Продължаваме напред – от невежество към извращение

„Равнодушието е паралич за душата, преждевременна смърт.”
Антон Чехов

Не съм анкетьор – и коментатор на анкети не съм. Ако въпреки това тръгвам да нищя и разнищвам една анкета, правя го със съзнанието, че както осъждането на едно зло е превенция срещу него, така и неосъждането, недовиждането, пренебрегването на злото е част от злото, а заедно с това – и предпоставка за нови злодеяния. А в случая, както ще видим, става дума и за преобръщане на моралните показатели, за провъзгласяване на добродетели за пороци и обратно.

Резултатите от социологическото проучване, което Център „Тренд” направи тези дни по инициатива на евродепутата Андрей Ковачев (парламентарната група на ЕНП), направо ме свалиха от коня. Допитването цели да установи какво е отношението на нашите сънародници към капитализма и към комунизма, към най-знаковите личности в новата ни национална история, както и съотношението на добродетелите и пороците в нея. Тъкмо това отношение и съотношение ме остави без дъх. Преди да поразтълкувам обаче кое, защо и как, нека хвърля око върху статистическите данни.

За да обсъдя онова, което днешните българи кое-що знаят и класифицират кой как умее, искам да обърна внимание върху онова, което не знаят и не могат нито да обозначат, нито да класифицират. Правя го със съзнанието, че липсата на отношение е също отношение – незнаенето е също отговорност, наша собствена отговорност и към историческата, и към актуалната ни гражданска съдба. Както няма щастливи личности, които да са безразлични и несъотносими към личното си щастие, така няма и проспериращи народи, които да са безразлични, а оттам – и несъотносими към собствената си участ. Проведеното изследване свидетелства, че ние сме точно такъв – незрял, непораснал исторически, нехаещ за собственото си благополучие народ. А след като ние самите нехаем за себе си, да разчитаме, че друга, външна сила ще се трогне от социалната и духовна нищета, в която тънем, е повече от наивно – несъстоятелно е.

И така, цели 43% от нашите съвременници не знаят и съответно не могат да преценят дали годините от Освобождението (за мене тъй нареченото освобождение, но тава е друга тема) до считания от немалко българи за едно второ Освобождение 9. 9. 1944 г. са били добри или лоши години за България, не знаят съответно и дали в този толкова важен и предопределящ близкото ни бъдеще период страната ни е вървяла в правилната или в грешната посока. А аз се питам какво ли знаят тогава.

От казаното следва, че почти половината от съотечествениците ни нямат отношение към едно минало, което, доколкото е разположено само на няколко поколения разстояние във времето, не можем да наречем дори историческо! На българина по традиция не му достига съзнание за историчност – историческата памет в неговото гражданско съзнание най-често е подменена от безпаметност. На фона на тази несвяст мъдрите думи на Апостола (който между впрочем не е никакъв апостол – апостол и революционер, обединени в една личност, няма), че „ние сме във времето и времето е в нас” звучат като фарс: това се отнася за други, по-зрели, по-пораснали екзистенциално и по-осъзнати народи – не и за нашего брата. Който по силата на манталитета си е извън времето – и времето е извън него. Явно българинът е човек, който живее не граждански, не социално и не дори физически, а магически, извън закономерностите и даденостите на биографичното си време.

Незнаенето, а оттам и неможенето, продължават напред във времето и след двете псевдоосвобождения – особено след второто от тях, което е най-заробващото в цялата ни хилядолетна история. Доколкото бе тотално, тоталитарно и несъмнено, съветското ни робство би трябвало да допринесе за избистряне на критериите, за яснота и недвусмисленост в преценките. От подобно уточняване на понятията няма и помен – колкото по-напред се предвижва анкетата във времето, толкова по-ужасяващи стават резултатите от допитването. Преценката на периода 1944 – 1989 г. (де)градира от невежество към извращение, към фалшифициране на социалнополитическата картина. Преценка, според която положителните елементи в дебрите на комунистическото мракобесие са далеч по-мащабни от добродетелите на демокрацията, а негативните явления – присъщи в далеч по-голяма степен на демократичното ни настояще, отколкото на тоталитарното ни минало.

Според анкетираните бисерите на комунизма се нижат един след друг: работа за всеки, безплатно здравеопазване и образование – и преди всичко спокойствие. Като прибавим към 11-те процента на онези родни граждани, които вярват в спокойствието, обезпечавано десетилетия наред от Народната милиция, процента на техните многобройни съмишленици, които са във възторг от царящите в НР България законност, ред и сигурност, симпатиите към комунизма натежават чувствително.

Действителната картина е съвсем, съвсем различна – оптиката на редовия българин явно е изкривена. В онези зли и подли времена работа за всеки значеше легитимиране и въдворяване на насилствения труд – както в изтребителните наказателни лагери на реалния социализъм, така и в реализма извън тях. Става дума не само за принудителния и убийствен лагерен труд – става дума и за ученическите, студентските и ведомствените летни и есенни бригади, за ленинските съботници, за санитарните дни и полудни, за немалкото съдебни процеси, изселвания и въдворявания на местожителство с обвинение в безделие, паразитизъм и неупражняване на общественополезен труд. Здравните ни заведения пък бяха несравнимо по-окаяни от европейските ветеринарни лечебници, а образованието ни бе пропито от ранно детство до късна младост с убогата партийна доктрина. Като студент по философия в най-реномираното висше учебно заведение на страната аз изучавах не антична и нова философска мъдрост, а такива невероятни, такива немислими, такива невъзможни във всяко нормално общество провъзгласени за науки дисциплини като история на БКП, история на КПСС, диамат, исмат, политикономия, научен комунизъм – дори учебните програми на техническите университети и институти бяха белязани с бойкия марш на тези идеологизирани мистификации през институциите. Пък и безплатно образование няма – както няма и безплатно здравеопазване, безплатен обяд както няма. В общества, в които тяхната цена не е декларирана открито, тя съществува скрито, но е не по-малко налична. Доколкото скритите, непровъзгласени държавни разходи са най-трудни за регламентиране и контролиране, пукнатината между тяхната формална неналичност и тяхната действителна наличност се превърна в убежище на перманентни злоупотреби.

Особено внимание заслужава най-силният аргумент на носталгиците по добрите стари времена – спокойствието и сигурността, редът и законността. Като свидетел на незабравимата и доминирана от авангарда на работническата класа епоха трябва да призная, че в онези години наистина не заключвахме ни панелките, ни трабантите си, а дори крайните квартали и парковете бяха безопасни като обществените читални – при това ден и нощ. На каква цена обаче? Общественият живот тогава не беше по-сигурен, по-спокоен и безопасен – той само изглеждаше такъв. Ако делничната престъпност под суровата сянка на комунизма беше ограничена, то бе само защото държавната, общодържавната престъпност бе узаконена. Делнична престъпност нямаше, но цялата страна тънеше в тоталната престъпност на тоталитаризма. Против волята на собствения си народ една еднолична, престъпна политическа партия бе заграбила със силата на оръжията цялата власт така, че съумя да ликвидира битовата престъпност. Централизираната ведомствена престъпност бе достатъчно крупна и достатъчно могъща, за да прекърши гръбнака на уличните гангстери по места. Улични грабежи почти нямаше, но цялата страна тънеше в едно повсеместно партийно-правителствено беззаконие. За каква сигурност, за каква законност, за какъв ред може да става дума в едно общество, в което доносничеството бе не само оневинявано, а и поощрявано свише – превърнато бе в истински фолклор?! За каква гражданска безопасност можем да говорим в общество, в което за едно критично мнение бият и пребиват, съдят и осъждат, арестуват, уволняват и изселват?! С каква гражданска безопасност и с каква лична сигурност са обезпечени гражданите на една страна, които са всестранно обезправени и които са обстрелвани като дивеч по държавните граници, само защото са дръзнали да напуснат на своя глава (а как иначе?) най-добрия от световете?!

Проучването установява още, че около 40% от сънародниците ни биха предпочели да живеят под сянката на комунизма, още толкова – под слънцето на демокрацията, а останалите немалко сънародници отново не знаят и не могат да преценят.

Още по-фрапиращо е отношението на редовия българин към най-отявлените злодеи на тоталитаризма. Цели 41% от тях имат положително отношение към Тодор Живков, а отношението на само 18% е отрицателно. Подобно е съотношението между феновете и противниците и на Георги Димитров, докато една трета от анкетираните и в двата случая не знаят – отново и отново.

В същия дух малко над 50% считат, че комунистическият режим е извършвал престъпления, 17% – че не е, а трийсетина процента отново не знаят. Това обстоятелство променя съотношението. Защото от „не зная комунистическият режим да е извършвал престъпления” до „комунистическият режим не е извършвал престъпления” пътят е много кратък. По природа човек е сугестивен, той много лесно може да реши, че след като не знае за съществуването на едно престъпление, особено с такъв колосален мащаб, значи то не съществува.

Тази симбиоза от невежество, апатия и безучастие, тази незаинтересованост, това нехайство към собствената съдба ми напомня онзи канцеларски плъх и герой на Хашек, който по цял ден се мухлясва в неугледното си писалище, а унилата му, вяла физиономия като че ли призовава:

„Изяжте ме, мухи!”.