). И други липси се усещат, но тази е най-видима. Прозрачно ясно е, че жури, в което участва Кирил Кадийски, едва ли ще отличи нещо, написано от Господинов. В случая важи максимата „Не се обиждайте, лично е”.

Само че това „лично” се отразява върху публиката, която иска да получи ориентир в добрата литература, не в лабиринта на взаимните омрази и нетърпимости. За съжаление, конкурсите се оказват – напук на цялата им идея – част от непрестанен маркетинг, от който полза често нямат дори издателите. И причината за това е небрежното отношение, лековатото пренебрежение, с което дори организаторите на тези конкурси се отнасят към тяхната организация, провеждане и огласяване.

Преди дни браншовата организация на издателите, Асоциация „Българска книга”, даде пример за подобна небрежност, като разпространи неточен, непълен и сгрешен списък на номинираните за наградите за книгоиздаване „Златен лъв”. Сбъркани имена на книги, на автори, пропуснати заглавия… Без да подценяваме наградите на АБК, няма как да вземем насериозно номинации, които обещават да отличат най-добрия издателски проект, ако самите издатели в своята асоциация не успяват да поддържат комуникацията си на ниво.

Най-неприятното от всичко е, че всяко обявяване на награди след подобни неуредици и неясноти, не прилича на празник. Не е такъв дори за наградения, който трябва да балансира между радостта и съмнението, че е спечелил не съвсем по заслуги. А и ползата от това да си носител на една от 70-те и повече български литературни награди е съмнителна също. На Запад това означава да те забележат читателите, да те открият сред многото, защото си „отличе́н”. Тук означава само, че издателството ще сложи върху корицата на евентуалния втори тираж кратка бележка с удивителен знак. И никой няма да ѝ обърне внимание.

Всяка литература заслужава да има своите победители. И в България има достатъчно талантливи автори, които заслужават нещо повече от дребна сума, малка пластика и няколко реда в медиите в най-добрия случай. Заслужават уважение. Литературните награди засега не показват респект нито към книгите, нито към техните автори.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах