Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Прераждане в татко

Днес е рожденият ден на баща ми, Хиндо Касимов. Ако съдбата не беше постъпила така безотговорно да го вземе от живота, днес щеше да навърши осемдесет и две. Снимка: Личен архив - Прераждане в татко

Днес е рожденият ден на баща ми, Хиндо Касимов. Ако съдбата не беше постъпила така безотговорно да го вземе от живота, днес щеше да навърши осемдесет и две. Снимка: Личен архив

Този текст не искаше да се напише за моя рожден ден преди няколко дни. Изчака търпеливо да дойде рождения ден на баща ми, за да се подреди и да поиска да излезе на сцената. Без изобщо да заподозра, че сам си действа, независимо от моите уж сериозни планове на пораснало момиче, текстът, който сега се облича в думи в пространството между пръстите ми и клавиатурата, ме поведе из миналото – моето и това на баща ми. Ей така, докато си мисля, че аз ги решавам тези неща, ме замъкна в Бургас. С едната от двете ми дъщери, които никога не са познавали дядо си – моя татко. И които днес не могат да го нарекат „дядо“ – думата винаги им се опира на езика и преминава в „на мама баща й“.

Та подхвана ме този текст, още докато беше крехък скелет от лутащи се изречения в главата ми, напъха ме в един автобус и ме стовари в родния град на татко – на гарата, която сигурно помни някъде там и неговите стъпки. Пусна ме по бургаските улици, между поолюпените като неподдържани нокти стари гръцки къщи, накара ме да мина из татковите алеи в Морската градината, тури ме да седна на пейка на Пушкиновата алея и да зяпам с неговите очи остров Света Анастасия.

Някога като момче баща ми преплувал разстоянието от Централния бургаски плаж до острова в някакво организирано състезание. До бреговете на малкото парче земя в морето достигнали едва трима от стотината плуващи. Отказвали се по пътя, вдигали ръка и ги натоварвали един по един по лодките като ранени войници. Баща ми плувал и плувал, загребвал водата в прегръдка, дишал и издишал в нея, вдигал главата си и точицата на острова полекичка ставала по-голяма.

Бил един от тримата доплували до островния бряг.

Казвал ми е колко го е било страх и как в един момент, някъде в най-дълбокото на Черно море, си представил каква малка люспица е на повърхността на водата. Представил си рибите, които го гледали от дъното. Видял ги на редове, като в театрален салон. Наблюдавали го мълчаливо и втренчено, с празни очи и настръхнали хриле. Усетил, че от него зависи какво ще прочете в погледа им и какво ще се случи след това.

„Предпочетох да ми стискат палци, вместо да се втурнат към тялото ми и да го заръфат“, казваше.

Затова и стигнал до твърдите очертания на Света Анастасия – за да го аплодират рибите.

Не ми го е казвал, но сигурно тогава някъде се е родило и желанието му… не, нуждата му да бъде актьор.

Страшна ми се струваше тази рибешка история, когато бях дете. Не знаех как така рибите могат да ти стискат палци, когато нямат дори ръце. Сега съм напълно наясно, че могат – трябваха ми четиридесет и седем години, за да го разбера. Трябваше ми и този баща, който от три десетилетия съществува покрай мен, леко отзад и встрани от дясното ми рамо, невидимо за очите.

После същият този текст, който сега се реди от само себе си, ме заведе до бабината къща. Някога беше най-известната фурна на Бургас, насред площад „Кирил и Методий“, отстрани на църквата. По оглозгания ламаринен тезгях в „дюкяна“, както го наричаше дядо ми, като влакове на перони стояха подредени тави с агнета и прасета, пръстени гювечи, плата със сладка и шахматно разположени една до друга червени чушки. Доброволно влизаха в горещата пещ и се превръщаха в божествено съчетание от вкус, мирис и картина.

Лятото, когато ходехме на гости при баба, баща ми понякога помагаше с работата във фурната. Веднъж рано суринта го заварих с бялата престилка и кепе на главата да върти дългата дървена лопата. Подпъхваше я под нагорещените съдове с едно поривисто движение, бързо, чевръсто. Местеше огъня в пещта и пренареждаше тавите, а въглените се вдигаха заедно като ято отлитащи на юг птици и кацаха по команда там, където той беше решил. Горещината беше зачервила ръцете му, но той не усещаше болка – баба казваше, че това го имал по наследство от нея, а тя била с „калайдисани“ ръце и затова нищо не можело да опари тялото й, само душата й можело… Та и татко така.

