Може ли предателството да бъде наречено героизъм? В българската история, пренаписана от идеологическите манипулатори в съветската епоха, това се е случвало. Дълги години генерал Радко Димитриев е бил възпяван като герой. И до днес улици в София, Пловдив и Варна носят неговото име. Развенчаването му и изобличаването му като предател е пренебрегвано от гласовитите историци, усилия полагат само отделни изследователи на живота му. А предателите заслужават да понесат присъдата на времето.
Наричат Радко Димитриев „спорна фигура“. Той владее няколко езика, има военно образование, участва в четири войни в армиите на две държави – България и Русия.
На 17 години Радко Димитриев е избран за секретар на Котленския революционен комитет, част от Сливенски революционен окръг. Четата му така и не взима участие в Априлското въстание, а обявяването на Априлското въстание в Котел е осуетено.
Година и половина по-късно, по време на Руско-турската война, докато преминава през Балкана от Котел към Търново, Радко Димитриев е арестуван от руски патрул. Задържат го в превзетия конак в село Беброво, а той – за да се освободи – подава молба да бъде приет като опълченец. Заради таланта му за езици е изпратен в школа за военни преводачи и е вербуван за руски шпионин. Назначават го за преводач при щаба на руски конен полк. Веднага след войната е един от малкото българи, допуснати в първия випуск на военното училище в София, създадено от княз Дондуков. Става подпоручик и е назначен в школата за подготовка на подофицери за Източнорумелийската милиция.
Година по-късно отива да довърши образованието си в Константиновското военно училище в Санкт Петербург. Става поручик и влиза в престижната Николаевска академия към руския Генерален щаб. Димитриев окончателно е превърнат в защитник на руските интереси в България, където се връща през 1884 г.
Участва в сраженията по време на Сръбско-българската война през 1885 г., награден е с военен орден „За храброст“, а след демобилизацията е назначен за началник на строево-инспекторското отделение в Министерството на войната.
След Съединението на България, Русия се отнася с огромна неприязън към княз Александър Батенберг, който приветства присъединяването на Източна Румелия към родината. Дотолкова, че организира преврат срещу княза, ръководен от русофилски настроените офицери в българската армия. Най-радикалният сред тях е именно генерал Радко Димитриев, който произнася думите:
„Ваше Височество, нашето Отечество се намира в едно твърде опасно положение и то ще загине, ако Вие, Ваше Височество, останете на българския престол!“
Това се случва на 1 август 1886 г., когато офицерите заговорници нахлуват в княжеския дворец. Превратаджиите смятат, че князът няма право да остане на престола, защото е загубил подкрепата на Русия.
Радко Димитриев дори излиза със статия във вестник „Московские ведомости“, в която обяснява, че „князът не поискал да служи на великата идея, която свързвала България и Русия, и затова подкрепил Съединението от 6 септември 1885 г. против волята на Петербург“.
След провала на преврата Димитриев бяга от София, преоблечен като овчар. Първоначално се укрива в руското консулство в Пловдив, а по-късно е прехвърлен в Цариград.
През есента на 1886 г. заедно с други избягали офицери-родоотстъпници основава превратаджийски комитет в Букурещ със задачата да свали от власт регентството начело със Стефан Стамболов, като успява да организира офицерски бунт в Силистра през февруари 1887 г., в който взима лично участие. Бунтът е жестоко потушен, а част от заловените предатели са осъдени веднага на смърт от военно-полеви съд.
Димитриев успява да избяга в Русия. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия. След амнистията, обявена от княз Фердинанд през 1898 г., се връща като офицер от българската армия.
По време на Балканската война Радко Димитриев е командващ Трета българска армия, която завзема Лозенград и се устремява към Цариград. Русия обаче е изключително против това българската армия да влезе в Цариград, защото това ще застраши пълното ù влияние и претенциите ù за проливите. Руският император се опасява, че България би предявила и сериозни претенции към останалите български земи, отнети ù от Русия и подарени на Сърбия, Румъния и Гърция. Когато руското командване вижда, че Цариград може да падне под напора на българската армия, нарежда на своя агент Радко Димитриев да осуети по-нататъшното настъпление.
И той го прави – след завземането на Лозенград на 11 октомври 1912 г., вместо по всички военни правила да преследва разгромения и паникьосан противник, генерал Радко Димитриев иска 2-3 дни почивка и прави тържествен парад. Така турската армия успява да се съвземе от разгрома и да се организира на линията Бунар Хисар – Люле Бургас, където по-късно българската армия дава десетки хиляди жертви.
Радко Димитриев прави и още нещо – заповядва на артилерията да бомбардира предните позиции на собствената си армия при Чаталджа. Така прекъсва напора на 29-и български полк, проникнал в турските позиции. Веднага след това командва отстъпление по целия фронт, без да използва значителните резерви, които са му предоставени. Оттеглянето на поверената му Трета армия довежда до масово изтребление на беззащитно българско население от настъпилите обратно турски части в целия район.
Същото се повтаря и в Междусъюзническата война, когато България е нападната от доскорошните си съюзници Сърбия и Гърция с благословията на Русия. Трета армия, командвана от Радко Димитриев, отблъсква сърбите и ги притиска пред Пирот. Достатъчна е една атака, за да бъде освободен градът. Командващият армията Димитриев обаче издава заповед да се спре настъплението по целия фронт и българската войска да се оттегли. В този ключов за хода на войната момент това действие е изцяло във вреда на България и в полза на сърбите. За издаването на тази заповед генерал Димитриев заобикаля дори правителството, което не е уведомено за нареденото отстъпление.
През 1914 г. ген. Радко Димитриев е изпратен като български пълномощен министър в Санкт Петербург. Повече не се връща в България. Когато започва Първата световна война, генералът постъпва на служба в руската армия. Поверена му е Трета армия. През 1915 г. тя е разгромена, а броени дни след поражението Димитриев е свален от командването. Пращат го да ръководи 12 армия в Прибалтика, която също търпи поражения под негово ръководство.
Въпреки че през 1916 г. Русия напада България, Димитриев продължава да воюва на страната на Русия. През юли 1917 г. е снет от армейското командване и зачислен в резерва след поредица от поражения.
През есента на 1917 г. Димитриев се установява заедно със съпругата си в курортно селище край гр. Пятигорск в Кавказ. През 1918 г. започва гражданска война между болшевиките и белогвардейците в Русия. В Пятигорск е установена съветска власт. Комисарите предлагат на генерал Димитриев да командва полк от Червената армия, но той отказва, като заявява, че обича Русия и не иска да се бие срещу руснаци в гражданска война.
Тогава е арестуван по заповед на болшевишката Извънредна комисия за борба с контрареволюцията, саботажите и спекулата в Северен Кавказ. Той и още 31 души са затворени и обвинени, че са „представители на буржоазията и офицерството“. Присъдата им е разстрел. През нощта на 18 срещу 19 октомври 1918 г. той заедно с останалите обвинени е изведен на градското гробище и екзекутиран от наказателен батальон червеноармейци. Но убийствата не са извършени чрез разстрел, а по най-кръвожадния начин – със саби, щикове и ножове.
Така идва логичният край на един „противоречив“ генерал, чиито действия до голяма степен са изменили хода на българската история и са лишили България от възможността да стане истинска геополитически фактор на Балканите.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение