Препоръчана от Стивън Кинг

В опита си да скрият важното от родители и възрастни като малки всички деца измислят тайни кодове, с които да си общуват помежду си. Но компанията на Еди от дебютната книга на К. Дж. Тюдор „Тебеширения човек“ създава малко повече от неразбираем за околните език на общуване. Децата се заплитат в объркана криминална мистерия, която обещава да е трилърът, който ще ви държи будни до края.

Действието се развива паралелно в няколко години. През 1986 г. Еди и приятелите му са на прага на юношеството и дните им минават по обичайния за деца на тяхната възраст начин – шляят се безцелно из малкото английско селце, където живеят, търсят приключения и най-големият им проблем е липсата на идеи какво да подарят за рождения ден на едно от децата сред тях. Г-н Халоран обаче провокира скучаещата тайфа да си измисли таен език, като рисува човечета с тебешир. Читателят ще смръщи вежди, когато едно тебеширено човече ще покаже на децата разкъсано човешко тяло в парка.

След това действието скача в 2016-а – трупът отдавна е преживян и забравен, когато вече порасналата група приятели получава писмо с тебеширено човече вътре. По-късно един от тях е мъртъв. Загадката трябва да бъде разплетена, преди да бъде отнет още нечий човешки живот.

„Бях забравила какво ще рече безсънна нощ, защото не можеш да се откъснеш от книга. Благодарение на „Тебеширения човек“, или може би по-точно казано, по вина на „Тебеширения човек“ отново си припомних ясно това усещане“, пише Фиона Бартън в „Ню Йорк Таймс“.

Това е дебютен роман за авторката К. Дж. Тюдор – преди да хване перото, тя е работила като копирайтър, тв водещ, глас зад кадър и дори е извеждала кучета срещу заплащане. До последно изпитва несигурност да се отдаде изцяло на писателството, но явно това ѝ се отдава повече от разхождането на домашни любимци – романът ѝ вече е под номер 7 в седмичната класация за най-търсени книги на Книжен център „Гринуич“, а в чуждата преса за нея се сипят единствено хвалебствия.

„Ако харесвате нещата ми, това също ще ви хареса“, пише за „Тебеширения човек“ Стивън Кинг.

„Ако тази година ще четете само една книга, нека да е тази“, препоръчват от американското издателство „Пенгуин“.

Включете лампата, заключете здраво вратата, предлагаме откъс от трилъра на Тюдор.

1986

Въпреки че беше най-едър и негласен лидер на бандата ни, Дебелия Гав всъщност беше най-малкият от нас. Рожденият му ден се падаше в началото на август, точно по средата на лятната ваканция. Всички му завиждахме и особено аз, който бях най-голям.

Моят рожден ден също се падаше през ваканция, три дни преди Коледа. Което означаваше, че вместо два свестни подаръка обикновено получавах по един „голям“, или два не чак толкова хубави.

Дебелия Гав винаги получаваше купища подаръци. Не само защото техните бяха богати, а и защото имаше безброй роднини. Чичовци, лели, братовчеди, баби и дядовци, прабаби и прадядовци. Завиждах му и за това.

Освен родителите си аз имах само една баба, която посещавах рядко, защото живееше далеч, а освен това беше и малко „куку“, както се изразяваше баща ми. Не обичах да ѝ ходя на гости.

Всекидневната ѝ винаги бе твърде отоплена и задушна, а по телевизора се въртеше един и същ глупав сериал.

„Джули Андрюс е прекрасна, нали?“ въздишаше тя с навлажнени очи, а ние всички трябваше да кимаме и да казваме „да“, докато ядем размекнати курабии от ръждивата тенекиена кутия с препускащи еленчета отстрани.

Родителите на Дебелия Гав всяка година му организираха голямо парти. Този път щяха да правят барбекю, на което бяха поканили илюзионист, а по-късно щеше да има дори дискотека.

Мама сбърчи нос, щом видя поканата. Знаех, че не харесва особено семейството на Гав и веднъж я чух да казва на татко, че били парвенюта. Тогава още не знаех какво значи думата и реших, че ги подозира в някакво тайно извращение.

– Чак пък дискотека – изкоментира сега с тон, от който не ми стана ясно дали одобрява, или не.

– Звучи забавно – обади се татко от мивката, където миеше чиниите.

– Да, но вие не можете да дойдете – побързах да уточня. – Това е детски купон.

– Всъщност можем – посочи поканата майка ми. – Тук пише: „Добре дошли, родители. Носете си наденичка“.

Погледнах още веднъж и се намръщих. Идеята не ми се стори добра. Никак.

– Е, какъв подарък ще вземеш на Дебелия Гав? – попита ме Хопо.

Седяхме върху катерушката в парка, като клатехме крака и смучехме ледени близалки. Мърфи, старият черен лабрадор на Хопо, дремеше в сянката на земята под нас.

Беше към края на юли, почти два месеца след ужасния инцидент в парка и седмица преди рождения ден на Гав. Нещата се връщаха в обичайното си русло, което напълно ме устройваше. Не бях от момчетата, обичащи вълненията и неочакваните обрати. Още тогава, както и сега, предпочитах рутината. Дори на дванайсет, бельото в чекмеджето ми бе акуратно сгънато, а книгите и касетките ми с музика – подредени по азбучен ред.

Вероятно причината се криеше в това, че всичко друго у дома бе някак хаотично. Дори къщата ни не беше напълно довършена – още една разлика между моето семейство и тези на съучениците ми, повечето от които живееха в нови, спретнати и еднакво изглеждащи къщи с правоъгълни морави отпред.

Нашата беше викторианска, стара и грозна, вечно заобиколена от строителни скелета. Отзад имаше голяма, буренясала градина, до чийто край все не успявах да си пробия път, а в поне две от стаите на горния етаж през тавана се виждаше небето.

Мама и татко я купили с идеята да я постегнат, когато съм бил съвсем малък. Осем години по-късно, по моя преценка, тя все още се нуждаеше от доста стягане. Основните стаи бяха сравнително годни за живеене, но коридорите и кухнята бяха на гола мазилка.
Освен това никъде нямаше килим или мокет.

Неремонтираната баня на втория етаж съдържаше праисторическа емайлирана вана с вечния паяк, дремещ в ъгъла й, една течаща мивка и стара клозетна чиния, чието чугунено казанче се пускаше с дълга верига.

Душ нямаше.

За едно дванайсетгодишно момче това бе наистина конфузно. Не притежавахме дори електрическо отопление, а татко трябваше да цепи дърва отвън и да ги мъкне в къщата, за да разпалва огъня като през средновековието.

– Кога ще довършим къщата? – попитах веднъж.

– Строителните работи изискват време и пари – отвърна татко.

– Толкова ли нямаме пари? Нали мама е доктор. Дебелия Гав казва, че докторите били червиви с пари.

Той въздъхна.

– Обсъждали сме го и преди, Еди. Дебе… Гавин невинаги е прав за всичко, а и не забравяй, че моята работа не е така редовна или добре платена, както някои други.

Понякога не издържах и изтърсвах нещо от рода на: „Защо не вземеш да си намериш свястна работа?“. Но това само го разстройваше и гледах да не го правя.

Знаех, че татко се чувства гузен, защото не печели толкова, колкото мама. Между статиите за списанията се опитваше да пише и книга.

Нещата ще се променят, когато излезе първият ми бестселър – обичаше да казва с усмивка и намигване, все едно се шегува, но според мен тайно се надяваше един ден това наистина да стане.

Но то така и не стана. В един момент беше близо – знам, че литературни агенти се заинтересуваха от ръкописите му, а един дори се зае за известно време да го представлява. Но после работата се разсъхна.

Всъщност, когато болестта започна да подкопава ума му, първото, което отне, бе най-обичаното от него – думите.

– Още не съм мислил за подарък – отговорих на Хопо, като засмуках по-усърдно близалката.

Лъжех, естествено. Бях мислил дълго и усилено, но проблемът при Дебелия Гав беше, че той си имаше почти всичко и трудно можеше да го изненадаш с нещо.

– Ами ти? – попитах.

Той сви рамене.

– Още не знам.

– Майка ти ще идва ли на партито? – смених леко темата.

Хопо направи физиономия.

– Може, ако не е на работа.

Неговата майка работеше като чистачка и човек често можеше да я види да обикаля из града на раздрънканата си таратайка, с багажник, пълен с кофи и бърсалки.

Зад гърба на Хопо Железния Мики я наричаше „мангалка“. Това ми се струваше малко жестоко, макар тя наистина леко да приличаше на циганка с разчорлената си прошарена коса и безформени рокли.

Колкото до баща му, никой не знаеше точно къде е, а и той не обичаше да говори за него, но явно бе напуснал семейството още преди години. Хопо имаше по-голям брат, но той бе постъпил в армията или нещо подобно. Сега като се замисля, една от причините да бъдем банда навярно е била, че никой от нас нямаше съвсем „нормално“ семейство.

„Тебеширения човек“ е издание на „Колибри“, преводът е на Деян Кючуков.