Гледах го отдолу нагоре – трябва да съм била пет-шестгодишна – и ми се струваше, че е безстрашен и непобедим. Бял един такъв, с кръглото кепе като ореол, с червени дълги пръсти, на които проблясваше халката му все едно е идея, която те осенява внезапно, с върлинестата дървена лопата сякаш мост между свежия въздух на лятната бургаска утрин и огнедишащата паст на старата фурна. Татко покоряваше огъня. Така, както беше покорил и водата с все рибите.

Няма да спра да се обяснявам в любов на Бургас. И на баща си, който за мен е и Бургас. Сигурно тази необяснима връзка между тях е силата, която ме връща по тези места, всяка година, все така.

Баба, като всяка баба, обичаше да ми разказва за детството на сина си. Всеки път една и съща история – как бягал от къщи, за да ходи на кино. Сядал в салона за първата прожекция и си тръгвал следобед. Бил като залепен за седалката – ни ядял, ни пиел, само попивал с очи историите от екрана, а зениците му се разширявали още на кинопрегледа и очите му стоели ококорени до финалните надписи. Никой не можел да го открие в салона – слаб и дребен се гушел между редовете, „същинска тапицерия“, казваше баба. Всъщност, само тя можела да го открие в някое от бургаските кина. Както си течал филмът, в тъмното пространство на салона се чувало изскърцване, широката врата се отваряла и дневната светлина отвън блесвала като божествен път към отвъдното. В рамката й неизменно се откроявал леко приведеният силует на баба ми с ръжен в ръка. Татко добре познавал този силует и бил наясно какво ще се случи. Въпреки това не се предавал – извинявал се на хората наоколо и се свличал като мокра рибарска мрежа от седалката си на земята. Тия на баба обаче не й минавали.

„Сигурен съм, че имаше детектори – казваше татко, – никога не можеше да ме изпусне, все едно по топлината ме дешифрираше от всичко наоколо.“

Веднъж фиксирала сина си, баба възпитано раздигала зрителите на реда и като нинджа се промушвала под брадичките им. Ръката й се протягала в последната секунда и безпощадно захапвала ухото на татко. След това е ясно – изнасяла го почти вдигнат три пръста над земята и още незатворила светлата врата към реалността отвъд, започвала да го налага с ръжена. В началото баща ми проронвал по едно „моля ти се, ма, майко, ма“, но после решил да приема участта си мъжки, гънел на всики посоки коленете си, за да избяга от ударите на металната пръчка и мълчал като объл камък.

„Кажи „майко, моля ти се, де!“, подканила го един път баба, смутена от героичното му мълчание. Той обаче нищо не казал. Само една сълза се търкулнала по бузата му, обърсал я с опакото на ръкава и изстрелял „ти кажи: „Хинде, моля ти се!“.

След този случай баба никога не му посегнала повече. Ръженът си стоял до отвора на фурната, където му е мястото, ушите на татко престанали да служат за дръжки на врящия й родителски гняв, а разпоредителката в киното се разбрала с нея да наглежда сина й и да го подсеща да си изяде филията с мас и червен пипер, която му приготвяла вкъщи. Разбрала, че си има работа с човек, който в този, а и във всички други животи, няма да се моли.

На мястото на онова кино днес има кооперация. Минавам покрай нея и се опитвам да визуализирам този епизод от фамилната история. Докато стоя с глуповата усмивка пред входа, вратата се отваря, а отвътре достолепно се изхлузва една котка. Не знам защо, но съм убедена, че е душата на баба ми, току-що излязла от киносалона. Оставила е сина си да си догледа филма. И е разбрала, че така ще е във всичките й девет котешки живота.

Днес е рожденият ден на баща ми. Ако съдбата не беше постъпила така безотговорно да го вземе от живота, днес щеше да навърши осемдесет и две. Но и тя като баба няма как да го измъкне от киносалона – отдавна не чака да й се помоли. Оставила го е да гледа – с филията с мас и червен пипер и с разширяващите се зеници. Сигурна съм, че в момента гледа моя филм. Знам, че огънят в него и сега няма да го уплаши. И че със сигурност накрая рибите, неговите приятелки, ще ме аплодират, защото ще съм стигнала брега на острова.

Честит рожден ден, повелителю на водата, огъня и необяснимото! Честит рожден ден, татко!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах