Присмехулникът Камен Донев става романтик

Сензацията на премиерния спектакъл на Театъра на българската армия „Сирано дьо Бержерак“ е появата на Камен Донев. Именитият актьор, получил всенародна любов с постановките си за „народното творчество“, напусна същата тази сцена през 2009 г. след участие в най-важните проекти на театъра. И сега се появява в репертоарна постановка на режисьора Стоян Радев, с когото изработиха тук през 2007 г. „Куклен дом“ от Ибсен. Донев и Радев видимо си имат доверие и разчитат един на друг в смисъла, познат на дългогодишните театрали, и в духа на приятелството, другарството – основна тема в постановката.

Работният процес по спектакъла преди време бе прекратен заради епидемията от Ковид и паузата изостри любопитството ни към сегашния резултат.

Пиесата, плод на романтичните настроения в Париж от края на миналия век, е представена на сцената в изненадваща хармония със стихотворния оригинал на Едмон Ростан. Камен Донев спазва пиетета на режисьора към словото и знаците на жестовете и укротява изблиците на енергия, видими още щом го погледнем на сцената. Той, разбира се, контролира действието, където неговият благородник Сирано, толкова известен с умението си да съчинява стихове, колкото и да побеждава на дуел с шпаги, се влюбва в братовчедката си Роксана (Луизабел Николова), но джентълменски се отказва от ухажването в полза на нейния обект на любов, младия кадет Кристиян (Ясен Атанасов). Възелът на тази интрига се стяга заради обсесията на Сирано, че е непоносим грозник извън вниманието на Роксана, както и заради обещанието към нея да се грижи за Кристиян.

Режисурата и Камен Донев постигат рядка в днешния български театър дълбочина на поетичното настроение на сцената. В реалността на публиката, където се ширят недоверието и насмешката, спектакълът на армейците въвежда паралелна реалност на приятелска саможертва, вярност към дадената клетва, поднасяне като дар на собствения талант. Да, тази друга реалност наричаме романтика, толкова рядка и изчезваща, но толкова красива и съблазнителна.

Трябва да призная, че при четенето на пиесата не можех да си представя как изглеждат сцените, в които Сирано подава нежни реплики на Кристиян, който пък ги отправя към изправената близо до него Роксана. Тя мисли, че поетът е Кристиян, а Сирано не признава истината, дал веднъж обещание да лансира кадета. Сцената е решена в контраста на дейния Сирано – Камен Донев и замръзналия в своята ограниченост Кристиян – най-динамичната сцена в решената като вербални двубои постановка.

На сцената виждаме и други ценни реализации на Стоян Радев. Неколцината кадети, войници под началничеството на Сирано (студенти от колежа „Любен Гройс“, клас на Малин Кръстев и Геро), изпълняват интерeсна хореография (Теодора Попова), за да напомнят, че времето е военно или да се подиграят на граф дьо Гиш (симпатично изпълнение на Георги Къркеланов, на когото ролята на благородника, напомпан с егото си при ухажването на Роксана, прилепва като ръкавица). Допълнителен щрих към нелепото му поведение е лилавото облекло, напомнящо ни костюма на Джеймс Бонд (Даниъл Крейг) на официалната премиера на филма „Смъртта може да почака“.

Интересна е огромната луна на Фичо Тороманов, надвиснала над сцената и променяща цвета и фазата си в зависимост от настроението на героите и температурата на случките.

На финала Сирано, получил наранявания от засада, потъва в луната, където е вече мъртвият Кристиян, с когото се прегръщат. Истинско приятелство има само на небето.