Пресата умря. Да живее пресата?

„Вечна му памет, 1603-2015. Поклонението ще се извърши в интернет”. Този надгробен камък се опитват да сложат над вестниците читатели и медийни експерти в цял свят.

За българския некролог обаче ще трябва да се прибави и изречението: „Тежка болест го отне от нас”. Защото изчезването на вестниците в България от една страна е свързано с глобалното развитие на пазара и технологиите. От друга страна обаче кончината на българските медии е причинена от рак – ракът на корупцията и феодалното управление в милата ни татковина. Във феодалните държави няма нужда от свободна преса. Даже от никаква преса няма нужда, само от страници, на които да се продава нещо между бюста на Николета, задника на Азис и мазните интервюта на политическите ни старлетки.

Преди да погребем изцяло медиите, нека кажа следното: едно общество не може да съществува без медии в съвременния свят. Независимо дали са на хартиен носител или в интернет, професионалните медии са стълбът на обществото. Как във времена, в които технологиите се раждат и умират по-бързо дори и от кафене на „Витошка”, в които за да си успешен, трябва да си информиран, в които хората са мобилни и никой вече не умира там, където е роден, сменяйки не само градове, но и държави и континенти – та как в такива времена можете да си представите всичко това да се случва без носители на информация? Информацията е най-скъпата стока, но за използването й са нужни двама – онзи, който я доставя, и онзи, който я консумира. В този ред на мисли дали един вестник като „Таймс” би имал шанс в България? Дали би имал достатъчно читатели, дали главният му редактор би се заиграл с политиците в опит да оцелее, притискан от тях, дали би бил продаден на неясен чуждестранен собственик с офшорна сметка, дали би задържал качествените си журналисти?

Но да започнем по ред:

1. Кой е виновен за смъртта на пресата в България?

Кой! Това е ясно. Но кой е виновен за Кой? Той наистина ли притежава всички медии в страната? И за какво са му? Нали вестниците никой не ги чете, а достъп до интернет нямат чак толкова голям процент българи? Истината е, че проблемът на медиите преди собствеността е липсата на нормален пазар. Те са стегнати в желязна хватка от монополисти.

Има монопол на рекламата и монопол на разпространението. Първи беше монополът на Красимир Гергов. Сметнете сами кога този крал на рекламата в България и бивш доносник от ДС бе в зенита си. Да, далеч преди да се роди империята на Пеевски. По заповед на Гергов от медиите се изтегляха или пък прииждаха реклами – основният източник на средства за тях в нормално функциониращ пазар. После се монополизира и разпространението. Пеевски решава коя медия да се продава, колко да се продава, къде да се продава. При такъв остен, с който да ръчка целия печатен пазар, не знам дали му е нужно да си харчи парите за всички вестници. Те така или иначе са обречени да внимават и да се подчиняват.

И въобще, проблемите в медиите в България не са така черно-бели, както с желание се описват от хилядите медийни експерти, които се навъдиха през последните дни. Ако всички, които се изказаха с авторитетни мнения за журналистиката и вестниците в България през последната седмица наистина са чели „Преса” или „Тема”, то и двете издания сигурно щяха да имат милионен тираж. Явно обаче нямаха. Според масовия експерт двете издания са фалирали, защото са предлагали некачествен продукт. „Тема” обаче години наред беше сериозно списание, в което пишеха много добри журналисти с доста критични пера. В „Преса” работеха хора, които до последно се опъваха на изпирането на имиджа на Цветан Цветанов, дори и когато ръководството им обърна палачинката. Да махнеш с ръка и да ги наречеш некачествени, е подигравка. Не само с труда им, а и със собствените ти желания за нормално функциониращо общество. Без журналисти то не може да съществува, точно както и без лекари не би могло.

Но нейсе. Репортерите от „Преса” и „Тема” сигурно ще намерят другаде работа, може и да се откажат от журналистиката.

2. Така стигаме до другия основен проблем. Професионалните журналисти намаляват рязко.

От една страна имаме една сравнително малка държава с нереално голям брой вестници, радиа и телевизии. От друга страна нямаме достатъчно професионални журналисти. Медиите са превзети от млади, неопитни репортери, които работят на далеч под приемливата цена за труда си, само и само да се закрепят в редакцията, в столицата, или да ползват медията като трамплин за друга кариера. След като са готови да работят почти без пари, те вероятно са готови и да работят каквото им поръчат. Удобните дръжки на микрофони са бич най-вече в телевизиите, които в България отдавна не предлагат качествен новинарски продукт. Това, което ни залива от екрана, е криминална хроника вместо новинарски емисии; говорещи глави на политици или старлетки, вместо публицистични предавания. На работещите младежи там им липсва нужният бекграунд, образование, 99% от тях дори не могат да изброят всички премиери от 1989 година насам, камо ли да познават политиката след прехода.

