Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Признание от Николай Волев за принадлежността му към ДС

28 години след промените режисьорът разказва в книга как е станал сътрудник на тайните служби

Темата „Държавна сигурност“ се появява в живота на Николай Волев далеч преди да влезе в киното - когато постъпва като екскурзовод в „Балкантурист“. Снимка: Личен архив - Признание от Николай Волев за принадлежността му към ДС

Темата „Държавна сигурност“ се появява в живота на Николай Волев далеч преди да влезе в киното - когато постъпва като екскурзовод в „Балкантурист“. Снимка: Личен архив

Преди година, в интервю пред „Площад Славейков“, попитахме Николай Волев имал ли е взаимоотношения с Държавна сигурност. Както нашите читатели знаят, преди време медията ни взе решение да не дава трибуна на автори огласени като съпричастни към структурите на ДС. Но това не ни освобождава от отговорността към истината – затова ще ви представим историята на Николай Волев и обстоятелствата, при които той става част от Държавна сигурност.

На въпрос дали е страдал навремето от интереса на ДС, преди година режисьорът на „Господин за един ден“, „Двойникът“, „Да обичаш на инат“ отговори:

„Чак страдал… Тая тема ще я оставим за друг път. Сега ще излезе една книга… Моя… Раймонд Вагенщайн ме прилъга преди 2-3 години да започна да пиша…“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Тогава Волев обясни, че книгата не е за ДС, а за живота му:

 „Една част [от живота му] е минала през действителността на България, в която имаше Държавна сигурност, но да не набъркваме тази тема сега…“.

Още един въпрос по темата му зададохме: „Имат ли моралното право бившите агенти на ДС да участват днес в обществения дебат?“. Ето и какво получихме в отговор:

„Вижте сега. Ако ти си бил агент тип „Джеймс Бонд“, ако си бил доносник от Шесто… тази тема е толкова деликатна и с толкова груби пръсти се пипа – и с груби думи се обработва, че просто се погнусявам и затова не искам да говоря. Защото държава без Държавна сигурност няма на света измислена! Всяка държава, във всяко едно време, си има Държавна сигурност – тя не може да съществува без Държавна сигурност. В тая Държавна сигурност има свестни, готини, кофти, боклуци, талантливи, умни, глупави, корумпирани, некорумпирани… Каква е тази върховна глупост! Хората на изкуството се делят на талантливи, бездарни, по-талантливи, мижитурки, умни, достойни, подлеци… Това важи за журналистите, хората от ДС, политиците… всички. Нищо не може да се сложи под един знаменател. Абсолютно нищо. Който говори така ангро, е глупак за мен, пълен глупак“.

На въпрос за Димитър Иванов от Шесто управление на ДС, Николай Волев отвърна, че не го познава.

„Шесто, идеологическата полиция, ми е най-несимпатичната и най-отвратителната от всички“.

Вижте още: НИКОЛАЙ ВОЛЕВ: НЕ СНИМАХ КИНО 16 ГОДИНИ. И ОЖИВЯХ

Тогава режисьорът помоли тази тема да не влиза в интервюто. Но днес решихме все пак да я представим, тъй като Николай Волев сам оповести, че е дал съгласието си да сътрудничи на Държавна сигурност. Прави го в биографичната си книга „Девствената проститутка“ (изд. „Колибри“).

Волев разказва за миналото си в диалогична форма, той задава и въпросите, дава и отговорите. Темата „ДС“ се появява в живота му далеч преди да влезе в киното – когато постъпва като екскурзовод в „Балкантурист“. Информират го, че това не може да стане, ако не подпише да донася какво обсъждат чужденците, които развежда из страната ни. След дълъг разговор с баща си и една безсънна нощ, Волев решава, че по-скоро никой няма да пострада от това сътрудничество и дава своя подпис. Твърди, че не е донасял за никого, за което шефът му в „Балкантурист“ му е правел забележки – нищо повече.

След време Волев отново има вземане-даване с ДС. Това се случва, когато той заминава при бъдещата си съпруга Мери във Великобритания, там сключват брак, той си намира работа – и животът му би протекъл по друг начин, ако не бе решил да се върне в България за сватбата на брат си. Но след кратки спънки получава разрешение да замине – твърди, че става с помощта на Антон Югов, приятел на баща му.

Представяме Ви откъс от „Девствената проститутка”, с твърде странната история на неговото „бягство“ от България. Във време, когато беше немислимо за обикновените граждани да отпътуват просто така за чужбина – особено в капиталистическите държави. Николай Волев описва как напуска страната, за да замине за Великобритания при бъдещата си съпруга, с която се е запознал като екскурзовод в България. 

