Проблемът не е да умреш за България, а да живееш за нея

Скъпи приятели, аз лично имам чувството, че присъствам на едно чудо, много имена се споменаха, естествено – неудобно му е на Васил Василев да каже своето собствено име. Всъщност това е въплъщение на една идея, която се появи, която беше обявена, преди няма шест месеца. Искрено Ви казвам, че не съм вярвал, че е възможно да се случи това, което се стана днес. Тежко е времето, влажна е гората, наводнена. Не вярвах, че ще пламне, не вярвах, че това, което се случи, ще се случи.

Една карта има в кабинета на Васил Василев, бучка едни карфички със стъклени главички, жълти слагаше където има нови клубове, казах му да ги смени с червени, и изведнъж България започна да се оцветява.

За шест месеца да се появят тези клубове, значи трябва да се намерят хора, това е цялата работа. Всъщност горят човешки души за Левски. Извинявайте, но Левски е клада, Левски не е огън. Но как гори тая клада? Гори, защото един човек се е запалил и тя гори в България, затова защото има хора, които също отглеждат дървета, които след това хвърлят в кладата на Левски. Дървото трябва ти да го отгледаш, не можеш да отидеш, да го купиш от пазара, да го закараш и да го хвърлиш да гори във кладата.

Вашите клубове, тия карфички в кабинета на Васил Василев. Пари, ами той даде пари, освен пари, време, той даде време, той трябва да отиде при вас, трябва да направи нещо, той си има работа, има си предприятия, мероприятия, фирми, в които работи, въпреки това той намери време да направи това, което се случи днес.

България трябва да намери хората, които са готови да дадат нещо от себе си. Проблемът не е да умреш за България, проблемът е да живееш за България. Всички, които сме в тая зала, трябва да помним, че Левски не е само наш, български. Ако човечеството реши да излее някаква статуя огромна на човечеството и каже на всеки народ: „Пратете ни един ваш бюст, едно лице, една статуя, може да е от бронз, може да е от желязо, може да е от злато. Пратете я да я влеем в тоя световен метал, да излеем.” България ще изпрати Левски, защото Левски бележи границата на човешките възможности. Представете си един връх, който човечеството изкачва, нека да е снежен. Представете си стъпките, които вървят към върха – има самотни стъпки – някъде високо успели са да стигнат, стигнал Скот, стигнал Левски.

Левски измерва човешките възможности, това е просто велик човек преди всичко. И веднага, абе хубаво, изкачил се на върха – той е звезда. Какво ще правим ние със звездите?! Величието на Левски е това, че той доказва, че звездите са планети, на които има гори, на които има океани. Колкото го приближавате Левски, толкова го виждате, че е човек, толкова виждате неговото отношение към живота, неговото отношение към ценостите, неговото отношение към Бога. Той е една планета, която не може да бъде разгадана за тези 142 години. Има да го разглеждаме, има да го гледаме, имаме да се вглеждаме, и което трябва да запомним – с всяко българско дете се ражда един Левски, една възможност за Левски, това не е нещо извънредно, това е човек, това е българин.

Виждам на първата редица учителите. Написах една статия, не е мое заглавието, бяха измъкнали от думите ми своето заглавие – „Нацията трябва да събере пари да купи тоги на българските учители”. Навсякъде през цялата история на цивилизацията учителите са били начало на обществото. По тридесет-четиридесет души се нареждат на опашка в Ирландия да станат учители. Защо бе, хора?! Ние не можем да разберем, че хващаш едно дете, едно мило човешко същество, завеждаш го в училище и му даваш един учител и му казваш: „Направи от него човек”. На тоя, на когото даваш най-скъпото си, може ли да имаш такова отношение към него? На какво прилича това нещо, няма ли чувство за чест, за достойнство, чувство за реалност? Къде сме без oбразование, къде сме без наука?

Разместването на ценностите е не несериозно, то е трагично. Това, че ние сме събрани тука в тази зала днес, показва, че по някакъв начин започва едно наместване, едно подреждане на ценностите. Може само да си пожелаем: Нека това да продължи, нека наистина това да бъде една зора!

Слово на Антон Дончев на Първата национална среща на клубовете „Млади възрожденци”, София, 21 февруари 2015 г.