„Предай натътък“, защото я няма държавата

„Господ много здраве да ви дава и да помагате на хората! Всички имат нужда от помощ.“

Така каза бай Кольо, неизвестният доскоро голям фен на борбата от Асеновград, в първия епизод на подновения сезон на предаването „Предай нататък“ по bTV. Преди да кажа каквото и да е друго, с ръка на сърцето ще споделя, че това е едно от най-безценните признания, които един журналистически екип може да чуе за работата си. Ето защо още в самото начало на този текст трябва да стане ясно, че няма да застана на страната на макар и пренебрежимо малкото, но достатъчно ожесточени критици на тази социална телевизионна кауза. Смятам присъствието й в националния ефир не просто за необходимо, но и за знаково за българската социална нагласа и съм убедена, че нейният формат тотално се отличава от разпространената в последните години телевизионна бутафория. И още нещо – стартирането, спирането и повторното връщане на предаване като „Предай нататък“ само по себе си е процес, който особено добре описва българската телевизионна култура и все още силното влияние на телевизията като медия. И, да, естествено, че трябва да има и рейтинг, но ако цената му е щастливата усмивка на който и да е забравен от институциите човек, шоуто си заслужава.

Телевизионното предаване като социална кауза

Когато преди около три години стартира „Предай нататък“, то някак естествено стъпи върху популярността на едно друго много харесвано предаване в българския ефир – „Море от любов“. Първото наистина съвременно любовно телевизионно шоу се появи в точния момент, на точното място. Представяше реалните истории на истинските хора, които посещаваше на място, влизаше в собственото им ежедневие и се бореше за техните лични емоционални каузи. Дали сме харесвали и одобрявали това като зрители, си е въпрос на личен вкус – въпросът е, че широката публика очевидно имаше нужда от подобно обществено внимание и окото на камерата беше добре дошло в нейните понякога доста оперетни лични сюжети.

„Предай нататък“ беше възможно най-доброто развитие на безобидното и романтично емоционално шоу. Още повече, че водещата му Наталия Симеонова успя да изгради доверие сред хората и популярността й се базира на очевидната й, реална ангажираност към всеки отделен случай. Новият формат, наподобяващ като структура обичаното „Море от любов“, трябваше да надскочи чисто любовната тематика и да се опита да влезе в най-личното и вълшебно човешко пространство – това на мечтите. Истината е, че подобни формати съществуват в много световни телевизии и неоспорим факт е, че тяхното съдържание и лице зависят изключително много от конкретната социална политика на държавата, в която се реализират. Ето защо например подобен телевизионен формат в Германия, Дания или Щвеция не може да бъде обявен като телевизионен социален експеримент – за социалната работа там се грижат отлично организирани държавни или пък неправителствени структури. Той би бил анонсиран наистина като телевизионно шоу, като програма, която се занимава с това да сбъдва желания, да реализира мечти. В една добре работеща социална страна човешкото нещастие, свързано със здраве, семейни проблеми или финансова нестабилност, е обект на нейното административно внимание и грижа. А за телевизионната реалност остава наистина красивата страна на мечтите. Затова и там логично е зрителят да види в подобна програма как еди коя си деветдесетгодишна дама е мечтала цял живот да полети с парашут и благодарение на всеотдайните й внуци това се случва в телевизионния ефир по най-магичния възможен начин.

В държава като нашата обаче, където мечтите на хората в затруднена ситуация са сързани единствено и само със здраве, грижа и малко внимание, подобно весело шоу не би могло да има дълъг телевизионен живот. Просто защото няма да е органично на средата и аудиторията си. А и самите зрители не биха позволили подобна редакторска политика – за времето, в което програмата се утвърди, те самите я приеха в известен смисъл като свое гражданско право и често огнено критикуваха историите, в които героите не бяха непременно истински жертви на държавна социална безотговорност.

Няма да забравя що критика и лична обида се изля след една история за младо момиче, което искаше да продължи състезателната си дейност по мотокрос и програмата му осигури треньор и собствен мотор. Огромна част от зрителите така и не успя да „прости“ на екипа, че при толкова много социални случаи на болни, изнемогващи и страдащи хора в страната, той се спира на тази „здрава, права девойка, на която просто й се кара мотор.“ Стана така, че този много различен телевизионен формат заживя собствен живот и самите зрители започнаха да определят съдържанието му, раздавайки правосъдие за това кой заслужава да бъде герой, на кого следва да се помага и и чие нещастие е по-голямо и по-нуждаещо се от телевизионна намеса.

