„Прескъпият сифилитик“ Мопасан

Английският драматург Бърнард Шоу веднъж отбелязал: „Животът на Мопасан е много по-трагичен от смъртта на Жулиета“. Мопасан живее бурно, кратко и болезнено, но създава творчество като за няколко живота.

Големият френски писател е роден на днешния ден, 5 август, точно преди 170 години в замъка Мироменил във Франция. Баща му е аристократ от обеднял род от Лотарингия. Майка му е с буржоазен произход. Различната им среда и настройка води до развод, когато малкият Ги е 11-годишен. Той и брат му Ерве остават да живеят с майка си. Ги толкова ненавиждал баща си, че взима решение да не се ожени до край на дните си. Причината за омразата и за решението се криела във факта, че Ги де Мопасан се ражда заразен със сифилис. И макар да смята, че се е отървал от болестта още в детството си, по-късно тя се връща.

Медицината по онова време била безсилна пред това страдание. Освен Мопасан, от сифилис страдат Гоген, Бодлер, Ван Гог, Ницше, Мане и много други велики хора. Мопасан ги нарича, а с тях и себе си, „прескъпите сифилитици“.

Иронията, с която Ги се отнася към състоянието си, била неподражаема.

„Аз имам истински сифилис, а не някаква си жалка хрема. Не, не, съвсем истински сифилис като онзи, от който умря Франсоа Първи. Горд съм, повече от всичко презирам разните еснафщини. Алилуя, имам сифилис, следователно не ме е страх, че ще се заразя!“.

Ги де Мопасан така и не завършва висше образование – мобилизиран ел във френско-пруската война през 1870 г., а когато се завръща, финансовото положение на семейството било толкова влошено, че му се налага да започне работа веднага. Постъпва като чиновник в морското министерство. Нарича работата си „моят затвор“. Работи за жълти стотинки и едва ли би оцелял без помощта на омразния си баща.

Колегите му от министерството го обсипвали с подигравки заради желанието му да стане писател. Така Мопасан прекарва почти 10 години затънал в нелюбима работа сред враждебно настроени хора. Чак на 30 успява да публикува първия си разказ и пиеса. Тогава вестник „Голоа“ му предлага работа като репортер.
Но изминалите 10 години не са съвсем загубени. По това време Мопасан се учи да пише лично от Гюстав Флобер.

Утвърденият писател е безпощаден и настоява ученикът му да пише всеки ден след 5 часа вечерта и преди 10 сутринта. Изисквал саможертва в името на изкуството. Всъщност именно Флобер забранява на Мопасан да отпечата творбите си по-рано – смята, че това може да го превърне в неудачник. Работата с корифея се оказва успешна за автора. Той пише интензивно – стихове, повести, новели, драми. Натрупва огромен запас сюжети.

Флобер го запознава с Емил Зола и Иван Тургенев, които силно повлияват на талантливия младеж. Но смъртта на автора на „Мадам Бовари“ през 1880 г. прекъсва връзката на Мопасан със света на сериозните творци. Останал без контрола на Флобер, той променя кръга на своите познанства.

Мопасан става един от най-успешните френски писатели малко след началото на литературната си кариера. Доходът му нараства значително до 60 хиляди франка годишно. С тези пари той издържа майка си и болния си брат, но глези и себе си – купувал къщи и яхти.

Пресметнато е, че през само през 1885 г. Мопасан е написал 1500 печатни страници с художествена проза, без да се смятат очерците и фейлетоните, ежеседмично публикувани във вестниците. Подобна плодовитост не достигат дори Балзак, Дикенс и Дюма. Но Мопасан освен това не бил кабинетен плъх. Цялото си време извън литературата той посвещава на гребните спортове. Можел да пропътува 50 мили на ден в гребна лодка.

Но най-голямата му страст били жените. Съвременниците му твърдят, че Мопасан се гордее повече със завоеванията си на любовния фронт, отколкото с произведенията си. Имал множество връзки – стабилни и случайни. Бил истински ловец на жени, при това най-вече от високите класи – млади херцогини, графини, светски лъвици. Своите любовни истории Мопасан превръща в романи или разкази.

През 1889 г. умира по-малкият му брат Ерве. Това истински плаши Мопасан – той предчувствал, че го чака също ранна смърт. Заболяването от сифилис прогресирало, а писателят усеща как работоспособността му намалява. През 1890 г. състояниието му станава тема и във вестниците. Пресата излиза с огромни заглавия:

„Влошава се здравето на господин Мопасан, предстои затварянето му в психиатрия!“.

Скоро болестта действително довежда писателя до нестабилно психическо състояние, той дори прави опит за самоубийство. Първият му биограф Албер Ломброзо разказва как приятелите на Мопасан се опитват да му върнат разсъдъка.

„Те помислиха, че видът на любимата му яхта може да събуди угасналата му памет, да стегне съзнанието му, някога така ясно и изчезнало вече. Вързан в усмирителна риза, нещастникът беше заведен на брега. Яхтата тихо се поклащаше в морето. Синьо небе, ясен въздух, изящните очертания на любимата яхта – изглеждаше, че всичко това го успокоява. Погледът му омекна. Той дълго разглеждаше лодката си с меланхоличен и нежен взор. Устните му се раздвижиха, но не произнесе и дума. Отведоха го. Той много пъти се обръщаше, за да види лодката…“

Уви, всички усилия са напразни. През 1892 г. Мопасан влиза в психиатрична болница, а година по-късно умира.

Най-плодовитият френски автор оставя над 300 новели, но само 6 романа, защото вярвал, че животът е низ от малки събития, от които е изградено цялото. Неговият усет за хората бил толкова силен, че той ги описвал точно каквито са, защото вярвал, че се разкриват сами, без намесата на писателя.

„Ние винаги изобразяваме себе си чрез малката купчинка факти, които съставят общия смисъл на едно произведение“, казвал Мопасан.