Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Преследване Презареждане

Една неслучила се история с Умберто Еко описва в разказ Радослав Парушев

Умберто Еко на едно от посещенията си в София. Снимка: Десислава Веселинова - Преследване Презареждане

Умберто Еко на едно от посещенията си в София. Снимка: Десислава Веселинова

Историята, която ще разкажа тук, разбира се, никога не се е случвала, спокойно.

Не помня точно, някой си март е било – последните дни на зимата, вече като почва зимата да е пролет. Събудих се рано от звука на излитащи изтребители в огромното си, пусто легло в хотел „Дерби Айфел” на авеню „Дюкен”, близо до „Екол Милитер”. Беше неделя и нямах абсолютно никаква работа. Изпратих sms на Стефан Иванов:

„Точния адрес на Музея на изкуствата и занаятите, на коя спирка на метрото е, работи ли днес?”

Малкият мръсник, херцогът, отговори след по-малко от минута: „Самата спирка се казва „Арс-е-мерите”, като музея, между булевард „Севастопол” и „Рю де турбиго”, днес работи до 18 ч,. входът е EUR 4.50, успех ти желая и внимавай, че ако те хванат, ще ти пръснат гъза“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Взех бърз душ, слязох долу, закусих повече от обилно, Франциьо, след твоя хляб, бял хляб човек не ще открие нигде вече, а само хляб от трици и лъжи… Излязох от хотела и, незабележим в пъстрата неделна тълпа, изчезнах. Само окото на опитен наблюдател би успялo да проследи, съжалявам за повторението, незабележимата ми фигура, запътила се по стъпките на своя гибелен план: Да, познахте – отново бях тръгнал да крада от Църква. Ухото пък, на много опитен наблюдател, ако би се допряло до устните ми, в този миг би чуло как те едва чуто мълвят стих от Ланджев: „Приготвил съм ти не едно безчинство…”. Преди да хлътна в хладната паст на метрополитена забелязах как все повече араби се тълпят навсякъде, разтревожени.

Няма смисъл да влизате по-навътре в този текст ако не сте наясно, че романът „Махалото на Фуко” е сред най-значимите, ако не и най-значимото произведение на европейската литература от миналия век. „Махалото”, вярвам, е тласнало към писателското поприще повече хора дори и от разказите на Борхес. В сюжетната кулминация на романа главният герой Якопо Белбо е обесен на Махалото, което представлява овеществен израз на идеалният Punto Fijo, Центърът на Мирозданието, единствената неподвижна точка в цялата Вселена, около която Цялата останала Вселена се върти и което Махало по настоящем виси от тавана в централния кораб на тапмлиерската църква „Сен Мартен де Шан”, превърната през 19 в. в Музей на изкуствата и занаятите. Собствено, култовото нещо представлява едно дълго метално въже, завършващо с двайсеткилограмова месингова сфера, и люлеейки се над една маса доказва (или поне – доказваше до не помня кой март), че Земята, както цялата Вселена, се върти. За да може наблюдателят да визуализира отклонението на Махалото (което отклонение именно и доказва самото Въртене) върху стъклената маса са разхвърляни няколко осмоъгълни месингови пръчици, дълги около 4 сантиметра с тегло от около 25 грама.

Пръчиците са правени когато и самото Махало – през Кримската война. След като Стефан Иванов успя да открадне една такава пръчица (тоест, на практика – успя да гепи парче от самото Махалото, на което е обесен Белбо, успя да се сдобие с веществено парченце от самия Център!) и да ми вкара искрено страхопочитание, като ми го показа в сребърната кутийка, облицована с най-фино кадифе, в която си го пази (показа ми го от минимум метър разстояние, като щом протегнах ръка, просъска „Май прешъс!” и захлопна кутийката), имах само една цел в живота – да се сдобия и аз с едно от останалите петнайсетина парченца от Махалото.

Пристигнах в „Сен Мартен де Шан” към 11 сутринта, платих входа и влязох. Не се наложи да се ориентирам дълго – от книгата наизуст знаех къде точно е El Punto Fijo. За моe значително разочарование, след случая „Стефан Иванов” музейната управа беше взела сериозни превантивни мерки, а именно, бяха сложили двама негри втренчено да наблюдават Махалото от метър и половина разстояние. Стана ми тъпо, но нямаше път назад. Незабележимо от другите посетители се шмугнах в изложения наблизо Форд Т, вероятно първия екземпляр от първия автомобил, произведен в света, и се заех през стогодишното му предно стъкло да изучавам бихевиористичните навици на негрите, тоест, да ги дебна няма ли в някакъв момент от времето да отидат и двамата до тоалетна.