„В края на сезона писах на Мери да идва час по-скоро в София. Тя успя да измоли една допълнителна седмица отпуск от шефа си, след което си купи самолетен билет до София. Запазих ѝ стая в хотел „Хемус“ и предупредих нашите за нейното идване. Те посрещнаха новината храбро. Само майка ми се разтревожи за нещо, което трудно би могло да бъде обяснено на днешните поколения, но въпреки това ще опитам. Името Мери не звучеше никак добре в ушите на правоверните блюстители на морала по комунистическо време. Неизвестно защо, това класическо английско име се свързваше с нравствената разпуснатост, характерна за „прогнилия“ Запад. Направо си беше синоним на покварена жена – курва, наркоманка и въобще долна твар. Затова мама ме помоли да назоваваме моята любима пред хората с името Мария, за всеки случай. Това щяло да дразни по-малко и без това зле настроените към връзките със западни жени идеологически цербери. Казах ѝ, че нямам нищо против да я наричат Мария, а пък аз ще си ѝ викам както намеря за добре. Речено-сторено. Само че никой от нас не съзираше надвисващата угроза заради връзката ми с Мери/Мария.

– Какво имаш предвид?

– Ответните действия на кадровика Крънчев и служителите на Държавна сигурност. Те бяха бесни, защото смятаха, че съм ги изиграл. От мен не беше постъпил нито един сигнал, нито един ред, нито една думичка дори във връзка със задължението ми да проявявам революционна бдителност по време на четиримесечните си контакти с хилядите туристи – граждани на капиталистическа Великобритания. Престъпно бездействие може би? Или умишлена леност в ущърб на народната власт и в услуга на шпионите, които съм оставил да шетат безнаказано цяло лято из социалистическите ни курорти? Трябваше да изслушвам всичко това многократно, притиснат от Крънчев и още две наежени тайни ченгета в стаичката срещу Народното събрание, недалеч от днешния хотел „Радисън“, където Държавна сигурност поддържаше оперативна квартира.

– А ти беше ли ги изиграл?

– Ни най-малко. Изобщо нямах време за тяхната шпионска параноя. Работех от сутрин до вечер и печелех както за себе си, така и за държавата. Гостите на страната ни оставаха доволни от предоставената им услуга, а аз – от тях. Получавах законни комисиони от продажбите на екскурзии до Истанбул и Мамая, както и щедри бакшиши в британска валута от благодарните туристи. Кадровикът обаче отказваше да ми повярва.

– Все още те преследва духът му, нали?

– Крънчев нямаше дух, а огромен търбух, който тъпчеше с уиски и кашу. Обвиненията му към мен се крепяха на неговите измишльотини за промъкващите се у нас джеймсбондовци, преоблечени в одеждите на невинни туристи.

– Но защо му е било нужно всичко това?

– За да отчита дейност, разбира се. Все пак трябваше да оправдава по някакъв начин високата си заплата и битовите преимущества, които му носеше принадлежността към тайните служби. Само че не случи на агент.

– Как се разви сблъсъкът ви по-нататък?

– Стремително. Мери дойде на гости у нас направо от летището. Родителите ми, баба Мария и брат ми останаха зашеметени от нея – направо бяха като треснати от гръм. Дори в най-розовите си помисли не бяха допускали, че съм могъл да попадна на толкова свестен човек. Още на първата ни обща вечеря те приеха бъдещата си снаха като родна дъщеря. Баба Мария беше източила най-тънките кори на баницата за предястие, а гювечът се оказа истинска перла в короната ѝ на македонска домакиня. Баща ми едва се въздържаше да не ги омаха целите и само неудобството пред гостенката го възпираше. Англичанката започна да ги нарича „мамо“, „татко“ и „бабо“, а нашите се разтекоха от кеф като петмез и се нахвърлиха да я целуват. Жива идилия! Тогава Мери/Мария спомена, че би ѝ отнело най-много до Коледа, за да приключи с делата си в Англия и да се пресели у нас.

– Не може да бъде!

– Точно така реагира и Крънчев. Само че се изрази малко по-различно: „Тая няма да я бъде!“.

– Каза ли защо?

– Бил съм подписал някакъв документ в защита на националната сигурност, който ми забранявал да поддържам неутвърдени от тайните служби връзки с представители на капиталистическите държави. Особено от Великобритания – като най-ревностни съюзници на американските империалисти. Онемях. Не можех да кажа „копче“ на уродливата му логика. Не ми оставаше друго, освен да обещая смирено, че повече никога няма да повдигам този въпрос. Изглежда съм успял да го убедя в искреността си, защото се разделихме цивилизовано.

А, и един гаф допуснаха служителите на Държавна сигурност в суматохата – не се сетиха да си поискат обратно служебния ми задграничен паспорт, с който пътувах до Истанбул и Мамая.

С Мери решихме да не използваме предварително платената от мен стая в хотел „Хемус“ по простата причина, че тя със сигурност беше оборудвана с „бръмбари“. През останалите пет дни от престоя ѝ в България общувахме необезпокоявани и до насита в таванската стаичка над нашия апартамент на улица „Капитан Андреев“. След отпътуването ѝ баба Мария видя доста зор, докато изчисти купчината огризки от ябълките, с които се подкрепяхме през тези пет денонощия.

Оттук насетне връзката ни неизбежно стана подмолна. По едно мое старо гадже, стюардеса, пътуваща за Лондон, пратих тайно съобщение до Мери. Писах ѝ да ме очаква в най-скоро време, тъй като в главата ми зрееше таен кроеж. Точно как възнамерявах да се измъкна от България не ѝ разкривах по разбираеми причини. Бившето ми гадже не ме подведе и моето известие достигна до получателя. Когато стюардесата се върна, изпихме по чашка в чест на отшумялата ни връзка и тя ме увери, че мога да разчитам на нея винаги когато съм в нужда. Въпреки това отказах да преспя в квартирата ѝ за последно, както много ѝ се искаше.

– Съзирам устойчив модел на поведение у твоите любими.

– Вярно, изживях всичко това още веднъж години по-късно с вече бившата ми първа съпруга.

– Чакай, още не сте се оженили, а вече стана бивша.

– Казах ти, че имам втори брак, не издавам някаква тайна. Потрай още малко и ще разбереш как протече животът ми с Мери, продължил близо осемнайсет години.

– Как протече?

– Като всеки човешки живот – с раждане, детство, юношество, зрялост и неизбежната смърт. Премина под мотото „Верността е най-страшното отмъщение на жената към мъжа“. Бас държа, че пак ще ме упрекнеш в лекомислено увлечение по привидно противоречивите твърдения, но отново ще сгрешиш. Намирам горното съждение за крайно любопитно и с най-малко двоен подтекст. Изречено е през XVI век от Жак-Бенин Босюе – френски теолог и учител на Краля Слънце Луи XIV, но то се оказа толкова вярно в наши дни, сякаш бе казано специално за мен и Мери.

– Нямам търпение да узная защо.

– Разбирам те, защото и аз не съм от най-търпеливите. Но ще се наложи да почакаш още малко, защото през есента на 1968-а изгарях от любов по Мери и копнеех миг по-скоро да се видим отново.

Единственият възможен път към нея минаваше през капиталистическа Турция. Служебният ми задграничен паспорт беше все още у мен, само че в него липсваше турската входна виза, която се издаваше еднократно за всяко пътуване. В допълнение, местните власти изискваха обоснована молба за целта на пребиваването в страната им, тъй като в онези години частните пътувания на български граждани в държави, членки на НАТО, не бяха свободно разрешени. Тъкмо с тези доводи ми беше отказана визата, която се опитах да измоля от турския консул в София след доста озъртане и нервна пот, пролята край сградата на посолството на ъгъла на „Руски“ и „Кракра“.

Тогава на помощ ми се притече една черта на моя нрав, която ме е издърпвала за косите дори от привидно най-безнадеждни пропадания. Хъслия съм и провалите само временно ме обезкуражават, но не ме смазват. А може би тъкмо това караше сполуката да ме посети отново и отново?

С моята бивша приятелка, стюардесата, се сблъскахме случайно една привечер на улица „Раковски“, срещу дома на Яворов и Лора. После седнахме в близкото кафе. Разказах ѝ за несполуката си с турската виза, а тя се разсмя. Каза ми, че по-голям късметлия от мен не била срещала. После ми довери, че в миналото имала за кратко „ош-беш“ с турския консул в Бургас. Случаят с него бил подобен на нашия, само че огледално обърнат. С други думи, консулът продължавал да тича след нея така, както тя тичала след мен. Разбирала ме отлично и по тази причина щяла да ми помогне. Била сигурна, че турчинът не би отказал да изпълни нейна молба, затова да съм хващал самолета за Бургас още утре.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах