Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Приложна лошотия

Най-страшното на българската злост е нейното лицемерие. Ние много обичаме да чуваме как чужденци казват колко добри хора сме

 - Приложна лошотия

Лоши сме. Загубили сме всичко човешко у себе си. Забравили сме да състрадаваме и сме станали злоради чудовища. Как не ни е срам, защо сме я докарали дотук, как така…?!

Ето това е лайтмотивът на българското самосъзнание, материализирало се в публични онлайн, лайв или печатни излияния след миналата злополучна събота. След една лична загуба на най-публичната ни личност. За тази загуба не искам, не мога и нямам право да говоря – то кой ли какво ли не каза…

Ще говоря обаче за това прокраднало се в началото и експлоадирало като крясък в пустиня самобичуване на нацията. Защото нито една част от моето субективно и съвсем не меродавно усещане за справедливост не може да приеме, че до точно тази минала събота, до точно тази трагедия никой нищо не е забелязвал. Бели и добри сме си били. Е, понякога и не чак толкова бели, но пък все пак дълбоко в себе си – все така добри!

Не, мили мои сънародници. Ние отдавна не сме добри, ако изобщо някога истински сме били. Сега просто дори вече лицемерно не ни е срам от това.

Помислете си колко пъти ей така, с усмивка на уста сте поздравявали някого – в магазин, в ресторант, в офис, в метрото. Някого, когото не познавате. Почти никога, нали? „А мен кой ме е поздравявал с усмивка, че аз ще го правя?!“, ще ми отговорите. „Той ми се мръщи, аз ще му се лензя!“, ще бъдат още по-категорични някои. Така е, да. Никой на никого не се усмихва, никой никого не поздравява. Дори и да има тази възможност, българинът ще се направи, че не те е видял. В случай, че отнякъде те познава – защото си съсед, вижда те всяка сутрин на спирката, работите в една сграда – още по-старателно ще се втренчи в телефона си, ще се вторачи в нещо обратно на посоката, от която се задаваш или ще се обърне с гръб. Само и само, за да не поздрави. Защото, като поздравиш някого, ще вземеш да онемееш, нали… Пък ако и се усмихнеш, направо цялата ти уста с все носа ще паднат.

Направете си експеримента да вървите срещу някого на тротоара. Ще видите как в тези критични десетина крачки, които ви делят, ще се развихри такъв боен дух у него, че изражението му ще се промени. Тялото му ще придобие една целеустременост, цялата му енергия ще се съсредоточи в гърдите, главата ще се изнесе леко напред, но погледът ще остане небрежно реещ се за заблуда и мислено ще прокара пряк коридор от себе си до вас с една единствена цел – в никакъв случай да не се отмести и на сантимерът, за да ви стори път. Не знам дали е въпрос на някакъв комплекс или просто е манталитет, но да ти направят място да минеш за много хора, в случая – българи, е равносилно на това да легнат на земята и да те оставят да минеш върху тях. Ако имате нещастието да сте с багаж, към това се прибавя и едно особено сладостно усещане от това, че са ви направили живота още по-труден. Водите ли куче, съвсем не се надявайте някой да се отмести, за да си се разхождате вие ей така на спокойствие с някакъв си домашен любимец! То храна за хората няма, те седнали кучета да ми гледат! Както преди време, когато разхождах двете ни домашни кучета в парка сама, една лелка просъска: „Деца да беше отгледала, какво си ги заразхождала тия псета!“ Нямаше как да знае, клетата, че и две деца съм отгледала, пък и не е нейна работа да ми създава приоритети…

Ежедневата ни лошотия има много измерения. Това са онези малки, дребни и зловредни пакости, които си правим взаимно. Съседите решили, че колата на газ на еди кой си от блока няма да стои в общия гараж, защото била бомба. Изтикват я навън, но продължават да си държат газовите готварски бутилки в мазетата. Щастливо потриват ръце, когато „оня“ от втория етаж изпищи един ден, че му откраднали гумите на колата през нощта, защото „много се беше надул“. Огнено защитават паркомястото си пред входа, като го барикадират с какво ли не, но нагло спират на места за инвалиди в града и са готови да те набият, ако им направиш забележка. Прилив на особена сладост в устата получават, когато Петрови, Иванови или Димитрови имат теч от покрива (пък те нямат), загубят пари (пък те не) или детето им не влезе в нито един престижен университет (то и тяхното не, ама нека – да видят какво е). Това са тези малки хорица, които са готови да ти надраскат колата с ключа си, защото просто не те харесват или дори не те познават, ама им се прави нещо гадно на някого и колата ти ей така им се изпречва на пътя.

Като казах колата… Ако има място, в който българската злост е концентрирана, то това е на пътя. Караш ли кола у нас, събираш толкова отрицателна енергия за минимум време, че ако можеше да е впрегната в добри цели, тя щеше да захрани с електричество едно голямо село. Каквото и да направиш – волно или неволно – зад волана винаги активираш нечия лошотия. Тя се изсипва на главата ти във вид на толкова грозни псувни и категоризации, че дори не ми се иска да ги споменавам – знаете креативността на българите в това отношение. На пътя досега съм била всякакви животни, пожелавани са ми били невероятни комбинации от физически действия и езотерични активности, показвани са ми били най-различни пръстови и ръчни конфигурации, а веднъж дори един на вид приятен мъж излезе от колата си и взе да се потупва по предницата, плезейки се към мен, за да ми демонстрира нагледно какво смята да ми направи. Всичко това, защото паркирах на място, което той си бил харесал, нищо, че дойде след мен отнякъде си. Спря просто, защото си извадих телефона и взех да го снимам, но това не ме спаси от обичайните категоризации, свързани най-вече с очевидно разюздания ми според него сексуален живот, най-милата от които беше „стара чанто“.

Най-страшното на българската злост е нейното лицемерие. Ние много обичаме например да чуваме как чужденци казват колко добри хора сме. Страшни добряци, няма що! Да почвам ли да смятам колко сервитьорчета, аниматорчета, спасителчета и изобщо колко народ, работещ в сферата на туризма съм чувала да им се подиграва откровено в лицата и да ги обижда с мил тон на български, докато се опитва да им измъкне конвертируемата валута от джобовете? Радвали сме се били на успехите на другите! Тъкмо напротив – те ужасно ни дразнят. Мога да приведа моментално поне пет примера за това колко дълбоко и тежко преживяваме хубавото на чужд гръб.

Преди години живеех с един амбициозен, работлив и отговорен мъж. Един ден обаче с изненада открих колко лош може да бъде, когато в еуфория му разказах как детето на наши познати отива да учи в Америка. „И аз мога да си пратя децата да учат в Америка!“, изстреля той още преди дъх да съм си поела. „Голяма работа са, няма що!“… Толкова се изумих от тази реакция, че млъкнах. Абе, чакай, бе, човеко, казах си на ум, абе, зарадвай се на щастието на хората, бе! Какво ти пречи то? Браво, разбира се, че можеш да си пратиш и ти твоите деца! Ама така да те заболява от радостта на другите?!…

Мислела съм си, че сме лоши в една или друга степен, но все пак в рамките на несъвършената човешка природа. Не по-лоши от които да е други, даже понякога симпатично и незлобливо лоши. Но не, българите изградихме една особено стройна, устойчива и гадна лошотия, за която наистина няма мерни единици. И колкото и да съм я приемала за просто дребен, леко селски начин да завидиш на другия и мааалко да му попречиш, ако можеш, да е пък чак толкова честит, сега вече знам, че не съм била права. Защото то не е просто отсега, покрай огромната загуба на първото семейство. То е отдавна. То е в онова отвратително осланяне на Бог, когато на някого, който с нещо ни е дразнил (че има дълга коса, че е дебел, че е „обратен“, че е циганин, че е интелигентен, че притежава нещо, което ние нямаме), му се случи нещастие. „Господ си знае работата“, казваме. Прехвърляме му вината за това, че вътрешно ликуваме от чуждата загуба, и сме щастливи от „възцарения баланс“ и „победата на доброто“. Кое добро?! И чий баланс?! …

Много ми се иска да бях разбрала причините, поради които станахме такива. Или винаги сме си били. Безбожници ли сме? Социални зверове ли станахме покрай социалната джунгла, в която ни карат да живеем и в която честито си злобеем един на друг, вместо да си подредим нещата? Кумири ли ни трябват, за да си върнем добродетелите? С някакви бликнали „свещени“ води и побъркани псевдопатриоти ще стане ли? Ще се очовечим ли, ако се поръсим с вода от мускалчета или пък със захар? Ще се научим ли на състрадание, ако ни го спуснат като държавна политика или ни го продадат с някой вестник на някой църковен празник? Ще придобием ли човешки облик, ако врачки, гледачки или „святи хора“ ни кажат да го направим?

Не, няма. Единственият шанс да почувстваме някакъв полъх от тези добродетели е камъкът да падне в нашата, лична градинка. Тогава, когато нещастието е на собствен гръб, се преобразяваме. Но само, докато не го превърнем в поредната омраза, че „точно на мен се е случило, дето най не го заслужавам“, докато еди кой си ехееее…. И кръгът се затваря. Чуждото щастие винаги е по-голямо, на другите все не им се случват лошите неща, те хубавото все не са го заслужили…

Сърце не ми дава да завърша този текст без нещо позитивно. Пък и няма да е честно, защото и доброто го има. Може да е малко и несигурно, но още е някъде там. В усмивката на някого, макар и да е единствената за седмицата. В милия човек, който ще ти направи път с колата си и ще ти вдигне ръка за поздрав. В съседката, която ще ти подаде кекс на вратата ей така, без причина. В този един от десет човека, който ще се спре на улицата да ти подаде ръка да станеш, когато си се стоварила на земята с все пазара си. За мен специално, в студената вода, добрите думи, прегръдката и неоценимата помощ на две случайни жени на пътя, които ме спасиха, когато преди две години катастрофирах. (Благодаря ти, Елина Тачева от Самоков!)

Малко е, но е толкова много, когато го усетиш. И толкова нищо не ни струва.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах