Преяждане с храна и самоомраза

Винаги има риск книгите на Васил Панайотов да бъдат прочетени еднопластово и да бъдат обявени за неприемливи. Това с пълна сила се отнася и за новия му роман „Плът и крафт“, номиниран за „Роман на годината“ от Дарителски фонд „13 века България“.

Ако в предишните си книги Васил Панайотов разкриваше в първо лице една неопозната и неприкрита мъжка структура на мисълта, в новия му роман авторовият глас е женски. Но не очаквайте стандартни и клиширани представи на автор мъж за състоянието на психиката на една жена. Панайотов, както обикновено, е при маргиналите, при отхвърлените и неразбраните, проникнал в мислите и мотивацията на една крайна до абсурдност психика – на жена със свръхнаднормено тегло, която съвсем целенасочено се угоява до неописуеми размери.

След „Кит“ на Дарън Аронофски, за ролята си в който Брендън Фрейзър взе „Оскар“, след масовото движение за бодипозитивизъм, след бурната възхита от звезди като певицата Лизо, чието наднормено тегло е част от чара ѝ, тематиката на „Плът и крафт“ изглежда актуална. В подобен контекст подобно проникване в ада на едно съществуване извън нормите е шоково изживяване за читателя.

Както обикновено, Васил Панайотов е брутално прям. Липсват обичайните опити за оправдание, за смекчаване и „олекотяване“ на героя. В случая – дори буквално. Но също както обикновено, това е само на повърхността. Всъщност огромната Катя е символ на саморазрушението, алегория на пристрастяването, еманация на самоубийствения инстинкт да провалиш живота си, като се оградиш от него с камари плът в случая. Тя е и страховитият жертвен агнец, който изплаща нечии чужди грехове, но и в крайна сметка наказва онези, които са ги извършили.

Катя е метафоричен образ, зад нейния образ е скрит психологическият профил на човека, който трупа – килограми, вещи, страх – за да почувства илюзорната сигурност на самоизградената „крепост“. Зад планините от притежание (или плът) животът почти изчезва. Остават фантазиите на неизживяното, които все пак намират път навън, изригват по неочакван начин и карат читателя да се запита кое е истината и кое илюзията в тази история. Дали плътта, основен герой на книгата, е истинската история, само защото е материална? Или животът е това, което се случва извън материята, извън плътната реалност, извън реалността на плътта?

Безпардонен и груб разказвач, Васил Панайотов освен това е безпощаден. Романът е способен да те разплаче, да те вкорави и да те ядоса едновременно. Защото както всеки път, така и сега писателят не се е постарал да гримира нито една дума, нито едно изречение. Те са грозни според нормите на естетиката на изящното, голотата на наратива е уродлива като главната героиня. И това единство между разказ и случка, между език и скритото зад него, е големият талант на Васил Панайотов, демонстриран в няколко романа досега.