Проект за прекрасна 2017 година

„Няма да се страхувам. Страхът погубва разума.“
Бин-джезъритска молитва

По-лесно е да изразиш недоволството си от вече отминаващата. Но всъщност какво си струва да очакваме? Миналото е ценно заради поуките си, а настоящето – защото чрез него може да стигнем до по-поносимо бъдеще.

По-малко политика

Не, не ме разбрахте. Нямам предвид да не се интересуваме какво става, а просто от интересуването ни да следва нещо. Няма смисъл да се политиканства от пусто в празно. Има смисъл да се върши нещо. Изводът, че всички са маскари далеч не е толкова лош като извода, че то нищо не може да се промени. Маскари ли са всички? Поне от досегашните обществени играчи – да. Въпрос на опит е човек да признае това пред себе си след няколко години на постоянни разочарования. А може ли нещо да се промени? Тук вече е въпрос на дух човек не просто да вярва и да се надява (защото това може и да бъде наивно), а да се опитва бъде действаща част от някаква промяна за добро. България има нужда от това. Пък и самоуважението на по-активния човек – също. Всъщност, казвайки „по-малко политика“, имам предвид по-малко инертност. Отхвърляне на досегашните начини на мислене, а оттам – и на много от собствените задръжки. Почтителността не е нещо, което някой заслужава само заради името и самоопределението си.

Повече изкуство

А и повече наука, повече книги, повече задълбочени разговори. Литературата, картините и добрата музика прибавят смисъл към всеки наш ден. Не, не сме чак толкова уморени след работа. Не, положението не е „вечерям и си лягам, защото съм като парцал“. Не сме парцали. И заниманията с изкуства или с някакъв научен интерес държат ума свеж, пък и доставят такива удоволствия и чувство за удивление, че човек неусетно започва да се чувства по-уверен и по-буден. Това помага и в други неща, извън работата и семейството. Всъщност, интересите към нещо извън непосредственото обкръжение помагат и срещу инертността на лесното отчаяние.

По-скромна вечеря

Човек може да си позволи да пътува, ако харчи по-малко във всекидневието си. А пътуването е най-добрият източник не само на нова информация, ами и изобщо на позитивен опит. Няколко седмици без допълнително буквално могат да доведат до хубав уикенд в прекрасен чужд град.

По-малко страх

В България е някак си прието да се боим от обкръжаващия ни свят. Страх от, страх за. Боим се за работата си, боим се какво ще кажат близките. Боим се за децата, боим се от престъпници, боим се от данъчна проверка. Стига толкова, така не може да се живее. Човек е толкова внезапно смъртен и това така хубаво го разбрахме през отиващата си 2016 г., че то става грехота човек да продължава да се свива в черупката на страха си. По дяволите поводите за тревога! Буквално няма за кога да се страхуваме. Може би беше по-добре да напиша: повече дързост.

По-малко търпимост към глупости

Престъпността, корупцията, откровената простащина, чалгата, долницата, анцузлийството, дебелащината – тези неща нямат еднакво право на съществуване с добрите нрави. На простака трябва винаги да се казва, че е простак, без значение каква позиция си е присвоил в момента.

Повече търпимост към нормални хора

Ние все силно любим и мразим. Разпознаваме идеите на някого от съседите си и вече не разговаряме с него, защото не ги харесваме, а инак живеем еднакво. Докато всъщност хората се различават повече по етиката и вкусовете си, отколкото по абстрактното си мислене. Ако трябва да се делим на партии и групи, то нека да е по предпочитания към „Лед Цепелин“ или Кондьо, а не по -измите си. Бездруго всички -изми в България са толкова объркани. Мисля, че между нас с „Цепелин“ все пак има нещо като разбирателство без думи… или поне потенциал за такова нещо. На рок концерт никой не те пита къде се молиш или за кого гласуваш: всеки обаче ти се усмихва и вдига ръка в метълския поздрав с рогцата. И всички си носите любимите музикални тениски. В това има нещо много сближаващо.

Повече човещина

Падналият, бедният, гладният, чужденецът не е на първо място враг. По-скоро трябва да бъдат избягвани тези, които го мислят за такъв. Обикновеният нещастник, чиято съдба утре може и да споделяме, е Онзи, за Когото и религията говори: „Гладен бях и Ме нахранихте”.

Повече ежедневна учтивост

Всичко това звучи като страшно клише, но май обикновените неща трябва да се припомнят, защото най-нормалните „добър ден“, „благодаря“ и говорене на „Ви“ с непознатите са станали дефицитни. А точно тези малки жестове отпускат умората в края на работния ден. Да отстъпите ред на някого или да се усмихнете, когато някой го направи за вас, може да се окаже радикален и спасителен жест на съпротива срещу дивашката ентропия, която се опитва да задави човешкото у нас. Човек се чувства добре, когато направи или изпита нещо мило, колкото и незначително да е то.

Повече милостиня

Улиците се напълниха с просяци. Страната ни е все по-бедна и все повече хора губят доходите и жилищата си. Някои полудяват и деградират. Картината никак не е розова. Разбира се, има досадници и измамници, но човек може да се научи да ги разпознава и избягва. Една добра дума и монета от един лев за някого могат да подействат като полезно пускане на кръв за сваляне на кръвното. В края на краищата – съдбата е една за всички и това е точно толкова сближаващо, колкото мисълта за бежанския живот или кимването на непознат по време на концерт. Щом пиша това и щом го четете, значи вероятно можем да си позволим по някоя съвсем незначителна жертва от време на време. Дори е някак неудобно да се говори за това, то би трябвало да се подразбира.

Тези думи звучат може би много общо, а и със сигурност няма на никого да намерят по-добра служба. Просто могат да успокоят сърцето. Ние тук имаме нужда от мир вътре в себе си, защото живеем някак нервно и се похабяваме преждевременно. Единственото, което може да спре това мъчително самоизяждане, е самоконтролът. Един поглед към небето е достатъчен, за да си каже човек, че и през 2017-а, и през всички останали години, ако ще и светът да рухне, истинското равновесие е вътре в нас. Други надежди са излишни.

Следващата година няма да е по-лесна от тази… но какво от това?