Прочутото българско елементарно възпитание

Голямото фамилиарничене у нас се превръща в норма, а прекрачването на границата от „Вие“ на „ти“ те кара да се чувстваш малоумен, виновен или неприлично дебел

Снимка: Румен Добрев - Прочутото българско елементарно възпитание

Снимка: Румен Добрев

В детството ми имаше един много популярен чешки сериал – „Болница на края на града“. Не се сещам за подробности от съдържанието му, но помня как градът се опразваше, когато по телевизията вървеше поредната серия. Та в него един галантен и възпитан възрастен доктор имаше някакъв постоянен конфликт с очарователно глупава медицинска сестра. И веднъж, когато тя му беше опънала нервите до крайност, той я обиди така:

„Ако глупостта можеше да лети, то Вие щяхте да полетите като гълбица“.

Сещам се за този пример винаги когато стана свидетел на нечия прекалена фамилиарност. Пък в последните години прекрачването на границата между доброто възпитание и т. нар. от посредствения профан „непосредственост“ стана толкова разтеглива, че още малко и съвсем ще се стопи под устойчивия напор на откровената простащина. За да илюстрирам какво имам предвид, опитайте се да си представите начина, по който би се изразил онзи доктор от чешкия сериал, ако например говореше на медицинската сестра на „ти“. Най-вероятно щеше да й каже просто: „Колко си тъпа!“, нали? Не че и в двата случая не я обижда, но във втория би я обидил като истински простак. Разликата е съществена, защото става дума за ниво. А когато то е ниско, се затриват всякакви цивилизационни характеристики и разговорът се превръща в махленска свада, долнопробни крясъци и размяна на словесни, а и физически крошета.

Фамилиарниченето и говоренето на „ти“ в България полека се превръща в норма. И да ме дразни, и да не ме дразни – това е факт, така че не бих се заела да го оценявам като правилно или неправилно. Иска ми се обаче да обърна внимание на това, което следва от него в българския контекст. Защото ние не сме испанци и не носим традициите на западноевропейското възпитание, в което общуването с другите винаги е било подчинено на принципното уважение. Говоренето на „ти“ в Испания не е фамилиарничене – то е просто човешка близост. Докато у нас, прекрачиш ли границата от „Вие“ на „ти“, рискуваш твърде скоро да стигнеш твърдо дъно в комуникацията с другите.

„Да ти кажа, зЕми си хлебче допълнително, щото това в порцията идва късо“, ми казва онзи ден един сервитьор в сравнително престижен ресторант.

С нищо не съм му показала, че сме си приятелчета, не го познавам и не съм имала нищо общо с него, за да си позволява подобна близост.

„Аз ти казАх, като се качи, че оттука ше е по-задръстено, ама ти така реши“, ми се обяснява един таксиметров шофьор, когото съм видяла за първи път преди три минути, когато съм се качила в колата му.

„Да ти дам ли едно номерче по-голямо, че май си хапвала повечко и в ханша си по-широчка“, мило ме обслужва някакво момиче на възрастта на дъщеря ми в един столичен мол.

Все си мисля, че ако някак някой им беше наложил на тези хора да общуват с клиентите си на „Вие“, нямаше да изпадат в чак такава конкретика, че да те карат да се чувстваш малоумен, виновен или… неприлично дебел.

Масовото българско говорене на „ти“, въдворено през годините от най-силните в държавата – мутрите, навлезе отдавна и в медиите. Добре, ясно, че вече си е съвсем в реда на нещата репортери и водещи да си бъбрят в ефир като съученици – работят на едно място хората, електронните медии се модернизират и демократизират, информацията трябва да е близо до хората и т.н. Но пък неотдавна станахме свидетели как дори бащата на новоизбран президент може да се окаже просто бай Георги в устата на журналистка от БНТ, предаваща пряко от дома му в изборната нощ. Не знам какво точно й даде правото да се обръща така към събеседника си, който по стечение на обстоятелствата е и баща на Румен Радев, но бай президентския татко и леля президентската майка не би трябвало да са героите на един подобен репортаж. Тези хора са непознати не само за репортерката, но и за аудиторията, и фактът, че са на възраст, не ги инфантилизира, за да си позволяваме да ги третираме като деца или слабоумни. Ама нали е България – у нас всички са байно и вуйна, бате и кака, брато и муци!

Фамилиарниченето не се изразява само в повсеместното говорене на „ти“. Прекрачването на границата на елементарното уважение към другия го има и в тоталното пренебрегване на каквото и да е споделено право в обществото. Изумява ме например превърналата се в мода практика из софийските улици и булеварди по всяко време на денонощието демонстративно да се форсират двигатели на автомобили и мотори до степен тресене на прозорци. Няма милост: в малките часове на денонощието, в делнични или почивни дни, в центъра на София или в кварталите – момчетата с дребно самочувствие и едро его на четири колела искат да знаем, че съществуват. И да не ни позволят просто да се наспим им е важно – нямаме право на почивка, когато те имат право на себеизява. Минава оня готиният с гъзарската кола – ставай, козирувай и бъди щастлив, че няма как да те премаже!

Същото е с всичко друго, за което се сетите: да си хвърлиш боклука от балкона на улицата (нали вече не ти е у дома, какво ти пука, че цапа на останалите?!); да си слушаш надутата чалга до зори; да паркираш на място за инвалид (къде ще ми ходят насам-натам, като не са „нормални“?!); да плюеш на улицата и под носа на хората; да лазиш из форумите и да псуваш каруцарски нечий труд; да се държиш надменно с туристите; да не правиш елементарното усилие на тротоара да се мръднеш леко встрани, за да се разминете с другия насреща; да отказваш да се возиш вдясно на ескалатора (абе да тичат по стълбите, аз си се возя!); да заставаш като паметник пред отворената врата на автобуса така, че да блокираш слизащите, но да се качиш пръв; да се нареждаш най-отпред на опашка; да се закачаш за чужди електромери; да не си ваксинираш детето, но да вадиш фалшиви бележки, с които с чиста съвест да го пращаш на детска градина; да си пушиш в заведение; да си резервираш шезлонги на плажа с кърпа, която бодро мяташ още в пет сутринта, нищо, че ще дойдеш на плаж следобяд; да даваш подкупи на полицаи, за да си караш на две големи или няколко линийки… И ей такива едни ежедневни, малки, толкова важни подробности от умението да живеем заедно по едно и също време на едно и също място.

Преди няколко години случайно станах свидетел на малка градска катастрофа в Париж. Едно камионче одра странично малък автомобил на задръстено до лудост кръстовище. Шофьорите на двете возила слязоха определено изнервени, разбира се. Огледаха набързо щетите и обсъдиха на висок глас случилото се.

„Господине, вие трябва да спазвате дистанция, не аз, аз съм отпред и не Ви виждам!“

„Но господине, тук всички минаваме заедно, за да хванем предимството, Вие също трябваше да се оглеждате!“

„Това, което казвате, просто не е така – ясно е, че от Вас зависи да минете на безопасно разстояние от мен – то е видно!“

„Как да Ви видя, господине, когато Вие напирате, дори когато аз се опитвам да Ви направя място!“…. и т. н….

Нека импровизирам да направя лек, български вариант на същата ситуация:

„Къде караш, бе, идиот такъв?! Кьорав ли си, та не ме видя, бе, тъпанар!“

„Бе я си глей работата, бе, тука така се минава, бе, сельо, ти що не се оглеждаш, като си толкова отворен?!“

„Бе ти мене ли ше ме изкараш виновен, бе – я бегай с тая кола оттука, че ей ся ше ти я напраим кабрио, бее…“

„Бе, ти знаеш ли кой съм аз?! Я внимавай в картинката, че ей ся ше викна момчетата да те на…т тука пред всички!“ … и т.н…

След това идват бухалките.

Та за фамилиарниченето ставаше дума. Или за онова българско невъзпитание, което вече сме превърнали в норма, наричайки го „непосредственост“.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

OPERA OPEN