Преобърнатата вселена на Русия

Когато след дълго отсъствие посетите отново Москва, градът ви смазва, поглъща ви с денонощната си суетня. Столицата е трескава и свръхестествена, както винаги. Парковете, кафенетата и клубовете са пълни с добре облечени хора. А онези с власт в политиката, икономиката и медите продължават да създават илюзии.

Максим Трудолюбов е редактор в отдел „Анализи“ на бизнес вестника „Ведомости“ и е автор на предстояща книга за властта и собствеността в Русия.

Една от най-ярките сред тях е центърът „Гараж“ на стойност $27 млн. – изискан музей на съвременното изкуство, който наскоро отвори врати в парка „Горки“. Създаден е от хайлайф дамата Даша Жуковска, финансиран е от съпруга й – милиардера Роман Абрамович, а архитект е световноизвестният холандец Рем Колхас.

Макар че колекцията от картини на Ротко на г-жа Жукова не е по вкуса на всеки, московчани скоро ще се възхищават и на друго чудо: 24-метрова статуя на Владимир Велики – князът, който покръства Киевска Рус в края на 10 век. Този легендарен предводител е изобразен с меч до лицето, носи голям кръст, а осанката му е изпълнена с достойнство. Странното в случая е противоречието къде да бъде позиционирана статуята.

Музеят за съвременно изкуство „Гараж“ в парка „Горки“ в Москва.

Първоначално княз Владимир трябвало да бъде поставен върху платформа на Воробьовските хълмове, гледащ отвисоко към Москва. Сега градските власти искат да го издигнат на площад „Лубянка“ срещу щаба на Федералната служба за сигурност (ФСБ), където някога се е извисявала статуята на страховития Феликс Дзержински. Монументът на създателя на ЧК, предшественик на КГБ, беше съборен през 1991 г., но представители на Комунистическата партия искат да го върнат и предлагат въпросът да бъде решен с референдум.

Те едва ли ще получат това, което искат. Дзержински може и да е комунистически светец, но символизмът в статуята на княза е неоспорим. Тя ще прославя не само стария, но и новия Владимир. Колкото и да е очевидна, тази тема се избягва в учтивите разговори.

Има доста други въпроси – инфлацията, сраженията в Украйна, бъдещето – които хората не обичат да повдигат, дори ако те са неизбежни. Икономиката е в „сериозна криза“, отбеляза наскоро финансовият министър Алексей Кудрин. Той предупреди, че брутният вътрешен продукт на Русия се очаква да бъде с 4 пункта по-нисък в сравнение с 2014-а. Междувременно цените на храните се вдигат. Властите отчитат 23% скок за една година, смятано до края на март, но неофициално проучване на бакалите в моя квартал показва, че едно 30-процентно поскъпване изглежда по-реалистично.

За пръв път от 10 години правителството съобщи, че няма да може да увеличи спрямо инфлацията пенсиите и другите социални придобивки, а тя официално е 12% за настоящата година. През първата четвърт на 2015-а над 23 млн. души официално живеят под прага на бедността – с 3 млн. повече в сравнение с предходната година.

Въпреки това проучванията показват, че президентът Владимир Путин е дори още по-популярен, отколкото преди 12 месеца. Повечето мои сънародници виждат причините за икономическите проблеми навсякъде другаде, освен в самата Русия. „Защо ни причиняват това?“, пита ме един съсед, който знае, че съм журналист, и има предвид санкциите на Запада. Забележката му е типична. Опитвам се да обясня, че са ни били наложени заради редица глобални икономически и политически фактори. Но той просто ми се усмихва. Той знае какво всъщност са сторили „те“ на „нас“.

Това е един от многото руснаци, които живеят в една имагинерна, съчинена от медиите вселена. Сънародниците ми са станали пасивни; превърнали са се в публика на дестилираната от Кремъл версия на настоящите събития; те по-скоро гледат, отколкото участват. Дори и когато нашето правителство става все по-малко и по-малко „съветско“, като обединява и намалява броя на здравните клиники, училищата и други услуги, Кремъл продължава да налага на гражданите стария съветски поглед към света.

Огромният паметник на княз Владимир Велики на скулптора Салават Счербаков скоро ще бъде завършен. Московчани все още спорят къде да го издигнат.

Вътрешните проблеми не заслужават ефирно време в големите политически новинарски емисии и ток шоута. Телевизията представя онова, което се случва в света, като епична битка между един велик народ и злите чужденци. Скорошният скандал с корупцията във ФИФА и оставката на президента Сеп Блатер бяха представени във „Вести недели“ – влиятелно седмично коментарно предаване, като опит на САЩ да превземе световния футбол. Русия и Путин бяха обрисувани как смело се възправят, за да защитят този спорт. Но след като г-н Блатер подаде оставка, историята с ФИФА престана да се отразява.

Обсъждайки изваждането на Русия от Г-8, Виталий Третяков – свиреп пропутински коментатор в едно от големите политически ток шоута, нарече страната ни „дисидентска“ нация. Г-н Третяков, който през 90-те беше твърд застъпник за свободното слово, обяви без никаква ирония:

„Да бъдеш дисидент е благородно призвание“.

Той, разбира се, нямаше предвид руските опозиционери (те и без това не са нищо повече от марионетки на Запада), а нашия храбър президент и съратниците му, които имат смелостта да покажат независимостта и почтеността си в лицето на предвожданите от американците западни хулигани.

Посланието винаги е едно и също. Г-н Путин се бори срещу корумпирания световен елит, чиято единствена цел е да се задържи на власт. Центърът на този елит е Вашингтон. Неговите „партийни босове“ отнемат на Русия полагащото й се място в света. Те са я опозорили и изолирали, пратили са я в изгнание, отрязали са я от източниците й на богатство.

Вселената, представена по руската телевизия, не е нещо друго, освен странен, преобърнат образ на един въображаем Съветски съюз, свят, в който Студената война е с главата надолу. Сега хората в Кремъл – поддръжниците на Путин, а не неговите критици – са представени като истинските съвременни дисиденти. Те са героите, които се възправят срещу световната несправедливост и чуждото господство. В телевизионната антиутопия на г-н Путин „партийните босове“ във Вашингтон причиняват на Русия точно това, което през Студената война съветските комунистически лидери и тайната милиция причиняваха на дисидентите и защитниците на човешките права като Андрей Сахаров. Тези чужденци отнемат на Русия полагащото й се място в света, изолират я, пращат я в изгнание, отрязват я от източниците й на богатство и я клеветят.

В същото време московчани продължават да издигат монументи, да посещават кафенетата и да се забавляват. Те не искат да осъзнаят, че собствената им икономика е в криза, че многообичната им родина е смятана за една от най-разрушителните световни сили и че бъдещето им изглежда все по-мрачно. Вместо това сядат, облягат се удобно и гледат представлението, омагьосано от лъжата, че страната им е въвлечена в свещена борба, достойна за княз Владимир.