Прелъстени и изоставени от „Хеликон“

Някъде през есента осъзнах, че няма нито една книга, издадена през тази година, която да е с популярността и безспорната слава на „национален епос“. И още тогава ми мина през ума, че ще бъде сложно да се раздават награди през 2018-а.

Сложно, не невъзможно.

Наградите „Перото“ бяха особени – за пръв път нямаше номиниран роман за проза. Награди бяха дадени на сборника с разкази на Кристин Димитрова „Като пристигнеш, обади се“ (изд. „Обсидиан“). Този сборник беше и сред номинираните за наградата на „Хеликон“.

Вчера журито на „Хеликон“ обяви, че нито една от номинираните 12 книги няма да получи наградата на веригата книжарници. Оправданието е съшито с бели конци – защото всички били достойни. Ако бях на мястото на номинираните, но ненаградени през предходните години, щях да се обидя. Значи досега винаги е имало някой по-достоен от останалите.

И други неща ми минават през ума. Журито в състав Димитър Шумналиев (председател) и членове Албена Стамболова, Катя Атанасова, Валери Стефанов и Бойко Ламбовски е несъчетаема механична смес от различни, еднакво достойни личности, които очевидно не могат да се разберат помежду си. Като номинираните книги – различни, но еднакво достойни. Какво ли говори това за българската литература? Че няма собствен облик? Че е разнопосочна, разпиляна и механично събрана?

Книжарници „Хеликон“ са най-голямата верига за книгоразпространение у нас. Ако някой има данни за това как стои българската литература в своята цялост пред читателите, това би трябвало да е именно „Хеликон“. Проблемът е, че очевидно книжарниците стават все повече търговци и все по-малко просветители.

Номинираните 12 книги, сред които има и разкази, и романи, са добри, всичките до една. На мен също би ми било трудно да отлича само една от тях. Но аз не съм жури, а обикновен читател. И не че имам нужда някой да ми навре в очите отличената, но очаквах с нетърпение да разбера какво е общото мнение на големите специалисти. Оказа се, че не е по-различно от моята персонална читателска преценка. Тогава защо да ги слушам за други неща?

Наградата „Хеликон“ се връчва от 2002 г. насам. Каквото и да говорим, тя е стимул, един от лавровите венци, с които се окичват победителите. Не останаха много такива: и венци, и победители. Липсата ѝ е прецедент за цялото ѝ съществуване. Всъщност, е нарушено обещание, дори е незаконно да я няма, както твърди писателят Васил Георгиев, който е адвокат. Във Фейсбук той написа:

„Съгласно чл. 368 от Закона за задълженията и договорите, публичното обещание за награда за извършване на определена работа, дадено в писмена форма или обявено чрез печата или по друг начин, задължава обещателя да заплати наградата. Тоест, решението е незаконно“.

Зевзеците бързо сравниха невръчения „Хеликон“ с невръчения „Нобел“. Бойко Ламбовски, член на журито, също е подчертал това съвпадение по време на церемонията. И понеже нобелът отпадна през 2018 г. заради сексскандал, чудя се докъде стигат всъщност съвпаденията. Не буквално, разбира се, а в духа на народняшкия лаф „пре…а ни“.

Чувствам се подведена, а дори не мога да си представя колко подведени се чувстват номинираните. Или пък техните издатели. След като им беше отнет един от ключовите маркери, следващата година ще е по-трудно да преценят какво да подберат от безбройните ръкописи, които валят в издателствата. Защото издателската работа не е само търговия. Ако беше така, щяхме да четем само чиклити, трилъри, хороскопи и „Стопанката на Господ“. Наградите не са нещо много повече от ориентир за това накъде да върви развитието на родната литература, ако искаме да оцелее и утре.

От много време се говори за липсата на качествена критика. Липсата на качествено журиране е част от този проблем. Наскоро беше проведена дискусия за класациите и наградите, организирана от Сдружение „Всичко за книгите“. По време на тази дискусия бяха разобличени много нелицеприятни практики на връчващите награди. Сред разобличените бяха и „Хеликон“. Ставаше дума точно за принципа на журиране. След вчерашния отказ от награда се оказа, че проблемите не са просто празни приказки, а реалност.

Номинираните автори сега са прелъстени и изоставени като в онази стара италианска комедия. Не го заслужават. Ще бъде неудобно да казват „бях номиниран в годината без награда“. Много е обидно. Сякаш си бил един от група неудачници, а не достоен състезател в красиво състезание.

Надявам се липсата на награда „Хеликон“ за 2018 г. да не се превърне в начало на лавина от подобни откази. Защото въпреки споровете, въпреки недоволствата и усещането за сравнително безсмислие, наградите за литература са важни. Не защото ще стимулират читателите внезапно да започнат да четат отличените книги, а защото поставят маркери по един все по-разграден път. Родното ни писмено слово отчаяно се нуждае от патерици след десетилетната си кома, от която току-що се е съвзело.