Телевизията вместо държавата

В „Предай нататък“ наистина има социален експеримент и той се състои в това да провокира гражданското чувство за взаимопомощ и съпричастност. Програмата и нейният екип обаче едва ли са си давали сметка, че тяхната работа ще направи и още важни обществени изследвания и накрая в полето на плахото ни гражданско общество ще се оформят няколко много важни извода. На първо място фактът, че фирмите и хората откликват с готовност на апел за помощ, когато зад всяка конкретна история като гарант стои самото предаване и неговата телевизия.

Разбира се, че всички тези организации или обикновени граждани биха могли да се включат във всякакви добронамерени каузи, проблемът обаче е, че реално в държавата няма орган, който да гарантира тяхната достоверност и истинност. Пък и как да е сигурен бизнесменът Х, че дарените на улицата от него петстотин лева за лечението на някое страдащо от страшна болест дете, не отиват в личния джоб на някой безскрупулен безсъвестник?!

Второ, липса на доверие има и по отношение на съществуващите организации. Преди години дарих на Червения кръст един свой не малък хонорар, който трябваше да подпомогне финансово семействата на загиналите деца при атентата в Беслан. Скоро след това се развихри огромен скандал в българската структура на Червения кръст и стана ясно, че са правени огромни злоупотреби от тогавашното му ръководство. Естествено, почувствах се измамена, защото си представих как вместо за храна и лекарства на онези пострадали семейства моята лепта е лепнала към вътрешността на нечий български портфейл.

Превърнатите в телевизионни истории съдби в това предаване не са просто пълнеж за висок рейтинг – те са достоверни, документални малки филми из реалната биография на различни, никому неизвестни, обикновени хора. В този смисъл „Предай нататък“ прерасна в нещо много по-голямо от съботна следобедна програма – това е социална платформа, която предоставя целия механизъм на гражданска, а често и институционална взаимопомощ и ангажираност. Имаш кауза, герой, реален и работещ начин на действие, в който можеш да се включиш, и резултат, който можеш да видиш в рамките на двата телевизионни часа, независимо че истинският период на реализация реално е бил далеч по-продължителен във времето.

И трето, историите създават контекст, който или ти е непознат и те впечатлява истински и емоционално, или ти дава да разбереш, че не си сам в личната си драма. И това ако не е урок по съпричастност, не знам кое е.

Силата на зрителя

Не ми е известно в историята на българската телевизия да е имало толкова активна гражданска подкрепа за който и да е неин продукт, както се случи с „Предай нататък“. След като краят на предаването беше плахо анонсиран в самата програма, а от bTV предпочетоха да подминат всеки конкретен отговор за евентуалното му бъдеще, неговите зрители се организираха. В социалните мрежи се появиха страници „Да върнем „Предай нататък“ в ефир“, а писмата до телевизията и до редакцията на предаването не спряха. Случи се нещо, което не може да не бъде отразено като важно – хората си поискаха програмата обратно и в крайна сметка си я върнаха. Защото така или иначе всички си дадоха сметка, че без подобно „шоу“ личните им трагедии отново остават безнадеждно сиротни в страна като България. Не знам дали поради недалновидност, финансова затрудненост или необмислен каприз относно програмирането, ръководството на bTV просто не си даде сметка, че подобна програма изгражда нещо много важно в имиджа на телевизията – доверието на нейния зрител. И че дори и тези, които не могат да се натоварват с толкова тежки сюжети в събота вечер и не гледат предаването, знаят добре неговата кауза и я намират за социално достойна. Типично по български изместеното от плановете на телевизията предаване изведнъж се оказа особено ценно за нейния мениджърски екип и възстановяването му беше изненадващо анонсирано в едно вестникарско интервю на директора на bTV Павел Станчев. Скрити за широката публика останаха вътрешните преговори, поставените условия, мениджърските финтове към продуцентите, дори чисто професионалното издевателство над немалкия екип на предаването, който, както стана ясно от медиите, разбра за Павелстанчевата благословия не лично от него, а от въпросното интервю. Каквито и да са задкулисните причини обаче, важното в крайна сметка е, че хилядите хора с нерадостно ежедневие и тежка съдба у нас си върнаха надеждата, че някой ден и на тяхната врата може да се появи „Предай нататък“. Тъжното е, че това е безспорен показател, че държавата продължава да отсъства точно там, където й е мястото.

Затова, да оставим настрана кой, какво и как ни харесва или не в социалния експеримент „Предай нататък“ – шапки долу дори и само за това, че една телевизионна програма прави това, за което държавата нехае.