Софийска филхармония МЕГАБОРД

Предречено от Акунин: Русия след Путин

Първа глава от „Адвокат на Демона“ - новата повест от Борис Акунин за недалечното бъдеще, когато Нацлидера изпада в кома и започва капитален ремонт на държавата след рашизма

Мнозина си задават въпроса каква би била Русия след Путин. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Предречено от Акунин: Русия след Путин

Мнозина си задават въпроса каква би била Русия след Путин. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Борис Акунин издаде нова книга. За пръв път книгата му не излиза в Русия, както той самият уточнява във Фейсбук – „не защото искам да отхвърля руските си читатели (никога и за нищо на света), а защото в днешна Русия такава книжка няма как да излезе“.

„Адвокат на Демона“ („Адвокат Беса“) е кратка повест за недалечното бъдеще – началото на действието е 31 април 2023 г. Руският президент е получил инсулт и лежи „като зеленчук“ в болницата, а в Русия тече „Капремонт“ – капитален ремонт на държавата. Герои с променени имена в повестта са медийните „звезди“ на руската действителност в момента – хора от властта, журналисти, депутати… Съдбата, която Акунин им предрича, е едновременно логична и абсурдна, но повестта е повече пророчество, отколкото фантастика, и читателят, който прочете първата глава, много лесно може да си представи подобно развитие на събитията.

Електронната версия на „Адвокат на Демона“ е с илюстрации на карикатуриста Сергей Йолкин, който наскоро емигрира в България. Тя излиза под знака на eBook Applications. Изданието на хартия е с илюстрации на Микола Питерски и излиза в израелското издателство „Бабел“.

Публикуваме първата глава от „Адвокат на Демон“ с изричното позволение на автора Борис Акунин, преводът е на „Площад Славейков“.

Глава първа
Капремонт

31 април 2023 г.

Яндекс новини:

√ В Русия се връща „Макдоналдс“. Обикнатите от руснаците „ряпа пържена“, „девисилов пай“и „Иван-чай кола“ ще останат в менюто.

√ Кирил Серебренников е назначен за художествен ръководител на Болшой театър. Първата постановка на маестрото ще бъде операта на Белини „Норма“ (либрето Владимир Сорокин).

√ Патриархът благослови ръкополагането на жени. В РПЦ ще се появят митрополитки, епископки и дяконки.

√ Северна Корея отказа да екстрадира Евгений Пригожин. Посолството на КНДР съобщи, че той ще работи по специалността си – готвач в столовата на колхозната комуна „Зарята на Чучхе”.

– Борис, чувствате ли се като новия Солженицин? – извика една журналистка.

Подигравката във въпроса, безцеремонно натиканата в лицето камера, обръщението към възрастен човек без бащиното му име (нов руски маниер) – всичко това вбесяваше, но аз си бях изградил правило да не показвам раздразнението си при общуване с пресата. В края на краищата не разговаряш с конкретен грубиян или грубиянка, а с неговата аудитория. Към нея се обърнах и аз, скромният усмихнат ангел:

– Вие пък, какъв Солженицин съм аз… Като говореше пред депутатите от Думата, Александър Исаевич поучаваше, а аз дойдох в свободна Русия, за да се уча от нея.

Закрещяха и другите репортери, бяха поне двайсетина. Още не бях успял да свикна с това алчно внимание от страна на пресата. В Америка рядко ме канеха като експерт в поредното предаване за удивителните – и също поредни – руски преображения. Тук репортерите ми се нахвърлиха направо на летището, в деня на връщането ми, и оттогава не ми даваха да си поема дъх.

– Извинете ме, ще бъде неудобно, ако закъснея – казах на всички. – Все пак са народни избраници, поне теоретично.

Засмяха се. Вече бях разбрал, че към Думата в Русия се отнасят иронично, независимо от всичките ѝ най-нови подвизи. Все пак депутатите бяха избрани при предишната власт и всички знаеха как.

Ох. Отървах се.

Придружителят ми ме водеше по стълбището. Над него висеше огромното платно на синьо-бяло-синьото знаме, неотдавна утвърдено от депутатите, и върху бялата му ивица беше изписан бодрият лозунг, с който бе покрита цяла Москва: „Да живее Капремонтът!“.

Кой би си помислил преди три месеца, че всичко така ще се промени!

Излъчваха мудна, многочасова „Пряка линия“ с Нацлидера. Той многословно отговаряше на предварително подготвени въпроси, по своя типичен начин пускаше страховити шеги, изпроси си аплодисменти, като каза за американския президент, че „ако баба имаше знаете какво, щеше да бъде дядо“, с една дума – както обикновено. И изведнъж опули очи, замляска с устни, измърмори нещо неразбираемо – и бам от креслото на пода. Няколко секунди се виждаше как охраната се мята насам-натам, после картинката изчезна и на фона на руска природа зазвуча „Валс фантазия“ на Глинка.

Властелинът на държавата бе покосен от удар – това, което преди наричаха „дамла“. Той изпадна в кома, от която така и не излезе.
Разбира се, моментално изникна версия, че Нацлидерът е отровен от някакво супертоксично вещество или е облъчен от някакви тайнствени лъчи. Имаше няколко теории кой го е направил. По-късно, след историята с Марковкин, когато всички повярваха в американското всемогъщество, водеща хипотеза стана „ръката на ЦРУ“, но най-вероятно старият параноик просто не е издържал многомесечния стрес на войната и е претоварил нервната си система със стимуланти.

В първите дни изглеждаше, че държавният кораб, изгубил капитана си, няма да промени курса си. Защото на щурвала застана капитан, още по-страшен от предишния.

Няколко седмици по-рано, след като забърка разместване по върховете, Нацлидерът смени всички министри със свои бивши охранители – на никого другиго не вярваше той в последно време. Премиер стана Роман Честноков, потомък на род от спецслужбите, чиито предци са служили още в Жандармерийския корпус*. Джудист, хокеист, биатлонист. Година по-рано Честноков директно от новоогарьовската резиденция, където ръководел нощната охрана, бил изстрелян като губернатор във Владисеверовосток, и от третостепенна длъжност излетял директно в чиновническо кресло номер едно. Аналитиците веднага си припомниха, че точно по този начин, от прост губернатор, се е издигнал навремето и Столипин. Но Честноков приличал на Столипин само по могъщата си снага и челото на булдог. Той се държал тихо и незабележимо, като всички предишни премиери, на срещите с Нацлидера тръпнел на крайчеца на стола, на заседанията на кабинета четял предварително написаното на листче.

Но внезапно оказал се временно изпълняващ длъжността президент, Роман Романович изведнъж се разгърнал като разпънат докрай акордеон. Изпънал червеникаво-сбръчканата си кожа, забоботил с нюансирани тонове и всички видели, че той е богатир и мачо, че и млад, че и напет, че и сладкогласен.

В обкръжението на спящия в инкубатора Нацлидер и в спецслужбите Роман Честноков бил приеман за свой, кръв от кръвта и плът от плътта, за тв зрителите приятен за гледане, за жените – еротогеничен. Бойните девойки от патриотичната организация „Наша Маша“ веднага надянали тениски с надпис „Роман на целия ми живот“.

Западът също се обнадеждил, защото Западът е позитивен, оптимистичен и вижда във всяка промяна шанс за нещо по-добро. Старият руски владетел нямало къде да избяга, в Хага го чакали отдавна, а този не бил опетнен с никаква кръв, не бил откъснат от реалността, целият му живот бил пред него. Полетели към временния президент сигнали от Вашингтон, от Лондон, дори от Брюксел. Даже от Киев му изпратили телеграма, не точно с поздрав, но с известен намек.

И веднага се прилепила към новата цар-риба пъргава рибка-залепивка, известният на цяла телевизионна Русия политолог Сергей Марковкин**, светъл ум, златни уста. Той станал за Честноков интимен и най-главен съветник.

„Вие сте избраник на съдбата, имате уникалния за Русия шанс да заемете президентското кресло не чрез административен ресурс, а на истински избори, честно, съответстващо на фамилията ви – убеждавал го политологът. – Харесвате се на всички, рейтингът ви е 95%, никой не може да ви бъде конкуренция. Честно и всенародно избраният президент ще бъде признат от целия свят, който много се умори от безкрайната ни война. Америка и Европа отдавна се изтощиха от украинските изисквания и инат, те охотно ще ви подкрепят и ще можем с минимални загуби да излезем от дупката, в която вкара страната Вие-знаете-кой. Това ще ви направи фигура номер едно не само в Русия, но и на цялата планета. И Нобелова награда за мир ще вземете.“

Така гукал красноречивият политолог, а Честноков му вярвал. И по съвет на Марковкин провъзгласил нов политически курс под името „Капремонт“, за да проведе капитален ремонт на цялото повяхнало държавно здание. Заповядал да спрат военните действия, назначил бързи президентски избори и освободил политическите затворници.

Всички направо не можели да се нарадват на новия Хрушчов-Горбачов. Западът като жест на добра воля отменил половината от санкциите и размразил половината от активите. Интелигенцията се накичила със значки „Капремонтът е много як!“. В Думата възникнала нова фракция „Честна Русия“, към която веднага преминали всички, които получили одобрение. Президентската кампания на Честноков минавала под мотото „Чест и Честност“, възникнало студентско движение „Чест от млад“ и ветеранско движение „Честта на мундира“.

А какво ставало по телевизията – истински фойерверк!

Започнало се с признанията на Рудолф Соловейчик***, най-бесния от телевизионните милитаристи. С кикот, с пакостлив блясък в обезумелите си очи Рудолф попитал зрителите дали успешно се е преструвал през всички тези години на демонична жаба, плюеща от екрана отровна слюнка? Оказва се, че го е правил нарочно, за да отврати нормалните хора от „гнойната зомби кутия“.

Благодарение на ежедневните карикатурни пърформанси на Соловейчик 68 процента от руснаците са спрели да гледат телевизор и са минали в интернет. Тайният агент на демократичното движение изтъкнал, че заслужава ордена „За заслуги към Отечеството“ първа степен.

В ефир се върнал старейшината на руската телевизия Владимир Раннер****, геройски мълчал през всички тези страшни месеци. Гледайки зрителите с мъдрите си, видели всичко на света, очи на Еклесиаст, маестрото казал:

„В Русия трябва да се живее дълго и тогава ще дойде време да се събират метнатите камъни“.

Но най-голяма сензация сътворил генералният директор на главния канал Ернест Константинов*****. Той пуснал серия сериозни разкрития, наречени „Earnest-leaks“******: тайни снимки, които този безстрашен човек година след година е правил по време на съвещанията в президентския офис. Разкрита била чудовищна картина на натиск, машинации и извиване на ръце, практикувана в бърлогата на диктаторския режим. Правата за уникалните видеодокументи били купени от водещите тв компании на планетата.
Тъмната епоха започнала някога с поробването на руската телевизия и завършила с освобождаването ѝ. Страната сякаш се събудила след лош сън. Всички били възбудени и някак просветлени, поразени от това колко не са знаели и не са разбирали, всички се ужасявали от злодеянията, които, както се оказва, творяла на украинска земя руската – не, не руската, а путинската армия. Временно изпълняващият длъжността президент обещал веднага след изборите да проведе разследване на „ексцесиите“ и строго да накаже виновните.

А как минавала предизборната кампания! Веднага била наречена „първи честни избори в руската история“. Хиляди чуждестранни наблюдатели и кореспонденти потвърждавали: точно така е.

Главното събитие били дебатите между двамата основни кандидати – Роман Честноков и прясноосвободеният политически каторжник Манделни*******.

Политическият инженер Марковкин набивал в главата на своя подопечен:

„Манделни няма никакъв шанс срещу вас. Това е архетипната алтернатива „загубенякът срещу успелия“, при която, както казва Юнг, стихийното безсъзнателно автоматично избира формулата на успеха, защото в средностатистическия човек живее суеверен страх от страданието. Тв зрителите дори няма да вникват в това, за което спорите с опонента си. Те просто ще видят на екрана красив и здрав Фаворит на Съдбата и блед и изтощен Вестител на Бедата. Триумфът ви е гарантиран“.

Едва след това се изяснило, че политологът Марковкин бил стар, дълбоко внедрен агент на ЦРУ и цялата операция с кодово име „Вълкът и теленцето“ била разработена в Лангли. По време на тв дебатите, когато озъбеното опозиционно вълчище, калено в полемични битки, разкъсало на парчета безпомощно мучащото теленце и на екрана цифрите за подкрепа на Роман Честноков се топяли в стремително обратно броене, всички били съвсем ошашавени.

Дебатите се провели в петък. На следващия ден, в „деня за размисъл“, умрели телефоните на всички висши длъжностни лица. В големия дом на Лубянка******** през нощта срещу събота светели всички прозорци, а в нощта срещу неделя – нито един. „Наша Маша“ изхвърлили тениските си и се саморазпуснали. В неделя екзитполовете показали, че Манделни побеждава още в първи тур с голяма разлика.

И това било. Капиталният ремонт на руската държава започнал съвсем сериозно.

Председателят на Думата бил избран на поста си съвсем наскоро. Нямало как да не го изберат – само той мъжествено се въздържал, когато парламентът в съдбовния февруари гласувал за „спецоперацията“. След това въздържалият се кълнял, че е объркал копчетата, но ако било така, то кривият му пръст бил насочван от Фортуна.

Първата инициатива на новоизбрания президент Манделни била поправка към Конституцията, превръщаща Руската федерация в парламентарна република, така че в Русия никога повече да не се установява диктатура. Това означавало, че председателят на Думата се превръщал от безгласна буква в най-важната държавна личност.

Най-важната държавна личност представи оратора на високото събрание, спазвайки глупавия официозен навик да ми обяснява на мен кой към аз:

– Уважаеми Борис Григориевич, вие влязохте в руската литература на изхода на предходното хилядолетие, продължавайки с творчеството си великата хуманистична традиция на всемирна отзивчивост, тръгваща от Достоевски, Толстой и Чехов – мърмореше председателят, четейки от листче. – С вашите романи израснаха няколко поколения руснаци, които се учеха от вашия герой Виртуоз на патриотизъм, благородство и безкористност.

С всички сили запазвах самообладание. Срещу мен бяха насочени телевизионни камери. Не трябва да кимам – нескромно е, не бива да кривя лице – не е възпитано. Максимумът е лека иронична усмивка за разбиращите, а иначе – просто да търпя, докато тази скука свърши.

– Добре дошли в родината си, скъпи класико – произнесе председателят. – Чакаме от вас мъдри писателски слова. Господа депутати, посрещнете Борис Тургенчиков!

Шумът утихна. Излязох на трибуната.

Цялата централна част бе заета от парламентарното мнозинство – плътна маса „честноруси“. Отдясно се бяха скупчили мрачните комунисти – страхуваха се, че ще поискам да бъде изнесен Ленин от мавзолея и се готвеха да дадат отпор. Малката фракция „единоруси“********* беше обградена от двете страни с чумни редове от празни столове. „Патриотите“ отсъстваха, бойкотираха изявлението на „русофоба“, но да вървят по дяволите, на кого пък са интересни точно сега?

Огледах залата набързо и устремих поглед нагоре – жена ми нареди да не отпускам глава, защото ми висвала гушата. Брада ли да си пусна, що ли, малка, тургеневска, помислих си не за пръв път.

– Историческите обстоятелства се подредиха така, че вие, хора много различни и, няма защо да крием, дошли между тези стени съвсем не за защита на демокрацията, се оказахте инструментът, който върна Русия на пътя на свободата. Приехте ред епохални закони, кардинално реформирахте Конституцията и дори само заради това ще влезете в историята. Вашата работа скоро ще свърши, след половин година има нови избори. Но половин година при сегашната скорост на събитията е огромен срок и върху вас лежи огромна отговорност. Има времена, притискащи човек надолу, принуждаващи го да пълзи. И има времена, когато човек изправя рамене и разтваря криле. Сега е именно такова време. Не пълзете, летете!

Слушаха ме разсеяно. Вероятно хвърлях бисери сред свинете. Всички тези функционери, далавераджии, мошеници са получили мандатите си с подлизурство, интриги или чрез подкуп. Приели са революционните закони, защото такива ветрове са задухали във висшите сфери. Но аз вярвам в „ефекта на Пигмалион“. Колкото повече уважение отдаваш на индивида, с толкова по-голямо желание той демонстрира, че е достоен за уважение. Нека тези муцунести чичковци и лелички се почувстват исторически дейци.

Речта ми бе съпроводена от аплодисменти, които не преминаха в овации. Излязох от залата недоволен от себе си. Все пак изиграх Солженицин, мислех си. Обещах да се уча, а поучавах. От друга страна, на какво можеш да се учиш от депутатите в Думата? На земноводност – да приемаш температурата на обкръжаващата среда? На ветропоказателност – да се въртиш според посоката на вятъра?