Търпелив бях – знаех, че разполагам с поне две денонощия, докато административната физиономия на комисаря Де Анджелис влезе в дирите ми, добре знаех и че трябва до край да извърша това, за което съм дошъл в Града-Светлина – най-малкото, защото го дължах на безброй много хора на земята, във водата и във въздуха.

По-малко от два часа, след като установих наблюдение, единият негър отиде до тоалетна, а другият започна да има в очите си толкова силна тъга по тревата на Африка, че бях убеден, че всъщност не вижда нищо, освен безкрайни савани и първобитна хармония. Бях много бърз – изнизах се като змия от Форд-Т-то, прилепих се, без дори да хвърлям сянка, в забранената за посетители зона около масата на Махалото, а бленуваната метална пръчица тихо, без звук изчезна в сухата ми, опитна шепа. Пръстите ми се свиха в небрежен юмрук, сякаш нищо не държа и прекарах още час така, разглеждайки многобройните и чудесни експонати на музея, без дори да пускам предмета в джоба си. Сърцето ми бумтеше като да си ебе майката – в дясната ми шепа се намираше парче от Центъра на Вселената, ала знаех, че трябва да съм търпелив и да не хуквам към сигурността на хотела си – ако имаше камери (абе, не можах да установя със сигурност има ли, или няма) после, докато гледат записа не трябваше да се усъмнят в мен – нека, ако им се гледа, гледат как с престорена чиста съвест се размотавам из тъпия им музей още цял час.

Следващите няколко дни в Париж следях пресата и телевизионните новини – очаквах медиите да гръмнат от съобщения за откраднатата реликва, за затворени летища и пристанища, но всъщност нищо такова не бе обявено и публикувано – всички новини бяха фокусирани върху нападението над режима на Муамар Кадафи, водено от смелите изтребители на Великата Република. Сега, като се връщам назад, добре разбирам – трябвало е веднага да бягам – изглежда, че именно тези няколко дни на изчакване са ми изяли главата.

В четвъртък съвсем пък нямах какво да правя и реших да взема автобуса до „Порт де Версай” и все пак да посетя Салона на книгата, на който бях командирован от Френския институт в София. Пристигнах в Панаирната палата, влязох, без да плащам вход с фалшивия си пас, на който пише, че съм илюстратор в издателство „Колибри” и – какво да видя – току след входа, на един от най-тържествените щандове, седи не друг, а самият Умерто Еко и дава автографи върху новия си роман „Пражкото гробище”. В едната ръка държи водна чаша с лед и уиски, на обяд, а с другата си похапва тортичка от една чинийка, не ме питайте с коя ръка тогава даваше автографи, сигурно с някоя от другите си ръце, престанах да бъда на себе си в мига, в който го съзрях. Невероятно много, ненормално много за улегналата си възраст се развълнувах, устата ми пресъхна мигновено, краката затрепериха, знам, че не е окей човек да си прави кумири, но аз имам само двама живи, другият е певец в британската рок-група „Дъ Ролинг Стоунс”, но за разлика от другия, този тук се занимава с каквото и аз – писане на книги и пиене на уиски посред бял ден…

Сигурно е излишно да споделям, че парчето от Махалото беше постоянно у мен и в мига, в който мустаците на Умберто Еко изгряха пред мен затуптя в джоба на панталона ми, сякаш ей сега ще експлодира.

Прехвърлих през ума си и бързо се отказах от варианта да си купя „Пражкото гробище” – струваше 24 Евро, ама нямам да ти върна 6, и беше на френски, който не разбирам достатъчно, не си струваше инвестицията, за да взема автограф от автора – хрумна ми нещо много по-яко, с пъти по-тържествено – да се наредя на опашката, Умберто Еко няма как да не разпознае парче от Махалото, щом го види, сигурно е прекарал седмици и месеци в наблюдения в „Сен Мартен” и затова, когато ми дойде реда внезапно да извадя парчето на Съдбата, да го разлюлея под носа на Умберто Еко и с очи, от които струи светлината на чистото обожание да кажа на Умберто Еко „Знаеш ли какво е това?”, а той, свел глава за кротък благослов да протегне десница и да докосне парчето (и, примерно, там, де да знам, да промълви „Върви, дете, върви по
пътя свой ти
на Писател…).

Да бе, да – казах си – и сигурно ще каже и „Искаш ли, тука, от тортичката” я го погледни колко всъщност са надменни старите му очи зад роговите рамки, как арогантно дава автографи, много по-арогантно дори от теб, ти ако си лошото момче на българската литература, този тука е лошият чичко на европейската, тоест, кое точно те кара да мислиш, че като покажеш на Умберто Еко какъв вандализъм си извършил, и Умберто веднага ще си удари гъза в тавана на Панаирната палата от радост? Да, ебаси културния подвиг, дето извърши, да крадеш културни ценности от тамплиерска църква, и сега очакваш дори самия Умберто Еко да те благослови.

А имаше и друго, нали преди няколко дни с веселите си изтребители бяхме нападнали Либия, Саркози беше пуснал армията да всява респект сред арабелите по улиците на Париж, а войниците там не са като полицаите, туристическа атракция, дето само викат ескюзе муа мосю, може ли да мина, извинявайте, дезоле, ами изглеждат войниците като едни гигантски негри, по два и петнайсе високи, и черните им, та чак – мастиленосини показалци нервно потрепват върху спусъците на заредени автомати, а в погледите им, не се чете и най-малкия намек за тъга по тревата на Африка, а се чете, че ще те пречукат като куче в секундата, в която преценят, че правиш нещо, което според тях не е правилно. Двама такива черни войници ходеха напред назад и между щандовете на Салона на Книгата, така че, казвам си, ако внезапно извадя лъскав метален предмет и го разлюлея под носа на Умберто Еко, тия като нищо ще ме свалят с един откос през краката и през, на практика, и на Умберто Еко краката, превръщайки по този начин краката ни в една съвместна писателска кайма… И после чак ще питат дали живея в измислен свят и какви други проблеми имам.

Така че се демотивирах и отдалечих между щандовете, затърсен в нещо друго, което да ми отвлече вниманието и да ми успокои пулса. Мина, някъде час, срещнах се с трима-четирима литературни агенти, с които Френският институт ми беше организирал срещи отпреди, разбира се, никой нямаше абсолютно никакъв интерес да издава източноевропейски писател във Франция, така си и знаех още като приех командировката, но така, или иначе трябваше да отида в Париж за друго, което и направих, което и туптеше весело в джоба ми сега… Можех да си ходя.

Тръгнах си, обаче, на паркинга отпред, току до сергията за наденички кого да видя пак – Умберто Еко-о-о-о.

Викам се, е, няма случайни неща (ама защо си го викам, да ме убиеш, не мога рационално да ти обясня) – твърде много станаха съвпаденията, Умберто Еко, първо – парчето от Махалото, па, след товаа – от цял „Салон на книгата”, баш тебе да те видя да даваш автографи, па – от цял Париж – пак баш тебе да срещна на паркинга, ами, дай сега аз да те хвана да те проследя аз тебе, да те видя къде отиваш, какви ги вършиш ти из парижките потайности.

И тръгнахме – Умберто Еко из Париж, аз – след него. Слезе в метрото, на трето ниво под земята, качи се в четворката, слезе на „Инвалидите”, прекачи се на осмицата – слезе на „Сен Мишел”, повървя по левия бряг на Сена до тая пряка, не знам как се казва, дето е църквата „Сен Северин” и се шмугна надясно сред пъстрата глъч на Латинския квартал.

Беше облачно, и, което е нормално за вторник, валеше.

Стараех се, уж, да го следвам от дистанция, да не се усеща как го следя.

Опитен наблюдател, предполагам, в тези мигове е можел да прочете под мустаците му следи от ехидна усмивка.

Ускори крачка и стигна до входа на една къща в някаква слабо осветена уличка със злокобно семитски дъх. Почука и вратата се отвори като по вълшебство, влезе и остави вратата открехната след себе си.

Огледах се – по пустата, средновековна уличка не се забелязваше жива душа. Какво да правя – влязох и аз в къщата. Озовах се в тъмно стълбищно антре. Умберто Еко стоеше на второто или третото стъпало, от което най-сетне изглеждаше доста по-висок и ме гледаше през очилата си.

И тогава Умберто Еко ме уби.


Разказът „Преследване Презареждане“ на Радослав Парушев е публикуван в сборника „Смъртта не е за всеки“, издателство „Сиела“, 2011 г. Препечатваме го с позволението на автора.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах