Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Пришълци на озлоблението в страните на страха

Нима бихме могли да се радваме на победата над омразния враг, ако за да го победим, е трябвало да станем като него?

„Страхът от варварите е душевната нагласа, която рискува да ни превърне във варвари. И злото, което ще причиним на самите себе си, ще надхвърли опасността, от която сме изпитвали боязън в началото. Историята ни учи: лекарството може да бъде по-лошо от болестта“, пише Цветан Тодоров. - Пришълци на озлоблението в страните на страха

„Страхът от варварите е душевната нагласа, която рискува да ни превърне във варвари. И злото, което ще причиним на самите себе си, ще надхвърли опасността, от която сме изпитвали боязън в началото. Историята ни учи: лекарството може да бъде по-лошо от болестта“, пише Цветан Тодоров.

Двадесети век в Европа бе доминиран от сблъсъка между тоталитарните режими и либералните демокрации. Непосредствено след Втората световна война, след разгрома на нацизма, този конфликт прие формата на глобална студена война, подсилена в периферията от няколко добре очертани „горещи“ стълкновения.

Strahat ot varvarite

Актьорите в тях бяха ясно определени. От една страна, блокът на комунистическите страни, който се простираше от Източна Германия до Северна Корея, доминиран на първо време от Съветския съюз. От другата страна на „желязната завеса“, обгръщаща тази страни, стоеше Западът, „свободният свят“, в който влизаха най-вече държавите от Западна Европа и Северна Америка, предвождан от Съединените щати. Извън този антагонизъм оставаше един трети актьор, представляващ разнороден сбор от неприсъединени страни, неутрални политически, наречени „Трети свят“. Това бе деление на Земята по политически критерии, въпреки че то включваше и други характеристики: Третият свят бе беден, Западът – богат, в комунистическите страни войската бе богата, а населението – бедно (но да говори за това, на него не му бе позволено).

Това положение продължи повече от половин век. Самият аз притежавах изострена чувствителност към състоянието на нещата, защото съм роден в Източна Европа, в България, и съм отраснал там, преди да заживея във Франция на двадесет и четири годишна възраст. Подобно разпределение на страните в света ми изглеждаше устроено така, че да трае вечно – или поне до края на моя живот. Това обяснява може би радостта, която изпитах в мига, когато – някъде около 1990 г. – комунистическите режими в Европа се сринаха един след друг. Нямаше вече причини да противопоставяме Изтока на Запада, нито да се състезаваме за световно господство, така че всякакви надежди бяха позволени… Старите мечти на великите либерални мислители щяха най-сетне да се сбъднат, войните щяха да бъдат заменени от търговията, можеше да се установи нов световен ред – по-хармоничен, отколкото предишния свят на Студената война. Не мисля, че бях единственият, който вярваше в подобно благоприятно развитие.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Само двадесетина години по-късно трябва да признаем, че тази надежда бе илюзорна: като че ли не е съдено напреженията и насилията между страните да изчезнат от световната история. Голямото стълкновение между Изтока и Запада бе отместило на заден план вражди и противоречия, които не закъсняха отново да се проявят. Конфликтите не можеха да изчезнат като с магическа пръчица, защото дълбоките причини за тяхното съществуване все още бяха налице; може дори да се мисли, че се засилваха. Световното население продължава бързо да расте, докато обитаваната от него територия остава същата, дори се съкращава, изяждана от пустините и заплашвана от наводнения. Нещо по-лошо, жизнените ресурси – каквито са водата и енергията – непрестанно намаляват. При тези обстоятелства неизбежно става противоборството между страните, а това ще рече и агресивността на притежаващите по-малко блага към владеещите повече богатства, както и тревогата на последните, които се опитват да запазят и съхранят своите предимства.

Към тези постоянни дадености се прибавиха някои нови тенденции. Въпреки че в света съществуват многобройни огнища на напрежение, някои от които предизвикват взривове на насилие, тяхното въздействие остава ограничено в пространството, така че глобален конфликт, сравним с Втората световна война, не се е разразявал в продължение на повече от шестдесет години. Това отсъствие на мащабен сблъсък позволи пред очите ни, и то по мирен начин, да се осъществи истинска технологична революция; тя пък от своя страна допринесе в решаваща степен за подсилването на връзките и контактите между страните, което наричаме „глобализация“.

Технологичният бум засегна редица области, но някои постижения имаха особено силно отражение върху международните отношения. Най-видимо бяха засегнати комуникациите: придобили далеч по-голяма бързина, отколкото в миналото, днес на тяхно разположение са несравнимо повече канали. Информацията вече е мигновена, тя присъства както чрез думи, така и чрез образ, и достига до всяко кътче на света. Телевизия (а не само радио), мобилни телефони, електронна поща, интернет: там, където човек можеше да се оплаче от липса на информация, днес той се оказва затрупан от нейното изобилие.

Едно от последствията на подобно развитие се състои в това, че народите на планетата общуват много повече помежду си. Думите и образите ги приобщават едни към други, стандартизираните продукти се разпространяват по целия свят и дори отделните личности пътуват повече от всякога. Гражданите на богатите страни ходят при бедните, за да развиват своите начинания или на почивка; бедните се опитват да се доберат до богатите страни, за да си намерят в тях работа. Пътуванията – стига човек да има необходимите средства – са несравнимо по-бързи.

Интензивната комуникация и ускореното общуване между страните и хората имат своите положителни и отрицателни последствия. Ала има едно технологическо нововъведение, което е извор на огромни опасения. Става дума за твърде лесния достъп до разрушителни оръжия, особено до взривни вещества. Едва ли ще сбъркаме, ако кажем, че всеки един от нас има възможността да си ги набави без особени затруднения. Миниатюризирани, те могат да бъдат пренасяни едва ли не в джоба; усъвършенствани, те са в състояние да убиват на място десетки, стотици, дори хиляди хора. Указания за приготвянето на бомби изобилстват в интернет, съставките им се продават в супермаркетите, един мобилен телефон е достатъчен, за да предизвика детонацията. Това „демократизиране“ на разрушителните оръжия създава съвършено нова ситуация: вече не е необходимо да разполагате с мощта на цяла държава, за да нанесете тежки загуби на противника, за тази цел са достатъчни няколко готови на всичко личности, разполагащи с минимум парични средства. „Враждебните сили“ вече имат съвършено различен лик.

Големите технологически нововъведения оказаха въздействие върху начините на живот, но те не доведоха до моменталното изчезване на предишния свят, пък и едва ли биха могли да сторят подобно нещо. Това, което те предизвикаха, е възникването на контрасти, при което архаичното съжителства с ултрамодерното. Това едновременно присъствие се наблюдава както в рамките на една и съща държава, така и между различни страни. Руският или китайският селянин са също толкова далеч от начина на живот в Москва или в Шанхай, колкото селяните от Атласките планини в Мароко или Анадола в Турция са далеч от този на жителите на Париж или Лондон. Светът на едните, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на другите, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ комуникация – тази между съвременници, постоянно включени в мрежа. Поразителното тук е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия неспирно обикалят планетата. И контрастите между тях не престават да се проявяват: разорените селяни напускат своите земи и отиват в градовете на своите страни, или пък – за предпочитане – в тези на богатите държави. Световните метрополии, разпръснати по всички континенти, гъмжат от население със съвършено различен произход и, естествено, с изключително разнообразни нрави и обичаи. Така плътното покривало на главата (никаб) може да съжителства с „прашките“ (но и двете са забранени във френските училища!).

Можем да си представим какви последствия рискува да предизвика този сблъсък между глиненото и желязното гърне. У едните той поражда завист или отрицание, или пък и двете наведнъж; у другите – презрение, снизходителност или пък състрадание. Първите имат на своя страна превъзходството на количеството и гнева; вторите – това на технологията и силата. Сместа е взривоопасна и конфликтите се множат. Географската им карта обаче не е вече тази, която се бе наложила непосредствено след Втората световна война.

Възможно е да разделим страните от земното кълбо на няколко групи според начина, по който реагират на новата обстановка. Различаваме ги не въз основа на политическите режими, както това бе по време на противопоставянето между комунизма и демокрацията; нито въз основа на големите географски разделения, като това между Севера и Юга (защото Австралия е на юг, а Монголия – на север), или между Изтока и Запада (тъй като Китай и Бразилия често се оказват в близко сравнение помежду си); още по-малко пък въз основа на цивилизациите. През ХVІІІ в., ако трябва да споменем за вълнуващите обществото човешки страсти, Монтескьо въвежда понятието „принцип на управлението“: така според него добродетелта е основният принцип на републиката, честта – на монархиите. И днес нерядко дадена страст или господстващ социален възглед предопределят както правителствените решения, така и реакциите на отделни личности.

Напълно съзнавам рисковете, които изследователят поема при всяка схематизация и при статично разглеждане на ситуации с динамична природа. По едно и също време винаги действат множество социални страсти, но никоя от тях не засяга всички членове на дадено население; всъщност самата идентичност на тези страсти е променлива и не се проявява в един и същ облик в отделните страни; нещо повече, тяхната йерархия се изменя и дадена страна може лесно, само за няколко години, да премине от една група в друга. И въпреки всичко наличието на тези страсти е несъмнено. За да опиша това разпределение, ще тръгна от типологията, предложена неотдавна от Доминик Моизи, като я допълвам и адаптирам към своето изложение, без при това да забравям всички опростявания, които тя налага.

Ще назова господстващата страст на първата група страни апетит. Населението в тях често изпитва усещането, че поради различни причини е било държано встрани от разпределението на богатствата: днес техният ред е дошъл. Хората в тях искат да се възползват от глобализацията, от консумацията, от удоволствията, и за да достигнат тази цел, не жалят никакви средства. Япония бе страната, която преди няколко десетилетия отвори този път, по който поеха и редица страни от азиатския Югоизток, а малко по-късно – Китай и Индия. Други страни от други части на света са готови да ги последват: Бразилия, в близко бъдеще – Мексико, Южноафриканската република, в това едва ли има съмнение. От няколко години насам Русия като че ли се опитва да следва същия път, превръщайки в предимство своето поражение в Студената война: нейното развитие вече не е спъвано от идеологически пранги, обогатяването на нейните граждани е в ход, страната вече не е изправена пред необходимостта да участва в надпреварата за световно господство.

Втората група страни е тази, в която важна роля играе озлоблението. Тази тяхна нагласа се дължи на някакво унижение, действително или въображаемо, на което са били подложени от най-богатите и най-могъщите страни. Разпространена е в различна степен в голяма част от страните, чието население е с предимно мюсюлманско вероизповедание, от Мароко до Пакистан. От известно време е налице и в други азиатски, както и в някои латиноамерикански държави. Стрелите на озлоблението са насочени срещу предишните колонизаторски страни от Европа и все повече – към Съединените щати, които в техните очи са отговорни за частната мизерия и държавното безсилие, царящи в тях. Подобно озлобление, този път към Япония, процъфтява в Китай и в Корея. Разбира се, то не владее всички умове, нито всички дейности, но въпреки това играе ключова роля в социалния живот, защото – подобно на другите социални страсти – е присъщо на едно влиятелно и действено малцинство.

Третата група страни се отличава по сериозното наличие в техните общества на чувството за страх. Те са гръбнакът на Запада и векове наред в недалечното минало са упражнявали господство над света. Страхът им е насочен към предходните две групи, но е от различно естество спрямо едните и другите. По отношение на „страните на апетита“ западните, и най-вече европейските демокрации се боят от икономическата им сила, от способността им да произвеждат по-евтино, следователно да завоюват всички пазари. Или, накратко казано, боят се, че може да попаднат под тяхното икономическо господство. Що се отнася до „страните на озлоблението“, Западът се страхува от произлизащи от тях физически нападения, от терористични атентати, от взривове на насилие; а на всичко отгоре – и от наказателни мерки в областта на енергетиката, тъй като най-големите залежи от петрол се намират в тях.

И най-сетне една четвърта група страни, разпръснати на различни континенти, би могла да бъде определена като тази на нерешителността: остатъчна група, чиито членове рискуват да попаднат един ден под въздействието както на апетита, така и на озлоблението, но които засега остават извън тези страсти. Същевременно природните богатства на тези държави биват ограбвани от граждани на другите групи страни с активното съдействие на собствените си, силно корумпирани ръководители; чести етнически конфликти в тях водят до разорения и опустошения. Някои слоеве от населението, обикновено бедни и притеснени, се опитват да се установят в „страните на страха“, в богатите страни, за да припечелват повече и да водят по-сносен живот.

Аз нямам необходимата компетентност, за да опиша в подробности всяка от тези групи страни. Живея във Франция, в лоното на Европейския съюз, следователно в групата, посочена като подвластна на страха или поне белязана от него; тя е и единствената, която познавам отвътре. Стеснявам още повече своята тема и се ограничавам до едно от отношенията, които могат да бъдат обект на изследване: отношението към страните и народностите, мотивирани от озлоблението. И ако искам да задълбоча анализа върху тази страст, то е, защото ми се струва, че тя често води до пагубни последици. Тезата, която бих искал да развия, може да бъде сведена до няколко думи. Западните страни имат пълното право да се защитават от всякаква агресия и всякакви набези срещу ценностите, върху които са избрали да основат своите демократични режими. И по-точно, налага им се да воюват с решително срещу всякакви терористични заплахи и всякакви форми на насилие. Те обаче имат интерес да не бъдат въвлечени в непропорционална, прекомерна и крайна реакция, защото тя би предизвикала резултати, противоположни на очакваните.

