Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Прочетох Венета Райкова

Не е зле и интелектуалците да прочетат книгите ѝ - за да се простят с някои илюзии

Евтини мисли, евтин луксозен живот, евтини богати мъже и евтино послание, популяризиращо магии, гледачки, врачки и пълна липса на отговорност към собствения си живот. Снимка: „Площад Славейков“ - Прочетох Венета Райкова

Евтини мисли, евтин луксозен живот, евтини богати мъже и евтино послание, популяризиращо магии, гледачки, врачки и пълна липса на отговорност към собствения си живот. Снимка: „Площад Славейков“

Има място за всички под слънцето. И книжните рафтове са дълги и обемни, така че няма нужда да се пести място. Държа на убеждението си, че една национална книжнина би била недовършена без така наречената „масова литература“. Във всички епохи и във всички времена тя е уравновесявала „високата“ писменост, създавала е фон, на който да изпъкнат постиженията.

Хората общуват с книгите така, както общуват помежду си. Няма как да съществува пълноценно един човек, ако не разговаря и с ерудита, и с неграмотния. Няма как да опознаеш нещо в пълнота, ако не видиш и сенките в него. В този смисъл книгите на Венета Райкова са си на мястото. И успехът им по отношение на продажби и тиражи е обясним – говорим за масова литература с цялата условност на термина „литература“, приложен към този тип книги. Публиката, която формира тиражите на таблоидите, е същата, която се насочва към таблоидните книги (самата авторка ги нарича така). Възмущението на огромна част от интелектуалците и писателите, че по-голям процент хора предпочитат тази литература, е излишно. Така е било и така ще бъде не само в България.

Венета Райкова и нейните романи имат точен и лесно разпознаваем аналог в англоезичната литература. Формата и формулата им повтарят изцяло поредицата на Силвия Дей „Кросфайър“, издадена и у нас и радваща се на огромен успех. Нека напомня, че Силвия Дей е автор №1 на „Ню Йорк Таймс“, издадена е на 23 езика в милионни тиражи. Романите на Дей разчитат на сюжети тип сапунена опера, опростени до крайност диалози и емоция, подобна на тази, която предизвикват статиите във в. „Лична драма“. Успехът ѝ е главозамайващ. Тя разказва за богати хора и техните драми, любов, смърт и дребни ежедневни прозрения тип „на кафе по Нова телевизия“.

На абсолютно същата формула на изграждане на романовия текст се е спряла и Венета Райкова. Практически тя запълва – засега съвсем сама – една огромна празнина в българското писано слово. Разликата между двете, която ще забележи българският читател, е в разпознаваемостта на героите.

Още от първия си роман „Триумфът на кучките“ Венета Райкова дава заявка, че ще пише точно за познати от екрана и таблоидите лица. И макар да е сменила имената, хората са си там – различими, съвсем същите, без никаква маска и грим. Самата Венета е героиня в първата си книга – водещата Виктория е тя и никой не би се усъмнил в това. Тя разказва от първо лице историите, които я определят като водещ – за Боби Цанков и Георги Стоев. Присъстват и други лица, които читателите на Райкова със сигурност познават. Няма как да не разбереш каква омраза свързва двете водещи – Венета Райкова и Миглена Ангелова, защото семейната история на втората е изтипосана директно, без никаква любезност насред романа. „Опосумите“ Иван и Андрей също са почетени с лично споменаване в „Триумфът на кучките“. А в „Скандал“ една от сюжетните нишки е посветена изцяло на Деян Донков и Радина Кърджилова. Дори имената им са прозрачни – Донко и Кара. Всичко от жълтите вестници, свързано с артистичното семейство, е намерило място в романа – фалшивата диагноза „рак“ на Деян Донков, слуховете за семейно насилие и изневери. Доста жестоко от страна на Венета, но пък лесно за измъкване – когато това е запечатано в художествено произведение, то може да бъде оправдано с художествена измислица. Но някак съпреживях болката на двамата истински актьори, които вече не могат да разчитат на летливостта на медийната клюка и остават завинаги затворени между кориците на „роман“.

Въпреки липсата на истинска литературна тъкан, ще се опитам да направя бегъл литературен анализ на два от романите на Венета Райкова – първият и последният (засега).

„Триумфът на кучките“, поставил начало на поредицата книги на Райкова, е публикуван през 2016-а. За две години авторката успя да напише и публикува още четири книги – впечатляваща продуктивност, но обяснима. Тези книги се пишат лесно и бързо.

Много често първите романи на повечето писатели са автотерапевтични. Райкова не прави изключение и „Триумфът“ практически разказва нейната собствена история. Рискът в подобни ситуации е, че стъпвайки на територията на автотерапията, писателят разкрива, без да осъзнава, дълбочината, до която принципно може да стигне. Райкова се е опитала да демонстрира широта, дълбочината се е оказала трудна. „Триумфът на кучките“ се опитва да бъде едновременно злободневен (отвличане на богаташко дете), любовен (няколко романтични сюжета), еротичен (откровени до софтпорно сцени), „философски“ („Дали пък правилният мъж не може да укроти и най-бясната кучка?“), драматичен („Дъщеря имаш само една, но като ѝ спреш парите, пак ще те обича!“). Но тази многотия не е повече от повърхностен отблясък. Прозренията и посланията са точно, каквито могат да бъдат очаквани – тип фризьорски салон, в най-добрия случай – тип „Космополитън“. Всъщност, авторката сама извежда – и то съвсем без ирония – основния постулат:

„Изглеждаха бляскаво и стилно! А това беше най-важното!“

Дълбоката емоция е толкова неприсъща за тази книга, въпреки заявката, че се налага да бъде демонстрирана и налагана изкуствено. Има цели страници, в които абсолютно всяко изречение завършва с удивителна!

Докато четях „Триумфът на кучките“, си мислех, че не е зле и интелектуалците да прочетат тази книга. За да се простят с всяка илюзия, че зад кадър героите от таблоидите и телевизионните екрани са различни от това, което се вижда в шоуто.

Научих някои неща от романа – за самата Венета, за света, в който тя живее. Разбрах например защо в съвременния свят връзките между хората се разпадат толкова лесно. Ако се съди по „Триумфът на кучките“, докопало ги е повърхностното мислене. В книгата се разказва за любов, родена от половин поглед, подхранвана само от секс с плоско общуване, но пък фатално велика и жизнеопределяща. Разбрах, че това, което обичайно правят светските жени, е да ядат, да пият, да се ч…т и да си купуват дрехи. Научих за наличието на „късметлийски гащи“. Научих, че мъжете след 30 години спират да правят секс с жени, защото се самозадоволяват и затова толкова момичета не могат да си намерят партньор. (Тези разсъждения са в няколко страници. И отново никаква ирония, напълно сериозни са.)

„Триумфът на кучките“ е книга, изключително унизителна за жените. Те приличат на клишета, нещастни и щастливи само при наличието на мъж (или рейтинг), вторачени в „последната колекция“ или в книгите за самопомощ (които си купуваш така, както пазаруваш обувки). Евтини мисли, евтин луксозен живот, евтини богати мъже и евтино послание, популяризиращо магии, гледачки, врачки и пълна липса на отговорност към собствения си живот.

Четири книги по-късно Венета Райкова е овладяла поне пунктуацията. Удивителните удивително са изчезнали. За сметка на това първата глава на книгата се нарича „Сутрешна св***а“ (оригиналът е запазен). Главната героиня е с първо име Виктория отново, но самата Венета е скрита зад името Ванеса в паралелна сюжетна линия. Диалозите отново са комиксови – с по една дума, повтарящи се изречения, паразитни реплики. Извън споменатите сюжети, почерпени щедро от таблоидите, Райкова е опитала да вплете проучвания, свързани с местности, болести и истории, които стоят като кръпка в тъканта на текста. Насред хъшлашкия или светския разговор внезапно изниква енциклопедична вметка, често не съвсем актуална, но буквално преписана от Уикипедия. Всичко останало си е като в първата ѝ книга. Защо да разваля работеща машина?!

Надявам се Венета Райкова да продължи да се учи на писане. Видимо е, че се старае, явно книгите ѝ се променят към по-добро поне във формата. Добре е да овладее някои техники – вътрешният монолог например не може да тече в трето лице. Трябва да разбере как да прехвърля гледната точка от един герой към друг, без това да дразни читателя. Изчистването на повторенията – на думи, ситуации, реплики, дори образи – изисква усърдно саморедактиране, което отнема време. Може би е добре да забави темпото на издаване и да прередактира няколко пъти суровия си текст, защото за редактор това би била непосилна задача.

Убедена съм, че тя ще продължи да жъне тиражни успехи. Както казах, това е нормално, естествено и не е роден феномен. Важното е да не се забравя, че огромният тираж не означава високо качество. В този случай означава точно обратното.

Само една опасност виждам в явлението Венета Райкова – и тя не е виновна за нея. Страх ме е, че успехът ѝ ще стимулира графомани, които ще започнат да я имитират.


Вижте още: ВЕНЕТА РАЙКОВА В „БИБЛИОТЕКАТА“, СКАНДАЛ

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ СРЕЩУ „ТРИУМФА НА КУЧКИТЕ“ В ЛИТЕРАТУРАТА

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg