Преди да напише „Кръстникът”, Марио Пузо никога не бил срещал истински мафиот

Веднъж Марио Пузо седял с приятел в ресторант, когато влязъл Франк Синатра. Приятелят на писателя станал, отишъл до знаменития певец, поканил го на масата и му представил автора на наскоро излязлата книга „Кръстникът”. Вярвал, че това ще бъде знаменателно запознанство. Но Синатра реагирал неочаквано – нахвърлил се върху Пузо с ругатни и юмруци. Присъстващите едва успели да ги разтърват. Оказало се, че Франк Синатра се е разпознал в образа на певеца Джони Фонтейн от книгата. Джазменът се опитвал да се отърси от всички подозрения, че е свързан с мафията, а романът на Пузо ги засилил.

Джони Фонтейн не е единственият, който напомня реална личност в „Кръстникът”. Всички, гледали филма с Марлон Брандо, отбелязват, че гласът на Дон Корлеоне е приглушен – Брандо следвал указанията на писателя от книгата. В биографията на Франк Костело, който бил глава на мафията две десетилетия, години по-късно пише, че той почти е загубил гласа си след операция на сливиците. Това, заедно с редица още детайли, доказва, че именно Франк Костело е бил един от първообразите на Дон Корлеоне.

Всъщност, в предисловието на едно от изданията на романа „Щастливият странник”, Пузо лично твърди, че Дон Вито Корлеоне носи характеристики, взети от собствената му майка. Нейни черти се откриват и в образа на Лучия Санта от „Щастливият странник”.

„Майка ми беше забележителна и много красива жена – казвал Пузо. – Но и много безжалостен човек.”

Родителите на писателя били бедни емигранти от Неапол. Бащата си тръгнал, когато Марио бил само на 12, и майка му трябвало сама да отглежда седем деца в квартал на Ню Йорк, наричан „Адската кухня”. Населеният основно с емигранти квартал бил един от най-престъпните райони в града. Но по-късно Пузо твърди, че никога, преди да напише книгата, не е срещал истински гангстер.

„Срам ме е да си призная – казвал той, – но написах „Кръстникът”, опирайки се изключително на документи и монографии.”

След успеха на книгата Пузо бил представен на няколко мафиоти, които по неговите думи категорично отказали да повярват, че той „никога не е бил свързан с рекет”.

Пузо започва да пише още в училище. Воюва в Германия и Източна Азия по време на Втората световна война, а когато тя свършва, се записва да учи литература в Колумбийския университет. В началото на кариерата си пише за жълтата преса. Първата му книга „Тъмната арена” излиза през 1955 г. Следват 10 години прекъсване, преди да излезе „Щастливият странник”. Критиката се отнася добре към тях, но не се продават достатъчно.

Още в началото на 60-те години Пузо започва да пише „Кръстникът” само с една цел – да припечели пари. Вече е 45-годишен, когато излиза втората му книга. В този момент писателят има само дългове, никакви печалби. Започва да се съмнява в писателската си дарба. Но през 1969-а „Кръстникът” излиза и чудото е факт – романът става №1 в САЩ. 67 седмици „Кръстникът” остава в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс”. После излиза филмът на Копола, на който Пузо е сценарист. Пузо печели „Оскар” за най-добър сценарий. Завинаги в съзнанието на хората остават реплики, излезли изпод перото му, като „предложение, на което не можеш да откажеш”, например.

От ляво надясно: Марио Пузо, Франсис Форд Копола, Робърт Евънс и Ал Руди, 1972 г.

През следващите години продължава да пише, но никога не достига успеха на „Кръстникът”. Романите му „Сицилианецът” и „Последният дон” също са екранизирани. Пузо започва да пише и самостоятелни сценарии, при това се оказва доста плодовит сценарист.

Последните три години от живота си възрастният писател посвещава на книгата „Омерта”, което излиза на бял свят след смъртта му. Две години след като умира от сърдечен удар в Ню Йорк през 1999 г., излиза и романът „Семейство” – за фамилия Борджия, книга, писана от Пузо повече от 20 години и останала недовършена. Дописва я жената, с която Пузо живее в последните си години – Керъл Джина.