Страхът се превръща в опасност за онези, които го изпитват. Ето защо той не бива да бъде оставян да играе ролята на господстваща страст. Нещо повече, той е основното оправдание за поведения, често квалифицирани като „безчовечни“. Страхът от смъртта, която ме заплашва, или – още по-зле – заплашва скъпи за мен същества, ме прави способен да убивам, да осакатявам, да изтезавам. В името на закрилата на жени и деца (у нас) огромен брой мъже и жени, старци и деца са били избивани (при другите). Тези, които сме склонни да назоваваме „чудовища“, често са действали, водени от страх за своите близки и за самите себе си. Когато на южноафриканските полицаи и военни от епохата на апартейда се задава въпросът защо са избивали или предизвиквали неизразими страдания, те отговарят: за да се предпазим от заплахата на черните (и комунистите) срещу нашата общност. „Не сме изпитвали никакво удоволствие от всичко това, нямахме никакво желание да го правим, но трябваше да им попречим да убиват невинни жени и деца“. А щом човек (или общество) приеме идеята да убива, той неминуемо се съгласява на следните стъпки: изтезава (за да се сдобие с информация за „терористите“), осакатява човешки тела (за да прикрие убийствата зад долнопробни криминални престъпления или случайни взривове): всички средства са добри, за да се постигне победата – следователно да се отстрани страхът.

Страхът от варварите е душевната нагласа, която рискува да ни превърне във варвари. И злото, което ще причиним на самите себе си, ще надхвърли опасността, от която сме изпитвали боязън в началото. Историята ни учи: лекарството може да бъде по-лошо от болестта. Изобретенията на тоталитаризма са се появили като лекове срещу недъзите на буржоазното общество; те създадоха свят, по-опасен от този, срещу който се бореха. Несъмнено днешната ситуация не е толкова тежка, но все пак си остава обезпокоителна; все още има време да сменим ориентацията си.

Прекомерната или зле насочената реакция на „страните на страха“ се проявява по два начина в зависимост от това дали протича на тяхната собствена територия или на територията на другите. Във втория случай това означава да се отстъпи пред изкушението на силата, като се отговори на физическите агресии чрез разгръщането на непропорционално големи военни средства и чрез военни действия. Съединените щати са държавата, олицетворяваща образцово тази реакция след атентатите от 11 септември 2001 г., тъй като нахлуха пряко или пък усърдно насърчаваха нахлуванията в страни като Афганистан, Ирак и Ливан. Страните от Европейския съюз следват в общи черти американската политика, но с неохота, мърморейки и провлачвайки крак. Тези преки военни намеси са допълнени от действия, назовани „война срещу тероризма“ и между другото отговорни за редица незаконни арести и за изтезания, чийто символ днес са имената Гуантанамо, Абу Гариб и Баграм.

Всъщност тази политика води до двоен провал: тя прави противника по-силен, а нас самите – по-слаби. Най-напред, защото агресията, на която тя отговаря, не е дело на държави, а на отделни лица (наистина закриляни за известно време от талибаните, докато последните държаха властта в Афганистан), които не могат да бъдат засегнати нито от мощните бомбардировки, нито от окупационните действия на цели армии. Но също така, защото става дума за озлобление, породено от предходно унижение, и това озлобление не би могло да бъде излекувано с нанасянето на ново военно поражение над страната им. Точно обратното. Американската армия или нейните съюзници могат да унищожат противниковите войски, но по този начин те единствено ще подхранят озлоблението на населението – истинския източник на първоначалните актове на агресия. Изтезанията също са хранителна среда на желанието за отмъщение. Личностите, отговорни за нападенията срещу западните страни, живеят с усещането, че техните страсти са справедливи, а идеите им – правилни; впрочем – както е написал Паскал преди повече от триста години – „насилието и истината са безсилни едни срещу други“.

От друга страна, тази политика разрушава западния свят отвътре, понеже за защита на демократичните ценности, на които толкова държим, ние сме принудени да се откажем от тях! Нима бихме могли да се радваме на победата над омразния враг, ако за да го победим, е трябвало да станем като него?

Когато „всичко е позволено“ в битката срещу тероризма, антитерористът започва да бива объркван с първоначалния терорист. Впрочем всички терористи на света вярват, че са антитерористи и че не правят нищо друго, освен да отвръщат на предходен акт на терор… И това не се отнася само за тях: винаги, при това без особено усилие, биха могли да бъдат открити достатъчно факти на предходно насилие, призвани да оправдаят всяко настоящо насилие. Но така войната няма да свърши никога.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах