Прилепът приседна и в нашето гърло

За първи път прочетох книгата на Хайнрих Бьол „Хлябът на предишните години“, докато бях студентка. Много ме впечатли, до такава степен, че няколко години по-късно я прочетох пак.

В Германия през 50-те, непосредствено след края на Втората световна война, немската индустриална машина се завърта с бързи темпове, този път в мирновременен режим. Големият глад обаче все още дебне зад всеки ъгъл. Главният герой помни този глад. Обсебен е от него. Въпреки че има сигурна работа и що-годе сносна заплата, той продължава да е омагьосан от хляба. Образът на хляба не му дава мира. Споменът за глада е негов постоянен спътник.

В съзнанието ми се е запечатала особено ярко една сцена, в която наблюдаваше витрината на квартална фурна. По рафтовете бяха наредени току-що изпечени, топли и уханни самуни хляб с хрупкава коричка и фина като паяжина пара, излизаща от изкусителните им тестени пори. Той не беше ял с дни, изтощен, недоспал, трескав от глад сомнамбул с една-едничка мисъл в изтръпналия мозък: хляб.

Бьол така майсторски описваше хляба, така въздействащо пресъздаваше глада на героя, че думите му успяха да го предадат и на мен. Помня, че затворих книгата и хукнах към най-близката фурна. Купих си хляб и започнах лакомо да чупя едри залци още по пътя към вкъщи. Това беше най-вкусният хляб, който някога съм яла.

Покрай пандемията и мрачните прогнози за предстоящ икономически апокалипсис, кой знае защо, се сетих за тази книга. „Хлябът на предишните години“.

Нашето поколение никога не е преживявало истински глад. Никога не е преживявало война. Нямаме и най-малка представа какво означава да се взираш с трескави очи в пълната витрина на някоя хлебарница, а мизерията да чегърта в корема ти мъчителното четирибуквие на глада: хляб, хляб, хляб.

Поколението на нашите баби и прабаби, дядовци и прадядовци помни какво е истинско нямане. Затова днес, като гледам виещите се опашки пред бюрата по труда, си спомням думите на маминка:

„Грехота е да се хвърля хляб“.

Като дете не го разбирах и скришом мятах в кофата за боклук недоядения сандвич или нахапаната мекица.

Спомних си и за кощунствено изхвърлените самуни от „Братя Хлебари“ преди няколко месеца. Героят на Хайнрих Бьол никога не би могъл да проумее подобна п(р)остъпка.

Злочестите китайци, които живеят в квадратура, не по-голяма от килер и блъскат от сутрин до вечер като добитък, за да изкарат няколко мизерни юана за купичка ориз и недопечен прилеп, също знаят какво е глад.

Само, че ние, охранените западни хора, с престъпно нехайство си затваряхме очите за това. С комерсиален блясък в очите купувахме евтините парцалки, обувки, играчки, компютри и телефони „Made in China“ и с престорено съчувствие цъкахме с език заради нечовешките условия на живот и безнаказаното нарушаване на елементарни човешки права и свободи.

Време беше прилепът да приседне и в нашето гърло. Дано си научим урока. Защото иначе ще има още много хляб, пардон – прилепи, да ядем.

Текстът е от профила на авторката във Фейсбук. Заглавието е на „Площад Славейков“.