Поперчи се пред камерите, нали, гиганте на мисълта и татко на руската демокрация? – укорявах сам себе си аз.

В това самокритично настроение ме завари правозащитничката Вита Солнцева. Хвана ме до вратата, когато смятах тихо да се изсуля през служебния изход.

– Здравейте, Борис – каза Вита. – Трябва да ми отделите време.

Не се бяхме виждали десет години, а тя изобщо не се бе променила. Все така ясноока, суровочела, решителна.

Разговорите ни с нея винаги започваха еднакво. Вита звънеше или идваше някъде и в движение, без „здравейте, как сте“, заявяваше: „Борис, трябва…“. Да стана поръчител на поредния затворник поради убеждения, да подпиша писмо за протест, да говоря на митинг. И аз говорех, поръчителствах. Защото не може да откажеш на Вита Солнцева. Тя е живата съвест на нацията (така се казваше книгата за Вита, преведена на бог знае колко езика).

Когато си тръгнах от страната на победилата „държавна сигурност“, Вита, разбира се, остана да се сражава със Злото. И сега стана още по-невъзможно да ѝ откажа каквото и да било.

– Разбира се, Вита, разбира се – веднага отговорих аз. – Нека да поговорим. Радвам се да ви видя и ви поздравявам с назначението.

Вита сега беше омбудсман по правата на човека – много важна длъжност в страна, където защитата на правата на човека е обявена за главна мисия на държавата.

– Не – каза Вита. – Разговорът ще бъде сложен, което означава дълъг. По-добре да го проведем в моя кабинет. Дойдох дотук специално, за да не ви изпусна. Да повървим, на десет минути пеша е.

Вита не показа никакви съмнения дали ще тръгна с нея. Тръгнах, къде да се дяна. С жива съвест не се спори.

– Да поговорим по пътя? – попитах я.

Но телефонът ѝ зазвъня, а после още веднъж, и още. Вита защитаваше правата на човека нон-стоп, дори на оживена улица.

– Не, възразявам решително и против домашния арест – каза тя в първия разговор. Тя има три непълнолетни деца. Достатъчна е подписка. Чуйте ме, аз тази гадина, толкова години тровеща света с лъжи, я ненавиждам повече и от вас, но нямаме право да се поддаваме на отмъстителни импулси**********.

Така и не се досетих за кого става дума. Следващото обаждане беше по-разбираемо.

– Не, тотална лустрация на сътрудниците на отдел „Е“*********** е изключена – каза Вита, след като слуша събеседника си няколко минути. – Там има хора, работили върху истински екстремисти и терористи… А вие какво си мислехте? За всеки персонално, всекиму според делата.

Третото позвъняване, вече на Стари площад, много разстрои Вита.

– Щом са се обърнали към нас, ще ги защитаваме – с въздишка каза тя. – Ние сме най-свободната страна на света. Организаторите на анти-гейпарада също имат право да демонстрират убежденията си, дори ако за нас са възмутителни… Не сме длъжни да се харесваме на медиите, имаме други задачи!

Офисът на омбудсмана се намираше в бившето здание на президентската канцелария, доста намаляла след деветдесетпроцентното съкращаване на щата. На освободените етажи се бяха разположили множество организации: щаб квартирата на Веганската партия, „Евреи за Иисус“, „Кришнари за демокрация“ и бог знае кой още.

В приемната седеше секретарка, млада девойка с расти и обица на носа.

– Няма ме. За никого – каза ѝ Вита и ѝ подаде телефона си. Това никак не ми хареса.

Още по-тревожно беше, че тя започна отдалеч. Обикновено веднага хващаше бика за рогата.

– Борис, вярвате ли в това, което проповядвате в книгите си?

Айде, и тя подкара същата песен!

– Аз не проповядвам, аз просто пиша.

– Но вашият герой Виртуоз казва… Един момент. – Вита взе от масата едно картонче. – „Твоите принципи не струват нищо, ако само ги обявяваш, а не ги прилагаш в живота си“. И още, на друго място: „Трябва да се защитават не онези, които ти харесват, а тези, които се нуждаят от защита“.

– Казва го литературен герой – напомних за всеки случай.

– Не сте ли съгласни с него?

– Защо? Съгласен съм.

Тя кимна доволно.

