Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Принципна омраза

Да замълчим. Да видим как скръбта на една нация се превръща в сила

 - Принципна омраза

Всичко се изписа за „Шарли Ебдо“. Почти всичко се и изговори. Това, което аз ще кажа обаче няма за цел да облича с думи една наистина световна трагедия. Защото ще говоря за нещо много локално. За нещо тукашно, наше си.

Ще поговоря за нас, българите. За това, което изскочи изпод така добре пригладените национални носии на собствената ни представа за нас самите. За добродетелите, които така гордо изреждаме, когато говорим за Българина и в чийто списък полека-лека, след всяко национално или световно сътресение, видимо окапват най-важните от тях – смелостта, състраданието, гостоприемството, достойнството, чувството за справедливост… И което е най-страшното, над всички тях, като надгробна плоча, която затиска всяко появило се различно или крайно мнение, проява на свободна воля или артистизъм, всичко, което по някакъв начин притеснява сетивата на умерения, сгушен в животеца си и ослушващ се като гърмян заек българин, се извисява тя – омразата.

Нагледах се на нея в последните дни из всякакви форуми, онлайн платформи, телевизионни ефири и приятелски сбирки. Наслушах се на „тоя па за къв се мисли!“ и „тая коя е, че ще ми каже!“. Начетох се на определения, от които ушите могат да ти пламнат. На изхвърлени в пространството думи на ярост и злоба, най-често свързани с всичко друго, но не и с основната тема, която би следвало да се обсъжда – ужасът в Париж. Попаднах на места, където форумите приличаха на автобусни спирки в крайни квартали – издраскани, изпочупени и опасни. Някакви хора, скрити зад глупави псевдоними, „разговаряха“. Използваха около десет думи, свързани предимно с медицинско-уличната лексика, предназначена да описва половата система. Дори не ми се говори за т.нар. мнение на огромна част от тях, че „французите са си го заслужили“. Става въпрос за такава дълбока проява на незнание, нечовечност и откровена злоба, че няма аргументи, с които тя да бъде оправдана. Наслушах се на телевизионни спорове, в които някакви хора обясняваха, че глобализацията е виновна за случилото се, защото преди това всеки си живеел тихичко в държавата и никой никого не бил притеснявал с религията си, как всяка година стотици умирали при всякакви атаки, но никой не говорел за това, как дори това, че някакви си „драскачи“ били си позволили твърде много и ето на – получили си го. Слушах, участвах, опитвах се да говоря, да надвикам, да споделя. Единственият резултат беше струпването на цялата тази лексика, която споменах по-горе, върху моята особа.

Всичко това ме доведе до много изводи, но най-притеснителният от тях е този, че у нас омразата е издигната на пиедестал. Тя е принципна – към всичко. До нея не се достига чрез мисловен процес и някакъв вид интелектуална разсъдъчност. Появява се като ответна реакция на нещо, което не разбирам, но много искам да обсъдя. Нещо, в което непременно трябва да дам мнението си, нищо, че още го нямам като конструкт. Без аргументи, без база за разговор, без изслушване и вникване в мисленето на този отсреща. Тази омраза е войнстваща и уверена в себе си. Тя е и най-лесният начин да „блеснеш“ по принцип.

Някога, когато стъпвах за първи път в полето на журналистиката, научих този урок – че най-бързо биваш забелязан и правиш име, когато дръзко плюеш. Когато яхнеш клавиатурата и я превърнеш в армия от зъбати думи, които да захапят направеното от някого. Подходът е чудесен наистина и може да се превърне в остро перо. Точно за това обаче трябва майсторство. Трябват аргументи, познания и умения за водене на спор. Когато тях ги няма, клавиатурата ти се превръща в поредния Калашников, който стреля, за да рани или направо да убие. Това не е нито спор, нито изразяване на мнение – това е истински хейт, равносилен на фанатичната омраза, чиито резултати с очите си видяхме в Париж.

Благодарение на тази омраза ние, българите (или поне една огромна част от нас), приемащи себе си за състрадателни и добродушни, изсипахме тонове националистична омраза към французите. Презрително ги наричахме „франсета“ и „мосюта“, ръсехме расистки обиди към чернокожите граждани на Франция и обсъждахме с тоталното си непознаване „жестокостта на Исляма“. Докато там, където трагедията се случи, никъде, никога (с изключение на три-четири нещастни атаки над джамии) не се появи и един плакат, постер или изказване с антиислямистко и расистско послание.

Ние се мразим и един друг. Мразим съседа, чието дете е заминало да учи в чужбина, защото нашето не може. Мразим колегата, защото жена му е по-красива, или колежката, защото мъжът й е по-богат. Ненавиждаме учителите на децата си, защото са „простаци“. Не понасяме шефовете си, понеже „нищо не разбират“. Мразим по принцип банкерите, търговците, кондукторите, полицаите, лекарите, журналистите. Не, че една немалка част от тях не заслужава нашето уважение, но ние превантивно си ги мразим. Ей така, за да ни е спокойно. Точно като да изпотрошиш току-що ремонтирана автобусна спирка. Тя не ти пречи – направена е, за да те подслони, когато вали и духа, но ти я чупиш от злоба, от ожесточение, от безсилие. Пък след това още повече мразиш, защото, докато чакаш автобуса, ти духа и те мокри. Мразим чужденците, особено, когато публично изразят мнението си за нас и то не ни устройва. Нищо, че след стотина години може би точно техните свидетелства ще се превърнат в новите Иречекови наблюдения върху българския бит и душевност и тогава бъдещите поколения няма да ги четат с почервенели от срам уши и надежда, че нещата са се променили. Мразим се дотолкова, че и сега намерихме начин да се разделим на два лагера – едните са Шарли, пък другите не са. Едните припознават себе си като защитници на този свободен дух, заставайки на мястото на брутално убитите артисти, докато другите… ами другите припознават себе си като защитници на този свободен дух, заставайки ПОКРАЙ брутално убитите артисти.

Е? Толкова ли е важно?! Токова ли е важно, когато целият свят прие този слоган като свой и се изправи срещу заплахата от отнемане на свободата на изразяване, някакси да намерим как да покажем съпричастността си, ама пак да сме „по-така“, на „въпреки“? Не казвам, че това е само наш си, български „принос“, защото така или иначе Je Ne Suis Pas Charlie си е световно явление. У нас обаче то е ожесточено. То пробуди такава канонада от престрелки из социалните мрежи, че тотално измести фокуса от събитията и се превърна в едно обикновено мерене на предници, в което трябваше да се покаже кой колко е смел и какво би дръзнал да направи в тоя живот. Дай Боже на никого да не се наложи да доказва смелостта си в ситуацията, в която трябваше да го направят хората, загинали в Париж тази седмица!

А всъщност ставаше дума просто за едно изречение на солидарност, нищо повече.

В началото на миналия век сюрреалистите (чиято люлка отново е Франция и Париж) започват да правят провокативни изложби. Превръщат галериите в тотално различни места, като построяват вътре цели нови природи с все езерцата, горичките и… чували с въглища. Целта им е една – да шокират публиката и да я извадят от обувките. Да разбият навика на изложбения посетител на ходи триумфално от картина на картина с чаша вино в ръка и да обсъжда, снобеейки, “техниките и посланията на автора“. Да го накарат да излезе от мисловните си релси и да дерайлира с целия си умствен багаж и готови разсъдъчни конструкции, за да намери нов път. За да види ново небе и нова посока. Да се освободи от всякакви куки, катинари и предразсъдъци – религиозни, научни, социални, родствени. Ето това правеха и ще продължават да правят хора като журналистите от „Шарли Ебдо“.

Докато стискаме мозъците си в принципната омраза и генералното отричане, няма как да го разберем. Докато продължаваме да гледаме на света от процепа на собствената си оградка от плет, няма как да видим огромния хоризонт на човешката мисъл и няма как дори да се докоснем до чувството за свобода. Така то ще си остане за нас просто възможност да изпотрошим една автобусна спирка нощем, да наплюем някого чрез скрито име, да хейтваме онлайн, а не очи в очи.

И с цялото ми уважение към авторите, които в последните дни изказаха позициите с имената си в медиите, за тях това, което се случи, ще си остане на стартова линия „едни карикатуристи дразнят с просташки рисунки на Мохамед“. А нещата са далеч, далеч по-сложни и по-дълбоки. И аз, като все още недотам дълбоко опознала ги, не се наемам да говоря конкретно за тях, защото не се чувствам подготвена.

И днес да замълчим. Да видим как скръбта на една нация се превръща в сила. Да осъзнаем, че става въпрос за глобална мобилизация на свободния дух, мисъл и право да критикуваш и да се опитаме поне да не го наплюем. Защото принципната омраза не може да е основа за какъвто и да е спор.

Тя е база единствено и само за война.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Аз не съм Шарли Ебдо

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах