Приказка за морала и цинизма

Най-после представлението „Маркиз дьо Сад“ се появи на сцената на Театъра на армията. Смазващият текст на американския автор Дъг Райт и богатата зрелищна интерпретация на Георги Кадурин в ролята на Сад компенсират очакването и отлагането на премиерата заради заболяването на централния актьор. Слава богу, Кадурин е в отлична форма и поема тежестта и очарованието на роля, митологична в културата на човечеството, но още по-загадъчна от тази на Дон Жуан, с когото има далечно роднинство. Но ако Дон Жуан претендира да владее душата на еротиката между мъжа и жената, Дьо Сад агресивно и сардонично слиза в долницата между тях, прославяйки всеки контакт по анатомичната карта на двата пола.

Без да се притеснява и да замазва, Кадурин известява с удоволствие – на Сад и свое – силата на похотта на своя герой, подигравайки се с проявите на благочестие у слугинята Мадлен (Луизабел Николова) и на морал у своя опонент, абат Кулмие (Явор Бахаров). Мадлен е необходимият агент на маркиза в разпространението на неговите чернови с нови и нови сексуални приключения. Абатът е рекрутиран да води следствието срещу Сад и да го накаже за извращенията, изпълнили мисълта и писанията му. В тази агресия, застрашаваща живота му, Сад на Кадурин се гаври с опонентите си, присмива се на всички морални устои на средата, жаден единствено за творчество.

Ето, че поставихме фигурите във видимия пласт от спектакъла на Иван Урумов на сцената на Военния театър. Последните дни от живота на Маркиз дьо Сад изпълват тази визия, препълнена с цинизъм и насилие. Към края на представлението две жени зад мен се възмущаваха: „Пак мръсотии…“. Не им е ясно на хората кой е Маркиз дьо Сад, мислят си, че ще гледат „Червената шапчица“ или „Снежанка“. Така че представлението има и популярно-познавателна стойност. Но най-важен в естетически план е вторият пласт от историята на маркиза.

Според текста на Дъг Райт, отличен с престижни награди в родината му, Маркиз дьо Сад е въдворен в лудницата Шерантон по време на упрвлението на Наполеон. Но той продължава да съчинява вулгарните си сюжети, пълни с похот и насилие. Листа и пера му донася перачката Мадлен, срещу което тя има право да чете написаното. Така че първата работа на лекаря на клиниката Ройе Колар (Георги Къркеланов) е да спре доставките. Той извиква свещеника Кулмие (много добра роля на Явор Бахаров – непреклонен, зловещ, йезуит в нападките си) и го хвърля на фронта на диспутите със Сад. След отнемането на писателското му сечиво, Дьо Сад започва да пише с пръсти на изрезки от чаршафи с фекалии. Отрязват му пръстите, а Сад продължава да пише с кокалчетата на пръстите и с кръвта си, разказвайки историите си на ужасения и все по-безпомощен абат. През това време докторът с подкрепата на съпругата на Дьо Сад (Антоанета Добрева) отклонява пари от фондове за клиниката, за да си построи разкошен дом. Нищо ново под слънцето, както се казва. Къркеланов, известен с пламенния си актьорски темперамент, тук е успокоил огъня и представя мазен, подмолен и подкупен тип с двулична усмивка. Дьо Сад става жертва на цензурата, изфинена до физическо насилие. В тон с писанията на маркиза и поощрението на доктора, абатът Кулмие предава твореца на палач – хирург, който го разчленява на части.

Много добра роля на Явор Бахаров като абат Кулмие. Снимка: Театър „Българска армия“

Режисьорът Иван Урумов не е искал да задълбава в дилемата „Какъв е Сад – революционер или сексуален престъпник“, която превръща забраните над писанията на Сад в най-продължителното табу в цивилизацията, а от друга страна го величае като либертианец, дори придобил пост в йерархията на Великата френска революция. Урумов оставя мотива за свободата на словото да се провира между цинизма и ограниченията, без да издава присъди, а набляга на театрализацията на Дьо Сад.

Сцената е затворена кутия с интериор и тоалети от времето на Наполеон (сценография и костюми на Нина Пашова), и всичко – цинично и морално – остава в театралното пространство на приказката за Сад. Там властелинът е Георги Кадурин, разнообразен, находчив, въздействащ.

Може да се възмущаваме, може да умираме от удоволствие, но да си знаем – гледаме театър.