Проблемите на Африка, изложени на Лазурния бряг

КАН, специално за „Площад Славейков“

Филми от Африканскния континент са се появявали, макар и несистемно, в официалната програма в Кан. От последноите години се помни „Atlantics“ (2019, Мали) на режисьорката Мати Диоп, който заслужено получи Голямата награда в Кан през 2019 г. Но единствената „Златна палма“ е от далечно минало време за алжирския филм „Хроника на жарките години“ (1975) на реж. Мохамед Лахдар-Хамина – силен, вълнуващ разказ за началото на алжирската революция, видяна през очите на обикновени селяни. Най-изявеният досега алжирски режисьор има още 4 участия в основния конкурс и награда за дебют през 1967 г.

През годините официалната програма в Кан често е била подлагана на критика за известно пренебрегване на африканското кино и неговото непълноценно, частично присъствие на Лазурния бряг. И ето че тази година картината е съвсем различна. Седем филма от африкански страни са на екрана почти всеки фестивален ден, като два от тях са в основния конкурс, а други четири във втория конкурс „Особен поглед“ и още един в специалните Полунощни прожекции. Това вече настина е налагащо се присъствие, а при някои от филмите с респектиращ художествен резултат.

Вече добре известната режисьорка Каутер Бен Ханя от Тунис, със солидно кинематографично образование от реномираното филмово училище La Femis в Париж плюс допълнителна магистърска степен от Сорбоната, влезе убедително в голямото световно кино с „Човекът, който продаде кожата си“ (2020) с награда от Венеция, а после и номинация за чуждоезичен „Оскар“. Сега с четвъртия си филм „Четири дъщери“ Каутер Бен Ханя не само предизвиква любопитство, но и напълно заслужени положителни отзиви. Тя започва своя филм като документално наблюдение на самотна жена с четири дъщери, но след като двете по-големи са изчезнали в неизвестност, а както се оказва по-късно още през 2015 г. са се включили във военизираните милиции на ИДИЛ. За да възстанови доколкото е възможно тяхната липса, режисьорката осъществява уникален филмов експеримент: замества ги с две професионални актриси, чрез които филмът „повдига фереджето“ на майката Олфа и останалите две дъщери. А по този начин се разбулват техните действителни житейски истории, мисли, вълнения, преживявания. Така хибридният (документално игрален) филм се превръща във вълнуващо достоверно пътуване през битието на жената в съвременния ислям към осъзнатия протест срещу насилието, с надежда близостта в семейството да компенсира всекидневното статукво на официалния живот. Това са все изключително важни и наболели въпроси на обществото днес, които филмът „Четири дъщери“ анализира ненатрапчиво, но изключително убедително. Безспорно, предишният полезен опит на Каутер Бен Ханя в документалното кино (с авторитетни награди от IDFA в Амстердам, Локарно и други фестивали), дава своите плодове и в нейния толкова смел хибриден експеримент. Очевидно селекцията на филма е и част от фестивалната стратегия за достойно място на женското кино в официалната програма. При това филми, направени от жени и с подчертано женска проблематика в сюжета.

Такъв е и филмът „Банел и Адама“ (2023) на режисьорката Рамата Тулайе-Си от Сенагал – единствен дебют в основния конкурс тази година. Тя разказва за две съвременни, еманципирани жени от глуха провинция в северната част на страната и трудното им всекидневното общуване. Важен акцент от интервю на режисьорката е желанието ѝ да направи филм „не само за мизерията, корупцията, социалното неравенство, които са много важни, разбира се, и основа на силен социален реализъм. Тази характеристика е добре известна във филмите за Африка, но аз исках да избягам от натурализма“. Затова построява своя дебют с елементи на своеобразен магически, дори митологичен реализъм, който по особен начин привлича зрителя към иначе потискащата екранна реалност. А в контекста на сюжета зрителите могат да видят и препратки към персонажи като Медея и Антигона. Смел ход и рисковано решение, но пък дебютът „разрешава“ това предимство на новото име.

Близка проблематика носи и „Сбогом, Юлия“ на реж. Мохамед Кордофани – първи филм от Судан, селектиран в Кан. Проблемите на жените отново са в центъра на сюжета, при това неочаквано актуализирани от задаващата се гражданска война в страната след отцепването на Южен Судан. А това травмира персонажите и сгъстява допълнително драматичните акценти на сюжета.

Друг тип жанрово разнообразие носи филмът „Омар фрезата“ на реж. Елиас Белкедар – криминална драма с елементи на гангстерска комедия, очевидно и откровено насочена към развлекателния сегмент на селекцията и поради това програмирана в Полунощните прожекции. Макар и произведен във Франция, филмът изцяло е потопен в съвременната алжирска проблематика. А името на актьора Реда Катеб е запазена марка за изкушените зрители.

Ето така киното от Африка „пресича“ Средиземно море и акостира на Лазурния бряг – сега за фестивала в Кан, а после и в европейските кинозали.