3. Ето, че стигаме до следващия бич за медиите – амнезията.

Тя обаче е обща – за журналистите, които са твърде млади и безхаберни, и за публиката им. Кой, и какви ги върши в парламента – рядко привлича обществения интерес без специално настройване. Дали не бе писано за КТБ? За Пеевски? Писано бе, но вестниците, които си го позволиха, бяха смачкани. А написаното потъна в забвение. Така че отговорността за модела Кой, за избирането на Борисов, на царя или на Мая Манолова – каквото си изберете – отговорността за всичко това трябва да се подели с читателите. И най-вече с нечитателите. Къде е тяхната вина? Колкото и патетично да ви звучи – в отказа да подкрепят качествената журналистика. Жълтият „Уикенд” е на печалба, „Телеграф” с невъзможната цена от 50 стотинки се продава като топъл хляб, макар че на тази цена той не може да си плати дори хартията, на която е напечатан и с дъмпинга си рути останалите вестници… Николай Бареков още бе само телевизионен водещ, когато скъса в ефир „Труд” и никой не възропта – Бареков още не бе политик, а „Труд” не бе продаден на Блъсков или КОЙто е там зад него. След като може да се къса вестник в национален ефир, значи може да се случва и всичко останало. Или пък унищожаването на регионалната преса. Цели редакции в провинцията изчезнаха и тя е оставена почти без други медии освен телевизиите.

Но да оставим горкия читател – едва ли някой може да докаже кое е първото – любовта му към „Уикенд” и падението на пресата или обратното. Медиите ли му внушиха да обича Бойко Борисов, или той си го обича и без тях…? Дори и един ден да съумеем като общество да извадим медиите от хватката на политиците, то за тях в този им вид така или иначе ще е късно.

4. Заиграни в голямата политика, българските вестници пропускат сериозни крачки в развитието на печатните медии по света.

Големият срив продължава, но в ежедневниците. За сметка на това седмичните и съботно-неделните печатни издания започнаха да се закрепват, а най-авторитетните от тях са и отново на печалба. Заради интернет и смартфоните потребителите на новини вече научават всичко ново кажи-речи в реално време. Вестникът не може да се конкурира с това. Заради технологията му на производство, която отнема един цял ден, българските вестници излизат със стари новини чак на другия ден. Те са наясно с това все пак и затова поддържат онлайн сайтове. В България обаче все още няма нито един вестник, който да има сериозна онлайн редакция с достатъчно на брой и професионални журналисти в нея. Обикновено сайтовете се правят от трима-четирима души, които преписват от конкуренцията и от интернет сайтовете и агенциите, така че де факто също въртят претоплена манджа, вместо новини. А би трябвало акцентът на правене на вестник да се промени. Основната сила на всеки вестник трябва да се пренасочи към онлайн-варианта му, а печатно да е съботно-неделното му, в което да има анализи на станалото през седмицата, разследвания и т.н.

Разбира се, не си въобразявам, че аз първи давам тази идея. Правещите вестници вероятно отдавна са наясно, че това би трябвало да е печелившият вариант на правене на съвременен вестник. Би трябвало, но не е, защото хората свикнаха да четат новини в интернет безплатно и едва ли биха платили абонамент. Това не е само български проблем, световен е.

Друга възможност за издръжка на медиите е рекламите да се пренасочат от печата към интернет – също все още не съвсем стабилен пазар. А и в българския случай дали монополът на рекламата ще решава кой да рекламира в интернет, или в печата – е все тая.

5. Има ли изход?

Всъщност се връщаме към началото на този текст. Ако има свободен пазар, то ще има и свободни медии. За да има свободен пазар, не бива да се допуска монопол. За да няма монопол, трябва да има контролиращи и сезиращи органи, тоест независим съд. Без такъв всичко останало е само в сферата на добрите пожелания.

Възможност за излизане от порочната схема би имало и ако с този проблем се заеме ЕС. Не само за България – свободата на медиите е проблем в доста страни-членки. Защо да няма възможност за малки интернет агенции или големи класически медии да се финансират с европейски средства, ако отговарят на железни условия – качествена журналистика, прозрачна собственост, дистанция от политическите сили? Не е невъзможно, след като ЕС може да субсидира овце, би могъл да субсидира и най-важното: осигуряването на качествена информация.

Но дали журналистите биха могли да се преборят за това? Засега това е само утопия.