Приятна изненада в Дяволското гърло

Само на мен ли ми се струва, че повторното гледане на първите епизоди от новите български сериали влошава качеството им?

На фона на това разочарование „Дяволското гърло“ печели състезанието. Най-напред, заради крими сюжета, който се показва без паузи и пълнежи само, за да тече времето. Страхотен монтаж, който представя реалистично случките. Заради него липсва онази странна преднамереност в кадъра на „Г-н Х и морето“, когато камерата се насочва към даден актьор. Сякаш някой казва на изпълнителя: „Сега си ти!“ и той (или тя) се стресва и се втурва да играе. Дори при такъв печен актьор като Калин Врачански се вижда тази анимация на изненадата, след която погледът му блуждае насам-натам, спира се за секунда на камерата, сепва се и рязко се премества.

В добре написания сценарий на „Дяволското гърло“, щом сцената изчерпи присъствието на Теодора Духовникова или Владо Карамазов, камерата прескача при Валери Йорданов, Васил Банов, Стоян Радев и Лидия Инджова (с прекрасно измислена и изиграна бременност). Това придава на зрелището динамика и атрактивност. В „Денят на бащата“ липсата на детайли и обстоятелства при персонажите се усеща най-силно, защото темата се рови в съзнанието на Димо (Захари Бахаров) и Калина (Весела Бабинова) и всъщност нищо „външно“ не се случва. Ако излезеш от стаята с телевизора и се върнеш след 10 минути, за да питаш: „Какво стана?“, нищо не могат да ти кажат. Нищо не се е случило. При Захари Бахаров това е грешка, защото той е екшън актьор, човек на действието, когато е най-креативен и зрелищен. Сега трябва да се грижи и порасналата му брада да играе.

Павел Веснаков е режисирал първия епизод на „Дяволското гърло“ като отделен филм, а не с мисълта, че предстоят още ленти и още възможности. Най-доброто сега и тук! Отношенията между криминалистите ще се разберат и от небългарския зрител, защото са избегнати онези евтини подробности от нивата на субординация и зависимост в българските служби, които напояваха фолклорно и с лош хумор старите ни крими продукции. Омагьосващият пейзаж на Родопите не е агресивен, но се усеща специалната му роля – тайнствен, неопитомен, пълен с изненади, често зловещи. Добре измислена е криминалната интрига, така че основната линия да се пресече с паралелната, която легитимира идването на Теодора Духовникова. По този начин разказът не буксува и не принуждава операторът и монтажът да вкарват неутрални обекти.

Не е като в другите два сериала, където камерата послушно чака да се появят думи и ситуации, свързани с основната тема, и пълни останалото време с каквото ѝ падне. Най-често гледаме гърба на персонажа, докато той отива до прозореца или балкона, след това го гледаме отпред, докато се връща при креслото или леглото. Ако е навън, оглеждаме околни здания и дървета. Примерно в „Г-н Х и морето“ кадърът се оживява, само когато опре до онази мисъл, която пиарите на продукцията масовизираха: „…ще представи с хумор малките и големите лъжи в живота, фалша в човешките отношения и щастието от това да свалиш маската, която носиш“. Останалият живот на персонажите не се вижда, нито с хумор, нито със съчувствие, нито равнодушно, но поне интересно.

Превключването във визията на поведението на другите от екипа на криминалиста Карамазов разширява перспективата на акцията, но и поддържа напрежението и съучастието на зрителя. Неслучайно публиката надмина милион, немислимо повече от зрителите на „Г-н Х и морето“ и „Денят на бащата“. Освен това, сценарият оставя пътеки за бъдещо развитие. При Теодора мяркаме дъщерята и чуваме съветите на майка ѝ, очевидно намеквайки за самотен живот и бъдещи драми.

В сериала участват неамортизирани от тв употреба актьори и това е главното му качество и предимство. А за специалистите привличането на Теодора Духовникова и Карамазов в тв история е вълнуващо и любопитно приключение, което ще разшири познанието за техните способности.

Вижте още: УГРИЗЕНИЯТА НИ ДЪРЖАТ ПРЕД ЕКРАНА