– Чудесно. Знаех си, че мога да разчитам на вас.

– За какво?

– Бях в ареста при Хомяченко****************. По негова молба. Той каза, че делото му ще се гледа в атмосфера на всеобща враждебност и хейтърство, затова обикновен адвокат не е достатъчен. Моли за обществен защитник. Писателя Тургенчиков.

– Какво?! – онемях аз.

След президентските избори, когато предишният режим окончателно се разпадаше, първият въпрос, който изникна, беше вечният руски въпрос: „Кой е виновен?“. Кой е виновен, че страната е в изолация, икономиката – в разруха, цените са безумни, а най-популярната стока за транспортиране е „товар 200” ************?

С виновните се оказа сложно.

Най-очевидният злодей лежеше в болнична стая, включен към апарат за поддържане на жизнена дейност на биологично ниво. Да съдиш зеленчук – би било нещо като „Приключенията на Лукчо“.

Най-близките съучастници на злодея също се дематериализираха. Стана ясно, че те са подготвили план за аварийна евакуация за подобен случай и са се възползвали от него с различна степен на успех.

Министърът на отбраната************* се скрил в Тувинската тайга, където имал построен таен бункер, оборудван като „умен дом“. Но бродеща мечка помислила подземното убежище за бърлога, изтръгнала вратата и изяла отшелника заедно с фуражката му.

Председателят на ФСБ изчезнал безследно. Казват, че си направил пластична операция, присадил си кожа и дори си променил пола. Търсили го навсякъде и не го намерили.

На никой не му дало сърце да вдигне ръка срещу бившия президенд Ведмедев************** – в последно време той пишел в Туитър неща, явно несъвместими с психичното здраве. Дори най-подозрителните загубили всяко съмнение по въпроса, когато след инсулта на Нацлидера горкичкият заявил, че сега е негов ред пак да бъде президент.

Председателят на Следствения комитет, с когото опозиционерите плашеха децата си, първо влезе в запой, а после в делириум. Когато пристигнаха да арестуват сатрапа, той яростно изтръсквал от ръкавите си чуждестранни агенти, екстремисти и разрушители на семейни ценности. Не успели да спасят болния. Предсмъртният му вик бил:

„Всички ви ще закопая в гората и сам ще проведа следствието!“

Министърът на външните работи получил политическо убежище на райския остров Тувалу и било доста трудно да бъде поискана екстрадицията му, защото никой в Интерпол не бил много наясно къде всъщност е тази държава. Разпалени, искали да превърнат в козел на отпущението прессекретарката на Външно Захра Мариева***************, която ужасно омръзнала на всички, но навреме се опомнили. Нещастната глупачка била не опашката на дявола, а дребно косъмче от нея.

Страната изпитваше остра нужда от демонстративен процес срещу главния престъпник, а нямаше кой да заеме тази длъжност.

Тогава си спомниха, че през двайсетте години диктаторски режим около Нацлидера постоянно се навърташе Владислав Сергеевич Хомяченко, заемащ скромната длъжност на заместник-секретар на президентската канцелария, но движещ цялата вътрешна политика и разработващ най-гнусните демарши на властта. По-рано Хомяченко бе наричан „сив кардинал“, а сега бе произведен в „архитект на рашизма“. Рудолф Соловейчик пуснал филма си разследване „Денят на Хамстера“*****************. Там се доказвало като две и две четири, че Нацлидерът е бил само играчка в ръцете на задкулисния манипулатор. Като свидетели на обвинението в съда трябвало да излязат министрите, които обещали да разкажат как Хомяченко ги е принуждавал да нарушават Конституцията, и милиардерите със сензационни признания за това как страшният човек ги е заставял да пълнят така наречения „басейн“ – сенчестият бюджет на загнилия режим.

Делото още не беше започнало, а вече беше озаглавено „процесът на века“.

– Шегувате ли се? – попитах аз, макар отлично да знаех, че съвестите на нациите не умеят да се шегуват. – Да защитавам този мерзавец? Нали заради него напуснах родината! Хомяченко насъска срещу мен своите „Наши Маши”, те устроиха флашмоб и използваха пред камерата страници от моите книги като тоалетна хартия! Хомяченковските хунвейбини надраскаха колата ми с шестолъчни звезди и доларови знаци! На летището преди полета ми някакво копеле изкрещя: „Много здраве от кървавия режим” и ме заля с кетчуп! А на тениската му имаше цитат от реч на Хомяченко: „С нас ако те няма – чака те цунами!”

– Точно затова Хомяченко настоява да го защитавате точно вие. Ако дори писателят Тургенчиков застане на страната на човека, който го е измъчвал, подсъдимият може да се надява на снизхождение.

– Какво снизхождение! Нека Демонът да гние зад решетките!

(„Демон“ беше името, с което пресата наричаше бившия заместник-секретар.)

– Борис Григориевич – строго каза Вита, – вие сте руски писател. Руската литература винаги е била на страната на онези, които се нуждаят от защита. Спомнете си Пушкин: „И падналия подкрепих“. Спомнете си Короленко, който по време на Гражданската война се е застъпвал за белите пред червените и за червените пред белите. Обещах на затворника, че поне ще го изслушате. Защото не се съмнявам във вас. Да бъде отхвърлен този, който умолява за помощ, е недостойно за един порядъчен човек. Вие можете да се издигнете над личното. Вие сте съвестен.

– Не мога! И не искам! – извиках аз. – Аз не съм Короленко, аз към Акутагава, който казваше: „Аз нямам съвест, имам само нерви!”

Но в ясните очи на Вита Солнцева се четеше такова разочарование, че аз се свих и измърморих:

– Добре. Щом вие сте обещали, ще отида при него. И ще изпратя тоя дявол при родната му баба. Няма да защитавам Демона!


* Военно-полицейски корпус в Царска Русия, съществувал от времето на Петър Първи до Октомврийската революция от 1917 г. – бел. прев.
** Прототипът му е политологът и общественик Сергей Марков, един от най-видните и гръмогласни поддръжници на войната срещу Украйна – бел. прев.

*** Първообразът на този герой е Владимир Рудолфович Соловьов, телевизионен водещ в „Русия 1“, известен с крайните си провоенни и антиукраински възгледи, включително и с одобряването на евентуален ядрен удар над Украйна. – бел. прев.

**** Първообразът на този герой е Владимир Познер, съветски, руски и американски журналист, противоречив във възгледите си. От началото на войната, въпреки че неговото шоу вече не се излъчва по „Първи канал“ на руската телевизия, той не коментира в лично качество събитията нито в Русия, нито на Запад. – бел. прев.

***** Прототип на този герой е Константин Ернст, генерален директор на „Първи канал” в Русия. – бел. прев.

****** Игра на думи: Earnest-leaks означава „Честни разкрития“ – препратка към името на Честноков, но също и към „Уикилийкс”, чийто основател Джулиан Асандж е заподозрян в близки отношения с ружима на Путин – бел. прев.

******* Първообраз на този герой е Алексей Навални – бел. прев.

******** Сградата, в която от 1919 до 1992 г. се намират спецслужбите на СССР, включително КГБ, а след това там се помещава Федералната служба за безопасност на Русия – бел. прев.

********* „Единоруси“ се наричат в момента членовете на партията на Путин, управляващата „Единна Русия“ – бел. прев.

********** Намекът е за главната редакторка на „Русия днес“ Маргарита Симонян, един от основните пропагандатори и разпространители на фалшиви новини по време на путинския режим и майка на три непълнолетни деца – бел. прев.

*********** Отдел „Е“ е отдел за борба с екстремизма към ФСБ – бел. прев.

************ Евфемистично назоваване на труповете, превозвани от бойното поле – бел. прев.

************* Има се предвид Сергей Шойгу, който е родом от Тува – бел. прев.

************** Прототипът на този персонаж е Дмитрий Медведев, дългогодишен министър-председател и президент, заменил за един мандат Путин, преди да бъде променена руската Конституция – бел. прев.

*************** Има се предвид Мария Захариева, говорител на руското Външно министерство – бел. прев.

**************** Зад това име са скрити две личности: Владислав Сурков, уволнен от длъжността „помощник на президента на Руската федерация“ през 2020 г., и Сергей Кириенко, бивш министър-председател на Русия, вицепремиер, министър, както и бизнесмен – генерален директор на Държавната корпорация по атомна енергия „Росатом“ – бел. прев.

***************** Хомяк на руски означава хамстер – бел. прев.

Преводът е на Силвия Недкова.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах